да се повозят на омразния нацистки „Щука“? Дори руснаци, от онези, които извличаха достатъчно пари от разклатената си икономика, за да ги изхарчат тук, дори руснаци се возеха на „Щука“! Андре удивен поклати глава. Децата можеше и да не знаят или да не помнят оскърблението, но не и техните родители! И въпреки всичко, идваха.
— Андре?
Парковият полицай се обърна и видя Майк Денис, главния административен директор на Световния парк.
— Да, мосю Денис?
— Казвам се Майк, не помниш ли? — Шефът потупа пластмасовата табелка с името си. Е, да, в парка беше прието хората да се обръщат помежду си на малко име — още нещо, което несъмнено бе наложено от Америка.
— Да, Майк, извинявай.
— Как си, Андре? Струваш ми се малко притеснен от нещо.
— Аз ли? Не, Майк, всичко е наред. Просто изкарах дълга нощ.
— Окей. — Денис го потупа по рамото. — Днес ни чака натоварен ден. Ти откога работиш при нас?
— От две седмици.
— Харесва ли ти тук?
— Страхотно място.
— Това е идеята, Андре. Лек ден.
— Благодаря, Майк.
Той изгледа отдалечаващия се американец. Проклети американци, очакваха всички да са щастливи непрекъснато, иначе току-виж нещо не е както трябва, а ако нещо не е наред, трябва веднага да се оправи. Е добре, нещо наистина не беше наред и щеше да се оправи още днес. Но на Майк нямаше да му хареса много.
Жан-Пол прехвърли въоръжението си от куфарчето в сака си. Беше си поръчал закуска от румсървиса, голяма американска закуска, така беше решил, тъй като с това сигурно щеше да му се наложи да мине през целия предстоящ дълъг ден, а може би и през част от следващия. На други места в други хотели в комплекса останалите щяха да сторят същото. Неговият „Узи“ беше с десет заредени пълнителя и имаше и шест за 9- милиметровия пистолет, и три осколочни ръчни гранати, плюс радиото. Всичко това правеше сака тежък, но той нямаше да го носи цял ден. Жан-Пол погледна часовника си и за последно огледа стаята. Всички тоалетни принадлежности беше купил наскоро. Беше ги изтрил внимателно с влажен памук, за да е сигурен, че няма да остави отпечатъци от пръстите си, после бе избърсал масата и бюрото, а най-накрая — блюдата от закуската и сребърните прибори. Не знаеше дали френската полиция има отпечатъците му в някое досие, но ако ги имаше, той нямаше намерение да й оставя нов комплект, а ако ги нямаше, защо да й дава възможност да му отварят ново досие? Беше по риза с къси ръкави, плюс тъпата бяла шапка, която си беше купил предния ден, за да прилича на многобройните тъпи гости на това абсурдно място. Вдигна сака и излезе, като се спря за последно, за да изтрие бравата, както отвътре, така и отвън. После отиде до асансьора и натисна бутона с кокалчето, вместо с върха на пръста си. След няколко секунди беше извън хотела и крачеше безгрижно към гаричката, където картата от стаята му в хотела щеше да послужи за пропуск в транспортната система на Световния парк. Седна в едно купе и след малко влезе някакъв германец, също понесъл сак, с жена си и двете си деца. Сакът му тупна тежко на седалката и кой знае защо, той обясни на английски:
— Миникамерата ми.
— И аз си нося. Тежички са, нали?
— Но пък ще имаме какво да си спомняме от идването си в парка.
— Несъмнено — отвърна Жан-Пол.
Локомотивът изсвири и влакчето се понесе напред. Французинът бръкна в джоба на ризата си да провери дали билетът му за парка си е на мястото. Всъщност беше платил за още три дни в комплекса. Не че щеше да му потрябва. Всъщност нямаше да потрябва на никого повече.
— Какво е това, по дяволите? — възкликна Джон, докато четеше факса. — Стипендиален фонд? — И кой беше нарушил мерките за сигурност? Джордж Уилсън, финансовият министър? По дяволите! — Алис! — извика той.
— Да, господин Кларк. — Тя влезе в кабинета му и видя какво чете. — И аз си помислих, че това може да ви ядоса. Изглежда, господин Остерман се е почувствал задължен да възнагради екипа, който го е спасил.
— Как е по закон? — попита Джон. ~ Нямам представа.
— Имаме ли тук адвокат или консултант?
— Не. А предполагам, че ще ви трябват и британски, и американски.
— Супер! — възкликна ДЪГА Шест. — Би ли извикала Алистър?
— Веднага, сър.
14. Мечът на легиона
Излетът за семействата на персонала на компанията „Томпсън“ беше планиран от няколко месеца. Децата — общо триста — взимаха допълнителни часове, за да бъдат освободени във ваканция една седмица предварително, и събитието се отразяваше на бизнеса. „Томпсън“ инсталираше някои компютъризирани системи за контрол в парка — това беше част от прехода на компанията от главно военна продукция към положението на фирма с по-общ електронно-инженерен профил. Новите системи за контрол, с помощта на които ръководството на Световния парк можеше да следи дейностите на територията на цялото предприятие, представляваха успореден вариант на системите, разработени за сухопътните сили на НАТО, и прехвърляха данните по ефира, вместо по подземни медни кабели, което спестяваше милиони франкове.
Като признание за успешното изпълнение на договора ръководството на „Томпсън“ беше постигнало споразумение със Световния парк да уреди фирмен пикник. Всички включени, в това число и децата, бяха облечени в тениски с търговския знак на фирмата и в момента вкупом вървяха към центъра на парка, ескортирани от шест от парковите тролове. Освен това ги придружаваха и легионери: двама облечени с вълчи кожи сигнифери, носещи щандарти на кохорти, и един облечен в лъвска кожа аквилифер, носещ златен орел, святата емблема на Шести Виктрикс, понастоящем разквартируван в Световния парк, Испания, като своя предшественик по времето на император Тиберий през 20 г. пр. Христа. „Легионерите“ крачеха гордо, както бойците от техния прославен Виктрикс, или „победоносен“ легион го бяха правили преди двадесет века.
Това бе парадът — част от церемониите на първия ден, а след това „Томпсън“ щяха да се разхождат сами и да се наслаждават на четирите дни почивка като обикновени туристи.
Майк Денис следеше процесията на телемониторите в кабинета си. Римските войници бяха отличителен белег на неговия тематичен парк и по някаква причина се бяха оказали много популярни, дотолкова, че да го накарат наскоро да увеличи броя им от петдесет на над сто, като беше назначил трима центуриони, които да ги командват. Човек можеше да ги отличи по страничната украса на шлемовете им, вместо украшенията отпред и отзад на шлемовете на обикновените легионери. Хората с тези отличителни знаци бяха преминали през истинска тренировка с мечове и се говореше, че някои от мечовете са с истински остриета — нещо, което Денис не се беше постарал да провери и на което едва ли щеше да се противопостави, ако го беше направил. Но всичко, което беше добро за духа на служителите, беше добро и за парка, а принцип в неговата практика беше да оставя хората си да ръководят отделите с минимална намеса от командния център в замъка. Той увеличи кадъра с приближаващата се тълпа. Бяха подранили с около двадесет минути, а онова там беше… о, да, Франсиско де ла Крус — предвождаше парада. Франсиско беше пенсиониран сержант от испанските парашутни части и направо обожаваше да предвожда паради. Як мъжага, над петдесетте, с космати ръце и толкова бързо растяща брада — Световния парк позволяваше мустаци, но не и бради на служителите си — че му се налагаше да я бръсне два пъти дневно. Малките хлапета отначало го
