напитки и да гледа хубави момичета в оскъдни бански костюми, или… какво? Попов не беше наясно какво точно оттегляне от активна дейност би му допаднало, но беше сигурен, че все ще намери нещо. Може би щеше да използва таланта си, за да търгува с акции — и с връзки, като истински капиталист — и по този начин да забогатее още повече. Но не, той все още не беше достатъчно подготвен за такъв живот, и докато се подготвеше, фактът, че характерът на неговата задача не му е ясен, го тревожеше. След като не му беше ясно, не можеше да прецени опасностите, които застрашаваха него самия. Но въпреки цялата си умелост, опит и професионална подготовка, той не можеше да проумее защо неговият работодател иска да пусне тигрите от клетките им — нали отвън ги очакваха ловците. Колко жалко, че не можеше просто да попита. Отговорът можеше дори да се окаже забавен.
Регистрацията в хотела се извършваше с механична прецизност. Бюрото на рецепцията беше огромно, отрупано с компютри, които регистрираха гостите колкото се може по-бързо, за да могат те да си харчат парите в парка. Хуан получи пластмасовата картичка с ключа си и кимна благодарно на симпатичната служителка, после нарами чантите си и се запъти към стаята си, благодарен, че тук няма метални детектори. Коридорът беше къс, а асансьорите необичайно широки, за да прибират и хора в инвалидни колички. След две минути беше в стаята си и разопаковаше багажа. Тъкмо когато привърши, на вратата се почука.
— Бонжур. — Беше Рене. Французинът влезе, седна на леглото и се протегна. — Готов ли си, приятелю? — попита той на испански.
— Си — отвърна баскът.
Не приличаше много на испанец. Косата му беше русоляво-червеникава, чертите на лицето му — мъжествени, а брадата му беше изрядно подрязана. Никога досега не бе арестуван от испанската полиция и беше интелигентен и предпазлив, но дълбоко предан на делото. Имаше два бомбени атентата в коли и едно убийство. Това, знаеше Рене, щеше да е най-смелата мисия за Хуан, но той изглеждаше достатъчно готов, съсредоточен, може би малко напрегнат, но натегнат като пружина и готов да изиграе ролята си. Рене също беше вършил подобни неща, главно убийства на оживени улици — приближаваше се до целта, стреляше с пистолета със заглушител и просто отминаваше с обичайна походка, което беше най-добрият начин да се оттеглиш, тъй като почти никога не можеха да те идентифицират — хората никога не виждат пистолета и още по-рядко забелязват някой човек, крачещ невъзмутимо по Шан-з-Елизе. След което ти остава само да се преоблечеш и да включиш телевизора, за да видиш как отразяват свършеното от теб. Аксион Директ до голяма степен, макар и не напълно, беше разбита от френската полиция. Прибраните на топло бяха останали верни на другарите си и нито бяха посочили, нито бяха предали някой въпреки натиска и обещанията на униформените си сънародници — и може би някои от тях щяха да бъдат освободени в резултат на тази акция, въпреки че главната цел беше да освободят другаря Карлос. Нямаше да е лесно да го измъкнат от „Льо Санте“. Рене погледна към спирката на влака и видя децата и родителите им. Да, имаше някои неща, които никое правителство, колкото и брутално да беше, не можеше да пренебрегне.
На две пресечки от него Жан-Пол гледаше същия пейзаж и разсъждаваше по същия начин. Той самият никога не се беше женил и никога не бе имал истинска любовна връзка. Сега, на четиридесет и три години, той знаеше, че това е оставило празнота в живота и в характера му, анормалност, която се опитваше да запълни с политическа идеология, с убежденията си в някои принципи и с представата си за едно лъчезарно социалистическо бъдеще за своята страна, за Европа и за целия свят. Но една малка частица от съзнанието му му подсказваше, че мечтите му са чиста илюзия и че пред него е реалността — всъщност на три етажа под него и на сто метра западно: личицата на децата, чакащи да се качат на парното влакче до парка и… но подобни мисли бяха отклоняващи. Жан-Пол и приятелите му знаеха правотата на своята кауза и убеждения. Бяха ги обсъждали надълго и широко много години и бяха стигнали до извода, че техният път е правилният. Бяха споделяли огорчението си, че толкова малко хора го разбират — но някой ден те щяха да го разберат, някой ден щяха да видят пътя на справедливостта, която социализмът предлага на целия свят, щяха да разберат, че пътят към светлото бъдеще трябва да бъде начертан от революционния елит, който разбира смисъла и силата на историята… а те нямаше да допуснат грешките, които бяха направили руснаците, тези изостанали селяци в онази прекалено голяма и необразована страна. Така че сега той гледаше струпаните хора, чуваше парната свирка на локомотива и виждаше… вещи. Дори децата всъщност не бяха хора, а политически изявления, които други щяха да направят, хора като него, които разбираха устройството на света или поне начина, по който той трябваше да бъде устроен. И щеше да бъде устроен, обеща той на себе си. Един ден.
Майк Денис винаги обядваше навън — навик, който си беше създал във Флорида. Едно от нещата, които му харесваха в Световния парк, беше, че тук човек можеше да си пийне, в неговия случай — испанско червено, което сега отпиваше от пластмасова чашка, докато гледаше обикалящите наоколо хора и се оглеждаше за евентуални недостатъци. Не забелязваше такива — дори пешеходните алеи бяха направени след внимателно и задълбочено планиране и с помощта на компютърни симулации.
Това, което най-много привличаше хората тук, бяха увеселителните возила, затова алеите бяха замислени така, че да отвеждат посетителите до най-забележителните въртележки. По-скъпите наистина бяха много зрелищни. Собствените му хлапета обожаваха да се возят на тях, особено на „Пикиращия бомбардировач“, увиснал нависоко каботажен самолет, който можеше да накара дори боен пилот да избълва обяда си, а непосредствено до него се намираше „Машината на времето“, атракция с виртуална реалност, побираща за един седемминутен сеанс деветдесет и шест души — при повече продължителност, както показваха изпитанията, на някои от клиентите можеше да им призлее. Излизаш от нея, и ето че е време за сладолед или питие — и затова точно на изхода й имаше павилиончета, за да отговорят на тези желания. Малко по-надалече се намираше заведението „При Пепе“, великолепен ресторант, специализиран в каталонската кухня — не е редно да поставяш ресторанти твърде близо до возилата. Тези атракции не се допълваха особено, тъй като „Бомбардировачът“ не повишаваше непременно апетита. За замислянето и организирането на един такъв увеселителен парк се изискваше наука и изкуство, а Майк Денис беше един от хората, които се брояха на пръсти в целия свят, хората, които знаеха как се правят подобни неща, което обясняваше огромната му заплата и безмълвната усмивка, която сега се беше изписала на лицето му. Ако това беше работа, то тя бе най-приятната работа в света. Дори астронавтите, возещи се на космическата совалка, не можеха да изпитат подобно удовлетворение. Той трябваше да играе със своята играчка всеки ден, а те имаха право да летят само два пъти в годината.
След като приключи обяда си, Денис стана и тръгна към кабинета си на Страда Еспаня — главната улица, направена в испански стил. Беше поредният чудесен ден, времето бе ясно, температурата — двадесет и един градуса, въздухът — сух и свеж. Местният климат до голяма степен приличаше на калифорнийския, което пък си пасваше с испанския език на повечето негови служители. Той мина покрай един от хората от охраната. „Андре“ — гласеше табелката на гърдите му, а табелката за ползвани езици на джоба на ризата му съобщаваше, че говори испански, френски и английски. Хубаво, каза си Денис. Трябваха им още хора като този.
Мястото за срещата беше уговорено предварително. „Бомбардировача“ използваше за свой символ германския Ю-87 „Щука“, чак до отличителните знаци на Железния кръст на крилата и фюзелажа, въпреки че свастиката на опашката добросъвестно беше заличена, понеже сигурно щеше да оскърби чувствата на испанците. Нима никой не помнеше Гуерника, първия сериозен израз на нацисткия Шреклихкайт28, когато хиляди испански граждани са били безмилостно избити? Дали историческата памет беше толкова плитка? Очевидно беше. И децата, и възрастните на опашката се пресягаха да докоснат наполовина олющения модел на нацисткия самолет, който беше пикирал както над войници, така и над цивилни със своята сирена „Иерихонска тръба“. Сирената започваше да вие на първия сто и петдесет метров хълм, почти заглушавайки писъците на возещите си, следваше експлозия със сгъстен въздух и фонтан вода под тях — вагончетата профучаваха през симулирани залпове на противовъздушна артилерия по стръмния склон на втория хълм, а самолетът пускаше „бомба“ върху макет на кораб. Нима той беше единственият европеец, който намираше тукашната символика за ужасна и зверска?
Очевидно. Хората слизаха бързо от поредното возене, за да се наредят на опашката за ново, с изключение на онези, които се отдалечаваха, олюлявайки се, двама дори повръщаха. За такива случаи наблизо стоеше чистач с парцал и кофа с вода — не от най-приятните работи в Световния парк. На няколко
