Хляб и зрелища, мислеха си и двамата. Огромни суми, похарчени за построяването на този цирк — и за какво? За да дадат на децата на бедните трудови класи няколко кратки часа смях, преди да се върнат в мизерните си домове? Да изкусят родителите им да изхарчат парите си за празни удоволствия? Всъщност предназначението на това място беше да обогати още повече арабските инвеститори, които бяха вложили част от петролните си пари за построяването на този град на фантазиите. Той можеше и да секва дъха, но все пак беше обект на презрение, този образ на нереалното, този опиум за масите трудещи се, които не бяха в състояние да проумеят истинското му предназначение. Какво пък, тъкмо това беше задачата на революционния елит.
Андре обикаляше, привидно без цел, но всъщност в съответствие с плановете, както неговите собствени, така и на самия парк. Плащаха му, за да оглежда и да урежда, да се усмихва и да обяснява на родителите къде могат да се изпишкат малките им съкровища.
— Това ще свърши работа — каза Нунън още от вратата. Сутрешното заседание започваше.
— Какво е това „това“? — попита Кларк.
Нунън размаха един флопидиск.
— Само сто реда код плюс инсталационния материал. Клетките — тоест клетъчните телефони — работят с една и съща компютърна програма. Когато се озовем на място, просто пъхвам това в драйвовете им и им зареждам софтуера. Освен ако не набереш подходящия префикс, за да позвъниш — 1-1-1, за да бъда точен — клетката ще ти отговори, че номерът, на който звъниш, е зает. По този начин можем да блокираме всякакви обаждания по клетъчен телефон до нашите обекти от страна на някоя отзивчива душица отвън и същевременно да им попречим те да се обадят навън.
— Колко резервни копия имаш? — попита Стенли.
— Трийсет — отвърна Нунън. — Можем да накараме местните ченгета да ги инсталират. Инструкциите са напечатани на шест езика. — „Не е никак лошо, а?“ — дощя му се да добави. За да го получи, се беше свързал с Националната агенция за сигурност във Форд Мийд, Мериланд. Доста добре за само една седмица усилие. — Казва се Селкоп27 и може да действа навсякъде по света.
— Браво, Тим — каза Кларк. — Как са екипите?
— Сам Хюстън не е във форма, с навехнато коляно — докладва Питър Ковингтън. — Травма при верижния скок. Все още може да участва, но няма да бяга няколко дни.
— Екип 2 е в пълна готовност, Джон — заяви Чавес. — Джон Томлинсън е малко зле, с разтегнато ахилесово сухожилие, но не е кой знае какво.
Кларк изръмжа и кимна. Тренировките тук бяха толкова тежки, че случайните травми бяха неизбежни — а Джон много добре си спомняше афоризма, че учението трябва да е безкръвно сражение, а сражението — кърваво учение. Добре беше, че бойците му се трудеха така упорито в учението, колкото и в реални условия — това говореше много за духа им и не по-малко за професионализма им. Сам Хюстън беше дългобоен стрелец и всъщност в момента беше около седемдесет и пет процента боеспособен, а Джордж Томлинсън, с разтегнато сухожилие и прочие, продължаваше да участва в сутрешните кросове, преглъщайки болката като елитен боец.
— Разузнаване? — попита Джон Бил Тоуни.
— Нищо особено за докладване — отвърна офицерът от Сикрит Интелиджънс Сървис. — Знаем, че все още има живи терористи и че различните полицейски сили продължават разследванията си, за да ги изровят, и че тази работа не е лесна и не се мярка на хоризонта, но…
Но човек не можеше да предскаже прекратяването на някое дело. Всички около масата го знаеха. Същата тази вечер някой от класата на самия Карлос можеше да бъде спрян за нарушение на знака стоп, да бъде разпознат от някое съобразително ченге и да го спипат, но не можеш да планираш на базата на случайни събития. Все още съществуваха над сто известни терористи, живеещи някъде из Европа, също като Ернст Модел и Ханс Фюрхтнер, но те бяха научили един не особено труден урок: как да живеят незабележимо, да използват елементарна маскировка и да се пазят от неприятности. Трябваше да направят някоя по-голяма или по-малка грешка, за да ги забележат. Онези, които правеха тъпи грешки, отдавна бяха мъртви или в затвора.
— Какво е взаимодействието ни с местните полицейски агенции? — попита Алистър Стенли.
— Продължаваме да разговаряме с тях, а и акциите в Берн и Виена оказаха много полезен за нас натиск. Където и да се случи нещо, можем да очакваме, че ще ни привикат бързо.
— Подвижност? — попита Джон.
— Това май трябва да съм аз — отвърна подполковник Малой. — Нещата с Първо крило на Специални операции вървят добре. Разрешават ми да задържа „Найт Хоук“ засега и разполагам също така с достатъчно време на британската „Пума“, с която съм запознат. Ако се наложи да тръгнем, аз съм готов. Мога да получа въздушно зареждане с МС-130, ако се наложи далечно прехвърляне, но на практика мога да се озова почти навсякъде в Европа за максимум осем часа с моя „Сикорски“, със или без въздушно презареждане. Оперативно съм доволен от нещата. Войската тук е не по-лоша от всяка друга, която съм виждал, и се сработваме добре. Единственото, което ме притеснява, е липсата на медицински екип.
— Помислили сме за това. Доктор Белоу е нашият лекар. Можеш да дадеш бърза помощ при травма, нали, докторе? — попита Кларк.
— Прилично, но все пак не съм истински травматолог. Освен това можем да получим помощен медицински екип от полицията и пожарните служби на място.
— Във Форт Браг го бяхме организирали по-добре — изтъкна Малой. — Знам, че всички наши стрелци са обучени да дават спешна помощ, но да си имаме истински обучен корпусен медик ще е по-добре. Доктор Белоу има само две ръце — подчерта пилотът — и може да бъде само на едно място едновременно.
— Когато пристигаме — каза Стенли, — се обаждаме рутинно до най-близката клиника за спешна помощ. Досега взаимодействието е било добро.
— Добре де, но аз съм този, който ще трябва да превозва ранените. Правил съм го много време и мисля, че трябва да го уредим малко по-добре. Препоръчвам учение на тази тема. Трябва да го практикуваме редовно.
Идеята не беше лоша, прецени Кларк.
— Уместно, Малой. Ал, дай да го направим в следващите няколко дни.
— Съгласен — кимна Стенли.
— Трудното е в симулирането на наранявания — каза доктор Белоу. — Просто няма заместител на истинските неща, а не можем да вкараме хората си в спешното отделение. Твърде много загуба на време ще е, а и там няма да видят подходящи примери на наранявания.
— Този проблем го имаме от години — каза Питър Ковингтън. — Процедурите не може да се преподават, а е трудно да се придобие практически опит…
— Да, освен ако не прехвърлим командата в Детройт — заяде се Чавес. — Вижте, господа, всички сме наясно с първата помощ, а доктор Белоу е лекар. Има толкова много други неща за учение, а съществена е основната ни задача, нали? Отиваме там, свършваме си работата и това свежда до минимум броя рани, нали? — „Освен за противника“ — не добави той, а и никой не го беше особено грижа за тях, а и не можеш да лекуваш при три 10-милиметрови куршума в главата, дори в болницата „Уолтър Рийд“. — Харесва ми идеята да тренираме евакуация на ранени. Чудесно, това можем да направим, както и практиката по първа помощ, но можем ли, реалистично погледнато, да отидем по-далече от това? Не виждам как.
— Коментар? — попита Кларк. Той също не виждаше как могат да направят нещо повече.
— Чавес е прав… но човек никога не е напълно подготвен или напълно обучен — изтъкна Малой. — Колкото и усилия да полагаш, лошите винаги намират начин да ти подхвърлят нещо ново. Все едно, в „Делта“ ние винаги правим десантите с пълен екип за медицинска помощ, обучени военни медици, експерти в травматологията. Може би тук не можем да си го позволим, но така беше във Форт Браг.
— Затова просто ще трябва да разчитаме на местна поддръжка — каза Кларк, приключвайки темата. — Не можем да си позволим голямо разрастване. Не разполагаме с такива средства.
„И това е магическата думичка в този бранш“ — помисли си Малой, без да го казва. Няколко минути след това заседанието приключи и заедно с него — работният ден. Дан Малой вече бе усвоил местната традиция работният ден да завършва в клуба, където бирата беше добра, а компанията — сърдечна. След десет
