Фостър същото нещо.
— Може и така да е, сър, обаче вината не е моя.
— Какво знаеш за търговския бизнес? — попита Хендли.
— Знам основните неща. Мога да говоря много на тази тема, но не знам тънкостите.
— А каква е специалността ти от Джорджтаунския университет?
— История и втора специалност икономика, като баща ми. Понякога съм го питал за хобито му… Обича да играе на борсата и има приятели в бранша, като министъра на финансите Джордж Уинстън. Двамата често разговарят надълго. Джордж много пъти се е опитвал да накара татко да постъпи в неговата компания, но той отказва. Обаче все още са приятели. Дори играят голф заедно. Татко е доста посредствен играч.
Хендли се усмихна.
— Знам. Ти самият опитвал ли си някога?
Младият Джак поклати глава.
— Вече съм се научил да псувам. Чичо Роби беше много добър по тази част. Боже, той наистина липсва на баща ми. Леля Сиси все още ни идва често на гости. Двете с мама свирят на пиано на четири ръце.
— Правеха го доста зле.
— Пустият му червеноврат расистки шибаняк — рече Джак-младши. — Моля да ме извините. Роби беше първият мой познат, когото убиват. Най-изумителното е, че убиецът му беше заловен жив. Екипът на Службата за охрана закъсня само половин минута след полицията от щата Мисисипи, за да го хване, но някакъв цивилен вече беше завързал копелето, преди някой да може да се приближи и той отиде в затвора жив. Този факт поне елиминира всякакви глупости за наличието на заговор. Убиецът е бил член на ку- клукс-клан, шестдесет и седем годишен, който просто не можел да понесе мисълта, че оттеглянето на Райън е докарало неговия чернокож вицепрезидент на поста президент на Съединените щати. Процесът срещу него, осъждането му и изпращането му в затвора протекоха с изумителна бързина — цялото убийство беше заснето на видеозапис, да не говорим пък, че имаше шестима свидетели — всичките само на два метра от убиеца. Дори знамето на покрива на законодателния орган в Джаксън бе спуснато наполовина заради Роби Джаксън за изненада и възмущение на някои хора. „Sic volvere Parcas“ — каза Джак.
— Какво означава това?
— Съдбата, сенаторе. Съдбата е отредила така, гласи латинската поговорка. Никога не съм виждал баща ми така съкрушен. Мама го понесе по-безболезнено. Предполагам, че докторите са свикнали да гледат как хората умират. А татко искаше да убие онзи със собствените си ръце. — Телевизионните камери бяха снимали президента да плаче на погребението в параклиса на военноморската академия. Sic volvere Parcas. — И така, каква ще е съдбата ми тук?
Въпросът не изненада Хендли. Вече го очакваше, но въпреки това отговорът не беше от лесните.
— Какво ще каже баща ти?
— Кой е казал, че той трябва да знае? Имате шест дъщерни корпорации, които използвате, за да криете търговската си дейност. — Не беше никак лесно да открие това, но Джак знаеше как да копае.
— Крият не е точната дума — поправи го Хендли. — Може би е по-правилно да се каже прикриват, а не „крият“.
— Извинете ме. Както вече ви казах, бил съм в компанията на шпиони.
— Научил си много.
— Имах доста добри учители.
„Ед и Мери Пат Фоли, Джон Кларк, Дан Мърей и собственият му баща. Пустият му Скипи, той наистина е имал много добри учители“, помисли си Хендли.
— И какво точно си представяш, че ще правиш тук?
— Сър, доста ми сече умът, но не чак толкова, за да мога да ви кажа. Трябва много да се уча. Знам го. Вие също. Какво бих искал да правя ли? Искам да служа на родината си — каза спокойно Джак. — Искам да помагам нещата, които трябва да бъдат свършени, да се свършат. Нямам нужда от пари. Имам оставени пари под попечителство от баща ми и от дядо ми. Имам предвид Джон Милър, бащата на майка ми. По дяволите, ако исках, щях да завърша право и да постъпя като Ед Кийлти, пробивайки си сам път към Белия дом, но баща ми не е крал, а аз не съм принц. Искам да вървя по собствен път и да видя какво ще излезе.
— Баща ти няма да знае за това, но само за известно време.
— Е, и? Той крие много тайни от мен. — Джак намираше това за твърде забавно. — Справедливо е да му го върна, нали?
— Трябва да помисля. Имаш ли имейл адрес?
— Да, сър. — Джак му подаде визитната си картичка.
— Дай ми два дни.
— Разбира се, сър. Благодаря ви, че ме приехте. — Той се изправи, сбогува се и излезе.
„Момчето е израснало много бързо“, помисли си Хендли. Може би за това е допринесла компанията на хората от Службата за охрана или пък просто си зависи от човека. Обаче този младеж имаше добро потекло, що се отнасяше до баща му и майка му. И очевидно беше умен. Беше твърде любознателен, което обикновено е признак за интелигентност, а тя беше единственото нещо, от което винаги ще има нужда на този свят.
— И така? — попита Ернесто.
— Беше интересно — отвърна Пабло и запали една доминиканска пура.
— Какво искат от нас? — настоя босът.
— Мохамед започна с приказки за нашите общи интереси и общите ни врагове.
— Ако започнем да правим бизнес на тази база, ще си загубим главите — отбеляза Ернесто. За него всичко беше бизнес.
— Подчертах това. Той отвърна, че техният пазар е много ограничен и едва ли си струва да си губим времето. Те само изнасят суров материал. И това е вярно. Обаче каза, че може да ни помогне с новия европейски пазар. Твърди, че неговата организация има добра оперативна база в Гърция и с премахването на границите в Европа това ще е най-логичният пункт, през който да минават нашите пратки. Няма да ни искат пари за техническото съдействие. Казват, че само искат да покажат добрите си намерения.
— Сигурно се нуждаят много от помощта ни — отбеляза Ернесто.
— Техните възможности са значителни, както вече са го показвали, шефе. Обаче имат нужда от експертна помощ за контрабандно прекарване на оръжия и хора. При всички случаи искат малко, а предлагат много.
— Мислиш ли, че това, което предлагат, ще улесни работата ни?
— То със сигурност ще накара янките да насочат усилията си в друга посока.
— Може да предизвика хаос в страната им, обаче политическите последици от това могат да бъдат сериозни…
— Шефе, натискът, на който американците ни подлагат, едва ли би могъл да стане по-лош, не си ли съгласен?
— Новият северноамерикански президент е глупак, но въпреки това е опасен.
— По този начин можем да накараме новите ни приятели да отвлекат вниманието му от нас, шефе — подчерта Пабло. — Дори няма да използваме собствените си средства за това. За нас рискът е малък, а потенциалната награда голяма.
— Разбирам, обаче ако се научи, че сме замесени, ще платим сериозна цена.
— Това е вярно, но пак питам, какво повече биха могли да ни направят? — рече Пабло. — Нападат нашите политически съюзници чрез правителството в Богота и ако успеят да постигнат желания от тях ефект, тогава вредата за нас ще бъде наистина много сериозна.
— Ти и другите членове на Съвета можете да станете бегълци в собствената си страна — предупреди шефът на разузнаването на Картела. Не беше нужно да добавя, че подобен развой би отнел много от забавленията, на които сега се радваха членовете на Съвета благодарение на огромните си богатства. — От парите има малка полза, ако няма подходящо място където да ги харчиш.
— В тази част на света има една поговорка: врагът на моя враг е мой приятел. Шефе, ако това
