предложение има някакъв голям недостатък, аз просто не го виждам.
— Значи мислиш, че трябва да се срещна с този човек?
— Да, Ернесто. Няма да навреди. Него американците го търсят повече, отколкото нас. Ако се опасяваме, че може да ни предаде, тогава той би трябвало да се страхува още повече, че и ние можем да постъпим по този начин с него. Освен това при всички случаи ще вземем съответните предпазни мерки.
— Много добре, Пабло. Ще обсъдя това със Съвета с препоръката, че трябва да го изслушаме — съгласи се Ернесто. — Трудно ли е да се организира такава среща?
— Ще чакам да пристигне със самолет от Буенос Айрес. Той положително знае как да пътува, без да се излага на риск. Вероятно има повече фалшиви паспорти от нас двамата и със сигурност не изглежда като подозрителен арабин.
— Езикови познания?
— Добри — отвърна Пабло. — Говори английски като англичанин, а това само по себе си е един вид паспорт.
— Значи ще прекарваме нашата стока през Гърция, а?
— Неговата организация използва Гърция като входно пристанище от много години. Шефе, по-лесно е да прехвърляме контрабандно стоката си, отколкото наши хора да преминават с нея границата. А първата проверка показва, че техните методи и възможности, изглежда, са приложими за целите ни. Естествено, нашите хора ще ги проучат най-внимателно.
— Имаш ли някаква представа какви могат да бъдат плановете им за Северна Америка?
— Не съм питал, шефе. Всъщност това не ни засяга.
— Освен ако не станат причина за затягане на мерките за сигурност по границите. Би могло да ни причини неудобства. — Ернесто вдигна ръка. — Знам, Пабло, това не е сериозен довод.
— Докато те ни помагат, мен не ме интересува какво искат да правят в Америка.
Глава трета
СИВИ ПАПКИ
Едно от предимствата на Хендли беше, че повечето от неговите източници работеха другаде. Те нямаха нужда от заплати, квартири и храна. Данъкоплатците плащаха всички разходи, без изобщо да го знаят, а и самите разходи нямаха представа, че са използвани за подобна цел. Развитието на международния тероризъм в последно време беше станало причина двете основни разузнавателни агенции на Америка — ЦРУ и АНС — да си сътрудничат по-тясно, отколкото в миналото. Тъй като разстоянието между тях беше един час не особено приятно пътуване с кола по северната дъга на околовръстното шосе на окръг Колумбия, което понякога можеше да се сравни с това да караш през паркинга в пазарен център в седмицата преди Коледа, комуникацията между тях се осъществяваше най-вече чрез засекретени микровълнови връзки от покрива на сградата, в която се намираше управлението на АНС, до покрива на главната квартира на ЦРУ. Обстоятелството, че връзката по пряка линия се пресичаше от покрива на „Хендли и съдружници“, беше останало незабелязано, а и това нямаше особено значение, тъй като микровълновата връзка беше зашифрирана. Налагаше се, тъй като по редица технически причини източникът на излъчваните микровълни можеше да бъде проследен. Законите на физиката можеха да бъдат използвани, но не и променени, за да съответстват на моментните нужди.
Обхватът на микровълновия канал беше огромен благодарение на сбиването на алгоритмите, които бяха малко по-различни от онези, използвани от персоналните компютърни мрежи. Цялото съдържание на изданието на Библията от времето на крал Джеймс можеше само за секунди да премине от едната в другата сграда. Тези връзки се поддържаха непрекъснато, като през повечето време по тях се разменяха разни глупости и само рядко букви, за да бъде заблуден всеки, който би се опитал да пробие шифъра. Но тъй като засекретяването му беше по системата Тапданс6, той беше напълно сигурен. Поне така твърдяха техническите магьосници на АНС. Системата зависеше от CD ROM-и с произволно разместени транспозиции и ако човек не успееше да намери ключа към шума от атмосферните радиочестоти, не можеше да направи нищо. Всяка седмица човек от охраната на Хендли, придружен от двама свои колеги — всички подбирани произволно измежду членовете на охранителната служба, отиваше с кола до Форт Мийд и вземаше дисковете с шифрите за седмицата. Те се поставяха в автоматичния касетофон, свързан с шифровъчния апарат, и след като той ги изхвърляше след употреба, бяха отнасяни на ръка до една микровълнова пещ и унищожавани под погледа на тримата охранители. През дългите години служба те бяха научени да не задават въпроси.
Тази малко трудоемка процедура даваше на Хендли достъп до цялата дейност на двете агенции, тъй като те бяха правителствени учреждения и в тях всичко се записваше — от „находките“, на които бяха попаднали дълбоко законспирираните агенти, до цената на обяда в кафетерията.
Много, дори повечето от информацията не представляваше интерес за хората на Хендли, но въпреки това тя се запаметяваше в главния компютър, който беше достатъчно мощен, за да ръководи цялата страна, ако се наложеше. Това даваше възможност на екипа на Хендли да преглежда сведенията, които разузнавателните служби събираха, заедно с анализите, които изготвяха за най-висшестоящите ръководители в най-различни области. Те пък после бяха давани на други експерти за коментар и допълнителен анализ. АНС беше по-добра от ЦРУ в тази дейност, поне така твърдеше главният аналитик на Хендли, но често пъти многото глави, които се занимаваха с един и същ проблем, свършваха добра работа, освен в случаите, когато анализите бяха толкова много и така разнопосочни, че парализираха действията — проблем, който не беше съвсем необичаен за разузнаването. С новото министерство на вътрешната сигурност, срещу чието създаване Хендли би гласувал с „не“, ЦРУ и АНС ставаха получатели на анализите и на ФБР. Това често прибавяше нови бюрократични усложнения, но истината изискваше да се каже, че агентите на ФБР гледаха по малко по-различен начин на събраните сурови разузнавателни данни. Те ги преценяваха донякъде като криминални дела и от гледна точка на това дали представените доказателства по тях могат да издържат в съда, а като се замисли човек, това не беше чак толкова лошо.
Всяка агенция разсъждаваше по своему. Федералното бюро за разследване разполагаше с полицаи, които разсъждаваха по един начин. В Централното разузнавателно управление пък разсъждаваха по съвсем друг и имаха правото, от което се възползваха понякога, да предприемат известни действия, макар че това ставаше твърде рядко. От своя страна пък Агенцията за национална сигурност само събираше информация, анализираше я и я предаваше на другите, а това, как те се възползваха от нея, не беше нейна работа.
Главният аналитик на Хендли, когато ставаше въпрос за разузнавателна информация, беше Джером Раундс. Приятелите му го наричаха Джери. Беше защитил докторат по психология в университета в Пенсилвания. Преди да се премести на работа в търговската къща на Кидър Пийбоди, за да прави друг вид анализи срещу друго заплащане, той работеше в Бюрото за разузнаване и проучвания към Държавния департамент. След това сенатор Хендли лично го забеляза по време на един обяд в Ню Йорк. В търговската къща Раундс си беше създал репутацията на човек, който може да чете мислите на колегите си. Въпреки че там беше успял да натрупа доста пари, тяхното значение за него бе започнало да избледнява, след като образованието на децата му беше вече гарантирано и беше успял да изплати яхтата си. Беше започнал да се мотае из Уолстрийт и беше узрял за предложението, което Хендли му направи четири години по-рано. Задълженията му включваха това да разбере какво мислят други международни бизнесмени — нещо, на което се беше научил в Ню Йорк. Работеше в много тясно сътрудничество със Сам Гренджър, който отговаряше за валутните операции в Колежа и беше шеф на оперативния отдел.
Беше към края на работното време, когато Джери Раундс влезе в кабинета на Сам. Джери и намиращият се на негово разположение персонал от тридесет души имаха задължението да преглеждат цялата информация, която идваше от АНС и ЦРУ. Всички те трябваше да са бързи четци с остър нюх. Раундс беше нещо като местната хрътка.
— Погледни това — рече той, остави един лист на бюрото на Сам и седна.
— Мосад е загубил… шеф на бюро? Хм, как е станало?
— Местните ченгета го считат за грабеж. Убит е с нож, портфейлът му липсва, няма следи от продължителна борба. Очевидно в момента не е носел пистолет.
— За какво му е в такова цивилизовано място като Рим? — отбеляза Гренджър. — Обаче сега ще носят пистолети, поне за известно време. — Как разбрахме за случилото се?
— Местните вестници писаха, че един официален представител на израелското посолство бил убит,
