да действа. Вероятно баща му се беше обадил на някои свои приятели в чужбина, за да разбере какво знаят и мислят по въпроса и може би беше изказал мнението си пред някои високопоставени хора, тъй като повечето чужди правителства се вслушваха в това, което казваше в неофициални разговори. Големият Джак все още беше част от системата. Той можеше да се обади на приятели, останали във властта още от неговото президентство, и да разбере какво в действителност става. Обаче Джак-младши считаше това за малко вероятно.
На работа и у дома си Хендли имаше секретна телефонна линия, известна като СТУ–5 — съвършено нов продукт на Ей Ти енд Ти и АНС. Беше я получил по обиколен път.
В момента говореше по нея.
— Да, така е. Ще имаме повечето сведения сутринта. Сега няма смисъл да стоя в офиса и да се взирам в празния екран — каза бившият сенатор, отпивайки от уискито си със сода. След това изслуша последвалото запитване.
— Вероятно — отвърна той на твърде очевидния въпрос. — Обаче все още нищо
Нов дълъг въпрос.
— В момента разполагаме с две напълно готови момчета… Да, имаме… около четирима. Сега, т.е. утре ще се занимаем най-подробно с тях. Джери Раундс и Том Дейвис мислят усилено по въпроса. Точно така, последния не го познаваш. Той е негър, има добър нюх за финансовата част на нещата, а също и за оперативната. Учудващо е, че пътищата ви с него не са се пресичали. Сам ли? Много го бива да надушва нещата. Въпросът е да изберем точните обекти… Знам, че не можеш да участваш в това. Извинявай, че ги нарекох „обекти“.
Последва дълъг монолог и още един въпрос.
— Да, знам. Затова сме тук. Скоро, Джак, скоро… благодаря, приятелю. Ти също. Ще се видим някой ден. — Той затвори телефона, знаейки, че всъщност няма да види скоро своя приятел… може би никога директно, а това си беше направо позор. За съжаление хората, които разбираха от тези неща, не бяха много. Трябваше да се обади още на едно място, но този път по редовната линия.
Идентификаторът на обаждащия се каза на Гренджър кой е и той вдигна слушалката.
— Да, Гери?
— Сам, относно двамата завербувани. Сигурен ли си, че са готови за голямата игра?
— Толкова, колкото е нужно — увери шефът на операциите боса си.
— Доведи ги тук за обяд. Ти, аз, те и Джери Раундс.
— Първата ми работа утре ще бъде да се обадя на Пийт. Няма смисъл да го правя сега. В края на краищата пътят с кола е по-малко от два часа.
— Добре. Имаш ли някакви съмнения?
— Гери, тази работа е като пудинга. Рано или късно трябва да го опиташ, за да разбереш.
— Да, прав си. Ще се видим утре.
— Лека нощ, Гери. — Гренджър затвори телефона и се зачете отново в книгата си.
Сутрешните новини бяха сензационни за цяла Америка, а и за света. Предаванията чрез сателит на Си Ен Ен, „Фокс“, Ен Би Си и всяка друга компания, притежаваща телевизионни камери и сателитна връзка, излъчиха за света водещата новина, която не можеше да бъде засенчена от нищо друго освен някоя ядрена експлозия. Европейските вестници изразиха дежурното си съчувствие за най-новото изпитание за Америка, което обаче скоро щеше да бъде забравено и оставено на по-заден план. Американските средства за информация заговориха колко уплашени са американските граждани, без, разбира се, това да бъде подкрепено от цифрите на допитвания до общественото мнение, обаче из цялата страна хората изведнъж бяха започнали да купуват огнестрелни оръжия за собствена защита, които едва ли щяха да им помогнат особено много. Без да й се казва, полицията беше наясно, че трябва да следи внимателно за всеки, който би могъл да пристигне от страна източно от Израел и ако някои тъпанари адвокати започнеха да говорят за етническа дискриминация, можеха да вървят по дяволите. Престъпленията от предишния ден не бяха извършени от някакви норвежки туристи.
Посещенията в църквите се увеличиха, но малко.
Из цяла Америка хората отиваха на работа и я вършеха, задавайки на колегите си въпроси като „Какво мислиш за всичко това?“, а те неизменно поклащаха глави и продължаваха да си гледат работата, като правеха стомана, автомобили или разнасяха пощата. Всъщност не бяха ужасно изплашени, защото дори и при тези четири инцидента всичко беше станало далеч от местата, в които живеят повечето от тях, а такива събития се случваха много рядко и не можеха да бъдат сериозна лична заплаха. Обаче в сърцата си всички трудови хора в тази страна знаеха, че някой някъде наистина трябваше да получи ритник в задника.
В имението си на дванадесет мили от града Гери Хендли прегледа сутрешните вестници. „Ню Йорк Таймс“ му беше донесен от специален куриер, а „Вашингтон Поуст“ с редовния пощенски пикап. И в двата вестника редакционните статии сякаш бяха написани от един и същи човек. Те призоваваха към спокойствие и благоразумие, като изтъкваха, че страната има президент, който ще реагира на ужасните събития. Същевременно съветваха със спокоен тон президента да премисли, преди да действа. Другите материали бяха малко по-интересни. Някои коментатори се занимаваха с реакцията на средния гражданин. В този ден от цялата страна щяха да бъдат отправени призиви за възмездие и за Хендли добрата новина беше, че той може би ще може да им отговори. Лошата беше, че ако свършеше работата както трябва, никой нямаше да разбере това.
Общо взето, тази събота щеше да има доста новини.
Паркингът в Колежа щеше да бъде пълен, но онези, които минаваха покрай него, нямаше да го забележат. Обяснението, ако станеше необходимо, щеше да бъде, че касапницата от предишния ден е предизвикала известна нестабилност на финансовите пазари, което, както се оказа по-късно през деня, беше вярно.
Джак-младши правилно предположи, че това ще бъде ден за небрежно облекло и се качи в своя „Хамър–2“, облечен в джинси, поло и маратонки. Естествено хората от охраната бяха уведомени и както винаги лицата им не изразяваха нищо.
Тони Уилс тъкмо включваше компютъра си в 8:14 часа, когато Джак влезе.
— Здравей, Тони — поздрави Райън. — Как е обменът днес?
— Погледни сам. Явно не са спали — каза Уилс на ученика си.
— Ясно. — Той остави чашата с кафето на бюрото и се настани в удобния си въртящ се стол, преди да включи компютъра и да премине през системите за сигурност, които пазеха това, което имаше в него — сутрешния „поток“ от АНС. Там никога не спяха. Веднага стана ясно, че хората, които той следеше, бяха обърнали внимание на новините.
Би трябвало да се очаква, че тези, към които АНС проявяваше такъв голям интерес, не са приятели на Съединените американски щати, но въпреки това Джак-младши се изненада и дори беше шокиран от задоволството, което личеше в някои от имейлите, които прочете. Спомни си собствените си чувства, когато армията на Съединените щати, следвайки силите на сега несъществуващата Обединена ислямска република, нахлу в Саудитска Арабия и внезапно обзелото го задоволство, когато видя как един танк експлодира при пряко попадение. Нито за миг не помисли за тримата мъже, които току-що бяха загинали в стоманената си гробница, казвайки си, че бяха вдигнали оръжие срещу Америка, а за това се плащаше и ако късметът им изневереше, си беше част от играта. Отчасти състоянието му се обясняваше и с ранната му възраст, защото на едно дете всичко му се струва като център на вселената — една илюзия, за която трябваше време, за да се отърси. Обаче хората, убити вчера, в повечето случаи бяха невинни граждани, а не войници, най-вече жени и деца, и да изпитваш удоволствие от смъртта им беше чисто варварство. Но то беше налице. Америка на два пъти беше проливала кръв, за да спаси родината на исляма. Как беше възможно някои саудитци да говорят по такъв начин?
— По дяволите — прошепна той. Принц Али не беше такъв човек. Той и бащата на Джак бяха приятели, другари. Ходеха си на гости. Сам беше разговарял с човека, беше оценил ума му и беше слушал внимателно
