— Джак, не знаех, че ще ги извикат днес.
— Не ми отговори на въпроса — Джак го изгледа пронизително със сините си очи.
— Ти сам стигна до заключението с каква цел е създадено това място, нали?
Това беше достатъчно като отговор. Мамка му. Неговите братовчеди! Е, вярно, че единият беше морски пехотинец, а другият агент от ФБР — адвокатът, както някога го наричаше Джак. Той вече беше ликвидирал един човек в Алабама. Вестниците писаха за случая и Джак дори беше разговарял с баща си по този повод. Беше трудно да не одобри постъпката му, а и всичко беше напълно законно. Доминик винаги се придържаше към правилата, това беше нещо като мото на фамилията Райън. И Брайън вероятно беше извършил нещо в корпуса на морската пехота, което беше направило впечатление. В гимназията си падаше повече по футбола, а брат му беше умникът на семейството. Обаче Доминик също не беше от мекушавите. Един от лошите вече се беше уверил в това, и то по най-категоричен начин. Може би някои хора трябваше да разберат, че не бива да си играят с една голяма страна, която има на разположение истински мъже. Всеки тигър има зъби и нокти…
Но в Америка тигрите са много големи.
Решавайки, че е мислил достатъчно по въпроса, той отново насочи вниманието си към [email protected]. Може би тигрите ще излязат да потърсят нещо за ядене. Това го превръщаше в нещо като копой птичар. Обаче го устройваше. Летателните права на някои птици, изглежда, трябваше да бъдат анулирани. Той щеше да се погрижи имейлът да бъде включен в кибернетичната комуникационна джунгла на АНС. Всяко животно оставя някакви следи тук-там и той трябваше да ги надуши. По дяволите, каза си Джак, тази работа не е съвсем безинтересна, след като вече трябваше да следи реално съществуващ обект.
Мохамед беше при компютъра си. Зад него по телевизията говореха за „провала на разузнаването“, което го накара да се усмихне. Така само щяха да бъдат намалени възможностите на американското разузнаване, особено с неизбежното отвличане от оперативна дейност, което щеше да последва от разследванията в различните комисии на американския Конгрес. Те не бяха много по-различни от ръководството на неговата организация, което се опитваше да направи така, че светът да отговаря на неговите представи, а не на реалностите. Разликата беше, че ръководителите на неговата организация поне се вслушваха в онова, което той им казваше, защото беше постигнал реални резултати, които за щастие съвпадаха с техните ефимерни представи за смъртта и страха. Още по-добре беше, че там имаше хора, готови да умрат, за да превърнат подобни представи в реалност. Това, че тези хора бяха глупаци, нямаше значение за Мохамед. Човек използва онези средства, с които разполага, а в неговия случай той имаше на разположение чукове, с които да забива гвоздеите, които срещнеше тук и там по света.
Провери електронната си поща, за да се увери, че Уда беше изпълнил нареждането му за банката. Строго погледнато, той би могъл просто да ликвидира сметките за кредитните карти, обаче тогава някой стриктен банков чиновник можеше да започне да рови, за да разбере защо последните сметки не са били платени. По-добре ще е, помисли си той, да остави известна сума в банковата сметка и да продължи да я държи, без да я използва. Банката нямаше да има нищо против да има повече пари в електронния си трезор, а ако сметката си останеше в този вид, никой банков служител нямаше да прави каквото и да било разследване. Такива неща ставаха непрекъснато. Той се погрижи номерът на сметката и кодът за достъп до нея да останат на скрито място в компютъра му, което беше известно само на него.
Помисли си дали да изпрати благодарствено писмо на колумбийските си приятели, но подобни безсмислени съобщения бяха само губене на време и опасност от уязвимост. Човек не трябваше да изпраща имейли просто за забавление или от учтивост, а само тогава, когато беше абсолютно наложително, и то по възможност в най-кратка форма. Беше достатъчно осведомен, за да се страхува от способностите на американското електронно разузнаване. Западните средства за информация често пишеха за „засечени“ съобщения и неговата организация напълно се беше отказала от използването на сателитните телефони, които бяха по-удобни. Вместо това тя често прибягваше до куриери, които предаваха добре запомнената информация. Този начин беше бавен, но абсолютно сигурен… освен ако куриерът не е корумпиран. Нищо не беше абсолютно сигурно. Всяка система имаше свои слабости. Обаче интернет беше най-подходяща за целите му. Индивидуалните сметки бяха анонимни, тъй като можеха да бъдат откривани от анонимни трети лица, а те бяха свързани с крайните ползватели. Затова тези ползватели съществуваха само като електрони и фотони, подобно на зрънцата пясък в пустинята Празната кварта, и бяха максимално надеждни и анонимни. Всеки ден по интернет се разменяха милиарди съобщения. Може би Аллах би могъл да ги следи, но само той можеше да знае какво мислят и чувстват хората и не беше дал тази способност дори на правоверните. Така че Мохамед, който рядко се задържаше на едно място повече от три дни, можеше свободно да използва компютъра си.
Британската служба за сигурност, чиято главна квартира се намираше в „Теймс Хаус“, малко по-нагоре по реката от Уестминстър, държеше в архива си стотици хиляди записи. Законите за частния живот в Обединеното кралство бяха много по-либерални от тези в Съединените щати… затова държавните агенции, а те бяха четири, следяха Уда бен Сали. Една от тях се занимаваше с мобилния му телефон, но от нея рядко идваше нещо съществено. Електронните сметки от работата му във финансовия район на Лондон и в дома му бяха най-ценни, защото той нямаше доверие в гласовите комуникации и предпочиташе електронната поща за всичките си по-важни контакти с външния свят. Това включваше писмата до и от дома му, повечето от които пишеше с цел да увери баща си, че семейните пари са на сигурно място. Странното беше, че той дори не си даваше труда да използва кодиращата си програма, като предполагаше, че самият обем на информационния поток в мрежата беше достатъчен, за да изключи възможността от каквото и да било официално наблюдение. Освен това в Лондон имаше много хора, които се занимаваха със съхраняването на капитали и много от ценните недвижими имоти на града всъщност бяха притежание на чужденци. Проследяването на движението на парите беше досадна работа дори и за повечето от играчите в този бранш. В края на краищата паричната азбука се състоеше само от няколко букви и поезията в нея трудно можеше да разтърси човешката душа.
Обаче сигналът в неговата електронна поща никога не се чуваше, без да прозвучи и в „Теймс Хаус“, а тези сигнали отиваха и в Правителствения комуникационен център в Челтънхем, който се намираше северозападно от Лондон. Оттам те бяха прехвърляни чрез сателит във Форт Белвоар, Вирджиния, и оттам във Форт Мийд, Мериланд, чрез фиброоптичен кабел. Там той се преглеждаше от един от суперкомпютрите, който се помещаваше в огромния, приличен на затвор приземен етаж на основната сграда. Материалите, считани за важни, се изпращаха в щаба на ЦРУ в Ленгли, щата Вирджиния, след като преминеха през плоския покрив на едно друго здание, а после сигналите се поглъщаха от друг комплект компютри.
— Има нещо ново от господин Петдесет и шест — рече почти на себе си Джак-младши, имайки предвид [email protected]. Трябваше да помисли няколко секунди. Повечето бяха цифри. Но едни от тях бяха електронен адрес на европейска търговска банка. Господин 56 искаше пари, или поне така изглеждаше, а сега, когато знаеха, че е „играч“, разполагаха с нова банкова сметка, която да следят. Това щеше да стане на следващия ден. Оттам не можеше да изскочи някое име и имейл адрес поради възприетите от банката вътрешни процедури. Вероятно не. Всички международни банки се ориентираха към еднакви процедури, за да могат да бъдат еднакво конкурентоспособни. Затова игралното поле беше равно като футболно игрище, тъй като всички възприемаха максимално улесняващи клиентите процедури. Всеки човек имаше свои индивидуални особености, но всички пари бяха еднакво зелени или оранжеви, каквито бяха еврото, украсени със сгради и мостове, които не бяха построени.
Джак си взе съответните бележки и изключи компютъра. Тази вечер щеше да вечеря с Брайън и Доминик, за да си поговорят за семейните работи. На Ю. С. 29 имаше един ресторант за морски деликатеси, който той искаше да провери. Работният му ден беше свършил. Отбеляза си някои задачи за понеделник сутринта, защото не очакваше да работи в неделя, независимо дали в страната щеше да бъде обявено извънредно положение, или не. Уда бен Сали заслужаваше да бъде проучен по-отблизо. Той не беше сигурен колко отблизо, въпреки че беше започнал да подозира, че Сали ще се срещне с един или двама души, които той познава добре.
— Колко скоро? — беше попитал малко нетактично Брайън Карузо, но в устата на Хендли той прозвуча
