още по-неотложно.
— Трябва да съставим някакъв план — отвърна Сам Гренджър. Отнасяше се за всички присъстващи. Едно беше да се мисли абстрактно за нещата и много по-сложно, когато трябваше да се изправиш пред реалностите. — Първо трябва да определим цели, които да са резонни, а след това да изготвим план за постигането им по начин, в който също да има логика.
— Нещо като оперативна концепция? — запита Том Дейвис.
— В действията ни трябва да има повече логика от наша гледна точка, дори за външния наблюдател да не е така. Трябва да се придвижваме от обект на обект, като караме хората да се озъртат като прерийни кучета, за да можем да ги ликвидираме един по един. Като концепция е доста елементарно, но на практика е по-трудно. Много по-лесно е да се местят фигурите по шахматната дъска, отколкото да се придвижват хора, да им се дават нареждания и да бъдат изпращани в желаните квадрати, което често убягва на филмовите режисьори. Нещо толкова прозаично като изпуснат автобус, пътна катастрофа или нуждата човек да пусне една вода може да провали и най-добрия теоретичен план. Трябва да се помни, че светът е аналогов, а не цифров, а това означава по-несъвършен.
— Значи искаш да кажеш, че ни трябва психиатър?
Сам поклати глава.
— В Ленгли имат, но не са им много от полза.
— Не може да бъде — рече през смях Дейвис. Обаче моментът не беше за шеги. — Нужна ни е бързина — добави сериозно той.
— Да, колкото по-бързо действаме, толкова по-добре — съгласи се Гренджър. — Трябва да не им дадем време да реагират и да осмислят нещата.
— Още по-добре ще е да не им позволяваме да разберат какво става — каза Хендли.
— Да направим така, че хората да изчезнат, така ли?
— Ако прекалено много от тях умрат от инфаркт, на някого това ще се стори подозрително.
— Да не искаш да кажеш, че са успели да проникнат в някоя от службите ни? — попита бившият сенатор. Другите двама в стаята премигнаха при този въпрос.
— Зависи какво имаш предвид — рече Дейвис. — Проникнал агент ли? Това ще е доста трудно. За тази работа ще трябва наистина тлъст подкуп, но дори и тогава ще е трудно да се уреди, освен ако в ЦРУ няма човек, който сам да е отишъл при тях да им предложи съдействие срещу заплащане. Не е съвсем изключено — добави той, след като размисли. — Едно време руснаците винаги бяха зле с парите… нямаха достатъчно валута, за да я пилеят на вятъра. Но тези хора, ами че те ги имат предостатъчно. Така че… може би…
— Обаче това ни устройва — рече Хендли. — В ЦРУ малцина знаят, че съществуваме. Затова ако онези започнат да си мислят, че там има подкупни хора, ще се опитат да вкарат вътре свой агент, но той няма да знае нищо за нас и не би могъл да им каже какво става.
— В такъв случай това няма да им е много от полза — предположи Гренджър.
— Ще си мислят, че работата е дело на Мосад, нали?
— Че на кой друг? — запита на свой ред Дейвис. — Собствената им идеология работи против тях. — Беше лъжлива следа, използвана рядко срещу КГБ, но понякога с успех. Няма нищо по-убедително от това да накараш противника да си мисли, че е много умен, а ако то направи нещата за израелците по-трудни, никой в американското разузнаване нямаше да страда от безсъние за това. „Съюзници“ или не, израелците не бяха обичани много от американските си колеги. Дори саудитските шпиони заиграваха с тях, защото националните интереси често се преплитаха по най-невероятни начини, а в тази поредица от операции американците щяха да се ръководят най-вече от интересите на своята страна и изобщо нямаше да се съобразяват с правилата.
— Къде се намират установените от нас обекти? — попита Хендли.
— Всички са в Европа. Повечето са банкери или хора от комуникациите. Занимават се с финансови операции или с обработване на информация. Един от тях изглежда, че събира разузнавателни сведения. Пътува много. Може би той е проучил вчерашните обекти, но го следим отскоро и не знаем много за него. Имаме някои обекти, които работят в областта на комуникациите, но не искаме да ги закачаме. Прекалено ценни са. Другата ни грижа е да избягваме обекти, чиято смърт ще подскаже на противника как сме се добрали до тях. Там нещата трябва да изглеждат така, сякаш са станали случайно. Мисля, че за някои от тях трябва да организираме така нещата, че противникът да реши, че сами са тръгнали по лош път. Взели са пари и са преминали на другата страна, поискали са да откраднат малко от сладкия живот и са заплатили за това с главите си. Дори можем да оставим имейли, потвърждаващи подобни версии след тях.
— Ами ако онези разполагат с код, който да покаже, че тези имейли не са техни, а от някой, който е успял да проникне в компютрите им? — попита Дейвис.
— В такъв случай това ще е колкото в наша полза, толкова и в наша вреда. Съвсем естествено е да уредиш изчезването си така, че да изглежда като че ли са те убили. Никой няма да тръгне да търси мъртъв човек, нали? Те не може да не се тревожат от подобни възможности. Мразят ни, защото корумпираме тяхното общество, но същевременно знаят, че хората им са корумпирани. Сред тях има както смелчаци, така и страхливци. Тези хора нямат еднакви убеждения. Те не са роботи. Разбира се, някои ще са истински вярващи, но други ще участват заради приключението, заради тръпката от онова, което вършат. Обаче когато нещата опрат до това да оцелеят или не, животът ще им се стори по-привлекателен от смъртта. — Гренджър беше познавач на човешката психика и човешката мотивация. — Не, тези хора не са роботи. Всъщност, колкото по-умни са, толкова по-малко вероятно е да бъдат мотивирани от елементарни неща. Интересното е, че повечето от мюсюлманските екстремисти са или в Европа, или са получили образованието си там. За тях е удобно да се скрият зад етническия си произход, но същевременно са освободени от репресивните общества, от които са произлезли. Революцията винаги е била предизвиквана от по-големи очаквания, а не е последица от потискането им, тя винаги е била резултат от стремеж към по-голяма свобода. Винаги е била период на лична безизходица, в който човек се опитва да намери себе си, период на психическа уязвимост, когато хората се опитват да се хванат за някаква котва, независимо каква е тя. Най- тъжно е да убиваш заблудили се хора, но те са избрали свободно поетия път и ако той ги е отвел до неподходящо място, жертвите им нямат вина за това.
Рибата беше много добра. Джак опита от ивичестия костур, който се ловеше в залива Чесапийк. Брайън предпочете сьомгата, а Доминик морския език. Брайън избра виното — френско, от долината на Лоара.
— И така, как, по дяволите, се озова тук? — попита Доминик братовчед си.
— Търсех си работа и това място просто ми се стори интересно. Затова поразпитах за него, но колкото повече неща научавах, толкова по-малка представа добивах с какво се занимава. Затова отидох при Гери и го помолих да ми даде някаква работа.
— И какво правиш?
— Казват му анализи. Повече прилича на това да четеш чужди мисли. Особено на един човек. Името му е арабско, играе си с пари в Лондон. Това са главно семейни пари. Основното му занимание е да съхрани богатството на баща си и с парите да гони курвите, а парите са много — увери Джак събеседниците си. — Занимава се с търговия на недвижими имоти. Добър начин за запазване на капитала. Цените им на лондонския пазар няма да спаднат скоро. Херцогът на Уестминстър е един от най-богатите хора в света. Притежава по-голямата част от центъра на Лондон. Нашият малък приятел се опитва да се съревновава с Негово благородие.
— И с какво друго?
— Другото е, че налива пари в една банкова сметка, с която се финансират разноските по група кредитни карти „Виза“, а с четирима от техните притежатели вие се запознахте вчера. Кръгът още не е напълно затворен, но няма да мине много време и ФБР ще го стори. Освен това в имейлите си говори за „чудесните събития“ от вчера.
— Как успя да се добереш до електронната му поща? — попита Доминик.
— Не мога да кажа. Трябва да го научите от някой друг.
— Обзалагам се, че се намира на десет мили в тази посока — рече Доминик и посочи на североизток. Шпионската общност работеше с методи, които по принцип бяха забранени за Федералното бюро за разследване. Независимо от това братовчедът Джак явно предпочиташе да запази каменна физиономия по
