въпроса и от него не можеше да се научи нещо дори и за цяла купчина пари върху масата за покер.
— Значи финансира лошите? — попита Брайън.
— Точно така.
— Това не го прави добър — доразви мисълта му Брайън.
— Вероятно не — съгласи се Джак.
— Може би ще го срещнем. Какво друго можеш да ни кажеш? — продължи Брайън.
— Живее в скъпо жилище — къща на площад „Бъркли“ в хубавата част на Лондон, само на две преки от американското посолство. Обича да използва проститутки за сексуалните си мераци. Особено си пада по едно момиче на име Розали Паркър. Британската служба за сигурност го наблюдава и редовно разпитва неговата главна любимка. Плаща й с куп долари в брой. Предполага се, че госпожица Паркър е доста популярна сред богаташите. Сигурно доста я бива — добави Джак. — В компютърния файл има нова негова снимка. Той е приблизително на наша възраст, с матова кожа и брада. Изобщо има вид на човек, който би могъл да изглежда секси. Кара „Астън Мартин“. Страхотна кола. Макар че обикновено ползва таксита, когато се движи из Лондон. Няма къща в провинцията, но през почивните дни често посещава провинциални хотели, в повечето случаи заедно с госпожица Паркър или с някоя друга проститутка. Работи в центъра, във финансовия район на града. Има офис в сградата на „Лойдс“ в Лондон… мисля, че беше на третия етаж. На седмица прави по три-четири сделки. Предполагам, че там през повечето време седи, гледа телевизия, чете вестници и чака да мине времето.
— Значи е разглезено богаташче, което иска да внесе известно вълнение в живота си — описа го накратко Доминик.
— Точно така. Като изключим може би това, че обича да излиза навън и да играе на улицата.
— Това е опасно, Джак — рече Брайън. — Дори може да му докара някои неприятности — закани се Брайън, който нямаше търпение да се срещне с човека, финансирал смъртта на Дейвид Прентис.
Изведнъж на Джак му мина през ум, че госпожица Розали Паркър от Лондон скоро вече няма да получава като подарък чанти на фирмата „Луи Витон“. Е, сигурно отдавна има някой добър план за черни дни, след като е толкова умна, колкото я мислят в Службата за сигурност.
— Как е баща ти? — попита Доминик.
— Пише си мемоарите — отвърна Джак. — Чудя се какво ще си позволи да разкаже в тях. Дори мама не знае много за това какво е правил, докато е бил в ЦРУ. Същото се отнася и за мен. Има много неща, за които не би могъл да пише. Не би могъл да потвърди дали са се случвали дори такива, които са известни на обществеността.
— Като например как е накарал шефа на КГБ да избяга. Историята сигурно е доста интересна. Даваха този човек по телевизията. Предполагам, че още го е яд на баща ти, че му е попречил да вземе властта в Съветския съюз. Вероятно си мисли, че би могъл да го спаси.
— Може и така да е. Баща ми наистина крие много тайни. Това се отнася и до другите му другари в ЦРУ. Особено един от тях на име Кларк. Опасен човек, но с баща ми бяха много близки. Мисля, че сега е в Англия. Станал е шеф на онази секретна група за борба с тероризма, за която пишат всяка година във вестниците. Викат им „мъжете в черно“.
— Те наистина съществуват — рече Брайън. — Базата им е в Хиърфорд, Уелс. Не са чак толкова секретни. Някои важни хора във Форт Рекън са били там на обучение. Аз самият не съм бил, но познавам двама, които са били. Работят заедно с британските сили със специално предназначение САС. И тях много ги бива.
— Какво знаеш за тези неща, Алдо? — попита брат му.
— Хората от специалните операции не са твърде приказливи. С тях обменяме опит в подготовката, имаме обмен на хора и оборудване. Най-важната част от това е, когато седнем заедно да изпием по някоя бира и си разказваме военни истории. Всеки има различно виждане по проблемите и понякога идеята на другия е по-добра от твоята. Хората от групата „Дъга“, т.е. „мъжете в черно“, както ги наричат журналистите, са много опитни, но през годините и ние сме ги научили на това-онова. Твърди се, че шефът им, този Кларк, наистина много го бива.
— Така е. Аз го познавам. Баща ми казва, че е много потаен. Хендли също го познава. Не знам защо не е тук. Зададох този въпрос още в деня на постъпването си. Може би е твърде стар.
— Изпълнявал ли е мокри поръчки?
— Веднъж попитах баща ми за това, а той ми отговори, че не може да каже, което е неговият начин да каже „да“. Мисля, че го заварих неподготвен. Смешното е, че баща ми никак не умее да лъже.
— Предполагам, че затова толкова му харесваше да бъде президент.
— Аз пък мисля, че е главната причина да напусне. Според него чичо Роби би могъл да се справи по- добре.
— Да, обаче онзи откачалник му видя сметката — рече Доминик. Убиецът беше човек на име Дуейн Фармър, който в момента очакваше изпълнението на смъртната си присъда в Мисисипи. Вестниците го нарекоха „Последният от Ку-клукс-клан“ и това беше вярно. На шестдесет и осем години той беше един презиран от всички фанатик, който не можа да понесе мисълта за негър президент и беше използвал револвера на баща си от Първата световна война, за да попречи на това.
— Да, тъжна работа — съгласи се Джон Патрик Райън. — Ако не беше чичо Роби, аз нямаше да се родя на този свят. Това е една голяма семейна история. Версията на чичо Роби за нея е много хубава. Той обичаше да разказва разни истории. С татко бяха много близки. След като убиха Роби, политиците се активизираха и някои поискаха баща ми отново да се кандидатира за президент, но той не го направи и така според мен помогна на Кийлти да бъде избран. Това е другото нещо, на което така и не можа да се научи — да не се отнася добре с хора, които ненавижда. Той просто никак не искаше да живее в Белия дом.
— Беше добър президент — рече Доминик.
— Можеш да му го кажеш. Мама също нямаше нищо против да се махнем оттам. Положението й на първа дама съсипа кариерата й като лекар и направо не можеше да понася как се отрази това на Кайл и Кейти. Нали знаете старата поговорка, че най-опасното място на света е между майката и децата? Това наистина е така, момчета. Единственият път, когато съм я виждал да избухва — с баща ми това се случва често, — беше, когато някой й каза, че нейното положение на първа дама налага да не ходи на рождения ден на Кайл в детската градина. Господи, направо побесня. Въпреки това с помощта на възпитателките тя отиде, а след това вестниците я критикуваха, че не било по американски и други подобни глупости. Какво да ви кажа, ако успеят да снимат баща ми, когато пикае, обзалагам се, че някой ще каже, че не го прави както трябва.
— Ами критиците са за това да ти кажат колко по-умни са от хората, които критикуват.
— Алдо, във ФБР им викат „адвокатите“ или „онези от Бюрото за професионалната отговорност“ — сподели Доминик. — Оперирани са от чувство за хумор още преди да постъпят на работа.
— Има репортери, които пишат и за морските пехотинци, но се обзалагам, че нито един от тях не е бил войник. Е, поне са завършили основно училище.
— Имаме повод за наздравица — рече Доминик, вдигайки чашата си. — Нас никой няма да ни критикува.
— Наздраве! — рече развеселен Джак и в същото време си помисли:
Глава шестнадесета
И ПРЕСЛЕДВАЩИТЕ КОНЕ
Неделя е ден за почивка за повечето хора, както и за тези от Колежа, с изключение на охраната. Според Гери Хендли Господ може би е имал основание да счита, че без неделна почивка средната седмична продуктивност на човека е много по-малка. Освен това като му се отказват свободни упражнения или луксът да бездейства, мозъкът затъпява.
Разбира се, днес беше по-различно, защото в този ден те за пръв път планираха реални секретни операции. Колежът действаше от малко повече от деветнадесет месеца и в по-голямата си част това време беше използвано за утвърждаване на прикритието им, че уж се занимават с търговия и арбитраж. Шефовете на отделите бяха пътували много пъти с влаковете „Асела“ до Ню Йорк и обратно, за да се срещат с колегите си от белия свят, и въпреки че навремето тази работа изглеждаше твърде бавна, те
