свръхзвуков пътнически самолет. Казва, че вероятно никога няма да го направят, освен ако Вашингтон не отпусне доста пари. Обаче с оттеглянето на „Конкорд“ хората отново мислят за него, а от „Боинг“ обичат да намират работа на инженерите си. Малко са изнервени от онези от „Ербъс“ и не искат да бъдат заварени неподготвени, ако французите станат по-амбициозни.
— Как беше в морската пехота? — попита Джак Брайън.
— Ами, както винаги, братовчеде. В корпуса вършат все едно и също, готвят се за следващата война.
— Баща ми се безпокоеше, когато отиде в Афганистан.
— Вярно, че беше малко вълнуващо. Местните хора са сурови, не са тъпи, но не са обучени добре. Затова когато се сблъскахме с тях, надделяхме. Когато забелязвахме нещо съмнително, викахме на помощ авиацията да го провери и обикновено това оправяше нещата.
— Колко на брой?
— Имаш предвид колко убихме ли? Известен брой, но не достатъчно. Първи влязоха в боя зелените барети и афганистанците разбраха, че не е в техен интерес да водят открит бой. Работата ни се състоеше главно в преследване и разузнаване, както и в посочване на обекти за бомбардиране от въздуха. С нас имаше един от ЦРУ, както и група от електронното разузнаване. Лошите доста използваха радиостанциите си. Когато попаднехме на някоя цел, се отдръпвахме на около една миля от нея, за да я огледаме по-добре, и ако ни се стореше достатъчно интересна, викахме авиацията да я ликвидира. Доста страшно е да го гледаш — обобщи Брайън.
— Не се съмнявам — рече Джак и отвори една бира.
— Казваш, че този Сали с приятелката му Розали Паркър много се радвал по повод стрелбата, така ли? — попита Доминик. Като повечето ченгета той имаше добра памет за имена.
— Ами да — рече Джак. — Мисли го за голяма работа.
— И с кого споделяше радостта си?
— С приятели, с които си кореспондира в електронната поща. Англичаните подслушват телефоните му, а за имейлите му не мога да говоря. Европейските телефонни системи изобщо не са толкова сигурни, колкото хората си мислят. Имам предвид, че всички говорят за засичането на мобилните телефони и други такива неща, но там полицаите, особено англичаните, могат да вършат работи, каквито ние тук не можем. Те ги подслушват, за да следят онези от ИРА. Чувам, че в останалите европейски страни имат още по- голяма свобода на действие.
— Така е — увери го Доминик. — В Академията имаме програма за такъв обмен с други страни и техните хора са готови да говорят за тези неща след някое и друго питие. Значи този Сали се е радвал на това, което са сторили онези убийци?
— Сякаш неговият отбор е спечелил суперкупата — отвърна веднага Джак.
— И освен това ги е финансирал? — попита Брайън.
— Точно така.
— Интересно — задоволи се да каже морският пехотинец.
Той можеше да остане още една нощ, но сутринта имаше да свърши някои неща, затова тръгна обратно за Лондон със своя „Астън Мартин“. Вътре тапицерията беше тъмносива, а ръчно изработеният 12-цилиндров двигател беше впрегнал повечето от своите 460 коня, докато той се носеше на изток по шосе М–4 със 100 мили в час. Можеше да се каже, че карането на тази кола беше по свой начин по-хубаво от секса. Жалко, че Розали не беше с него, но… Той погледна към компаньонката си — Манди беше доста интересна в леглото, макар че беше твърде кльощава за неговия вкус. Ако понапълнееше, нямаше да е зле, но европейската мода не поощряваше такива неща. Глупаците, които решават какви да бъдат телата на жените, вероятно са педерасти, които искат всичките да изглеждат като млади момчета. Идиотщина! — помисли си Сали. Чиста идиотщина!
Обаче на Манди й харесваше повече да се вози в тази кола, отколкото на Розали. За съжаление Розали се страхуваше от бързото каране и нямаше много доверие в шофьорските му умения. Той се надяваше да вземе колата в родината си. Там направо щеше да лети с нея. Брат му също имаше бърза кола, обаче търговецът му беше казал, че тази може да вдигне над 300 километра в час или 196 мили, а в Саудитска Арабия имаше някои много добри прави шосета. Един негов братовчед летеше на изтребители „Торнадо“ в саудитските кралски ВВС, но тази кола си беше негова и там беше цялата разлика. За нещастие полицията в Англия не позволяваше да я изпита както трябва. Още една дупка в талона и можеше да загуби шофьорската си книжка. Но у дома нямаше да има такива проблеми. След като разбереше колко наистина може да вдигне, щеше да я върне на летище „Гетуик“, за да я използва за примамка на жени, което беше не по-малко интересно от самото каране. Манди със сигурност се впечатляваше от колата. Ще трябва да й купи една хубава чанта на „Луи Витон“ и да й я изпрати по куриер утре в апартамента. Нямаше вреда от това да бъде щедър с жените, а и Розали трябваше да разбере, че има съперница.
След като навлезе в града с такава бързина, каквато движението и полицията позволяваха, той профуча покрай магазина „Хародс“ през един тунел, после покрай къщата на херцога на Уелингтън, преди да завие надясно по „Кързън Стрийт“ и след това наляво към „Бъркли Скуеър“. Светна с фаровете, за да покаже на човека, на когото плащаше да пази мястото му за паркиране, да премести колата си, и спря точно пред триетажната си градска къща. Възприел маниерите на континента, той излезе бързо от колата и притича, за да отвори вратата на Манди, след което галантно я съпроводи нагоре по стълбите до огромната дъбова входна врата и усмихвайки се, я отвори пред нея. След няколко минути щеше да отвори една още по- приятна за него врата.
— Малкият мръсник се върна — рече Ърнест и си отбеляза часа. Двамата агенти на Службата за сигурност бяха в микробус на „Бритиш Телеком“, паркиран на петдесет метра от къщата. Чакаха вече два часа. Този млад саудитски откачалник беше карал като автомобилен състезател.
— Предполагам, че си е прекарал уикенда по-добре от нас — рече Питър. След това се извърна, за да натисне бутоните за активиране на различните системи за подслушване, поставени в голямата градска къща. Те включваха три камери, чиито записи се събираха през три дни от екип, който проникваше вътре. — Той е много потентен малък копелдак.
— Сигурно взима виагра — рече с известна завист Ърнест.
— Ърни, момчето ми, не му завиждай. Това ще му струва двуседмичната ни заплата. А и тя сигурно ще е много благодарна за онова, което ще получи.
— Мръсникът му с мръсник — пак изруга Ърнест.
— Кльощава е, но не чак толкова — рече Питър и се засмя. Знаеха каква е таксата на Манди Дейвис за нейните „умения“ и като всички останали мъже се питаха какви ли специални неща прави, за да я получи, въпреки че я презираха. Като агенти от контраразузнаването не проявяваха онова съчувствие, което изпитва дългогодишният полицай към не толкова опитни жени, които се опитваха да си изкарват хляба по този начин. Седемстотин и петдесет лири стерлинги за една вечерна визита и две хиляди за цяла нощ. Никой не се запита каква ли е таксата й за цял уикенд.
И двамата си сложиха слушалките, за да проверят дали микрофоните работят, сменяйки различните канали, за да ги проследят из къщата.
— Мръсникът е нетърпелив — отбеляза Ърнест. — Тя дали ще остане за през нощта?
— Надявам се да не остане, Ърни. Ако не остане, онзи може би ще вдигне шибания телефон и ние ще успеем да измъкнем нещо полезно от копелето.
— Проклетият му арабин — изсумтя Ърнест, съгласявайки се с партньора си. И двамата бяха на мнение, че Манди е по-хубава от Розали. Беше подходяща за компаньонка на някой министър.
Предположението им се оказа вярно. Манди Дейвис си тръгна в 10:23 сутринта, спирайки се пред вратата за целувка и усмивка, която със сигурност можеше да разбие всяко мъжко сърце. След това тръгна по „Бъркли Стрийт“ по посока на „Пикадили“, където не зави надясно при дрогерията, за да влезе в станцията на метрото на ъгъла на „Пикадили“ и „Стратън“, а се качи в такси, което я отведе в центъра до новата сграда на Скотланд Ярд. Там щеше да я разпита приятелски настроен млад детектив, който й харесваше, въпреки че тя беше прекалено опитна в професията, за да не бърка работата с удоволствието.
