и гостоприемство. След още шест минути те бяха вече в стаите си, свързани с обща врата. Ваните бяха достатъчно големи, за да може в тях да плува акула, а тоалетните кърпи висяха на решетка, подгрявана с парно отопление. Минибарът беше щедър с предлагания в него избор на напитки, но не и с цените си. Близнаците застанаха под душовете. Часовникът показваше девет без петнайсет и тъй като площад „Бъркли“ беше само на петдесетина метра, те излязоха от хотела, завиха наляво и се отправиха към парка, където се чуваха да пеят славеите.
Доминик хвана брат си за лакътя и посочи наляво.
— Мисля, че сградата на МИ–5 беше в тази посока, по „Кързън Стрийт“. За посолството трябва да се изкачиш горе на хълма, да свиеш вляво и след още две пресечки вдясно, после пак вляво към площад „Гросвенър“. Грозно здание, но за теб това е представителството на правителството. Нашият приятел живее точно там от другата страна на парка, на половин пресечка от банка „Уестминстър“, онази с изрисуван кон на табелата.
— Изглежда скъп квартал — отбеляза Брайън.
— Така е — потвърди Доминик. — Тези къщи струват куп пари. Повечето са разделени на апартаменти, но нашият приятел държи цялата сграда за себе си — Дисниленд за секс и прахосничество. Хм — рече той, като видя микробуса на „Бритиш Телеком“, паркиран на двайсетина метра пред тях. — Обзалагам се, че това е екипът за наблюдение… съвсем очевидно е. — В колата не се виждаха хора, но това се дължеше на стъклата на прозорците, които задържаха светлината вътре. Беше единственото превозно средство на улицата, което не беше скъпо. В този квартал всички коли бяха най-малко „Ягуар“. Обаче царят на хълма беше черният „Астън Мартин — Победител“ от другата страна на парка.
— Това е страхотен автомобил — рече Брайън. Наистина колата изглеждаше така, като че ли дори и паркирана пред къщата, се движи със сто мили в час.
— Истинският шампион е „Макларън“ А1. Струва милион долара, но отпред има място само за един човек. Бърз е като изтребител. Колата, която гледаш, струва четвърт милион долара, брат ми.
— Толкова ли е скъпа? — зачуди се Брайън.
— Произвежда се ръчно от хора, които в свободното си време работят в Сикстинската капела. Да, това е кола. Ще ми се да можех да си я позволя. Сигурно ако сложиш двигателя й в изтребител „Спитфайър“, ще успееш да свалиш някой германски „Месершмит“.
— Сигурно харчи страхотно много бензин — отбеляза Брайън.
— Е, да… Всичко си има своята малка цена. Мамка му! Та това е нашият човек.
В този момент вратата на къщата се отвори и навън излезе един млад мъж. Беше облечен в сив костюм с жилетка. Спря се по средата на четирите каменни стъпала и погледна часовника си. Като по поръчка по хълма се спусна черно лондонско такси и той слезе по стъпалата, за да се качи в него.
— По-млад е от нас — рече Брайън, докато продължаваха да вървят. После по инициатива на Доминик те прекосиха парка и се върнаха от другата страна на улицата, забавяйки ход, за да хвърлят завистлив поглед на скъпата кола, преди да отминат. Към хотела имаше кафетерия, в която си взеха лека закуска — кроасани с мармалад и кафе.
— Не ми харесва, че нашия човек го следят — рече Брайън.
— Няма как да се избегне. Изглежда, че и за англичаните не му е чиста работата. Обаче не забравяй, че той просто ще получи инфаркт. Няма да стреляме по него, дори и с пистолет със заглушител. Няма да има нито шум, нито следи.
— Добре, ще отидем до офиса му в центъра, но ако ни се стори, че мястото не е подходящо, ще се откажем и ще изчакаме, за да помислим.
— Съгласен съм — кимна Доминик. Трябваше да проявят съобразителност. Операцията щеше да ръководи той, защото задачата да открие опашката от полицията се падаше на него. Обаче не трябваше и да изчакват прекалено дълго. Решиха да огледат площад „Бъркли“, просто за да свикнат с обстановката, надявайки се да зърнат по някое време обекта. Мястото не беше много подходящо за целта с наблюдаващия екип, който беше само на трийсетина метра от тях. — Добре е, че „опашката“ не е много опитен. Ако успея да го открия кой е, когато съм готов, ти просто ще се блъснеш в него, а аз ще попитам другия за посоката или за нещо друго. Ще ти е нужна само секунда, за да го боцнеш. След това ще продължим да вървим, все едно че нищо не се е случило. Дори ако някои хора се развикат за линейка, само ще погледнем небрежно нататък и ще продължим да вървим.
Брайън имаше свое мнение по въпроса.
— Първо трябва да огледаме района.
— Съгласен. — Довършиха закуската си, без да разговарят повече.
Сам Гренджър беше вече в кабинета си. Беше 3:15 сутринта, когато влезе и включи компютъра си. Близнаците бяха пристигнали в Лондон към 1:00 през нощта (негово време) и нещо му подсказваше, че няма да отлагат много изпълнението на задачата. В тази първа операция щеше да бъде проверена идеята на Колежа за виртуален офис. Ако нещата се развиеха съгласно плана, той щеше да бъде уведомен за хода на акцията дори по-бързо, отколкото Рик Бел, който следеше новините в радиоотдела на разузнавателната мрежа. Сега беше настъпил моментът, който най-много мразеше — да чака на бюрото си други да изпълнят операцията, която самият той беше планирал. Кафето му помогна. Една пура би му се отразила още по- добре, но нямаше. Точно тогава вратата се отвори.
Беше Гери Хендли.
— И ти ли си дошъл? — попита Сам, едновременно изненадан и развеселен.
Хендли се усмихна.
— Е, нали е първата ни операция. У дома не можах да заспя.
— Чух те да идваш. Да ти се намира тесте карти? — попита Сам.
— Де да имах. — Хендли беше много добър с картите. — Някакви новини от близнаците?
— Все още нищо. Пристигнаха навреме и сега вероятно са в хотела. Предполагам, че са се настанили, освежили са се и са излезли да поразузнаят. Хотелът е само на една пресечка от къщата на Уда. Може вече и да са го боцнали в задника. Моментът е подходящ. Сега би трябвало да тръгне на работа, ако момчетата са запознати с разписанието му, а аз мисля, че са.
— Да, освен ако някой не му се е обадил неочаквано или пък е видял нещо в сутрешния вестник, което да го е заинтересувало, а може и любимата му риза да не е била изгладена добре. Нали знаеш, че тази работа е като аналоговите, а не като цифровите телефони, Сам?
— Така е — съгласи се Гренджър.
Финансовият район изглеждаше точно такъв, какъвто си го представяха, макар че беше по- непретенциозен от този в Ню Йорк с кулите от стъкло и стомана, станали обект на терористична атака. Разбира се, имаше и такива, но те не действаха така потискащо. На половин пресечка от мястото, където слязоха от таксито, имаше останки от оригиналната римска стена, ограждала града на легиона Лондиниум, както първоначално се е наричала столицата на Великобритания. Мястото било избрано заради добрите кладенци и голямата река. Те забелязаха, че по-голямата част от хората тук бяха добре облечени, а магазините много скъпи. В този град много малко неща бяха евтини. Блъсканицата беше голяма. Тълпи хора сновяха насам-натам, забързани и целеустремени. Имаше и много кръчми, пред вратите на повечето от тях върху черни дъски с тебешир бяха изписани предлаганите ястия. Близнаците си избраха една, от която се виждаше добре сградата на „Лойдс“. Имаше маси отвън като на римски ресторант близо до Испанското стълбище. Ясното небе опровергаваше репутацията на Лондон на град, в който често вали. И двамата бяха достатъчно добре облечени, за да не се набиват прекалено в очи като американски туристи. Брайън забеляза един банкомат и изтегли малко пари, които подели с брат си, след което си поръчаха кафе. Все пак навиците им бяха прекалено американски, за да си поръчат чай, и зачакаха.
В офиса Сали работеше над компютъра си. Беше успял да купи къща в Белгрейвия — по-луксозен квартал дори от неговия — за осем и половина милиона лири стерлинги, което не беше кой знае каква добра
