човекът не дишаше. Мама му стара…
На десет метра по-нататък „опашката“ на Сали извади мобилния си телефон и набра 999 — номера на Бърза помощ. Само на две пресечки имаше сграда на пожарната команда, а градската болница „Гайс“ беше от другата страна на моста „Тауър“. Като повечето агенти беше започнал да се идентифицира с обекта си, въпреки че го ненавиждаше и гледката на лежащия на тротоара човек го беше развълнувала дълбоко. Какво стана? Инфаркт ли получи? Но той беше млад човек…
Брайън и Доминик се срещнаха в един бар малко по-нагоре по хълма от Лондонската кула. Седнаха в едно сепаре, келнерката моментално пристигна и ги попита какво искат.
— Две халби — каза й Енцо.
— Имаме „Тетлис“ светло и „Джон Смит“. Скъпи.
— Вие от коя пиете? — попита я Брайън.
— „Джон Смит“, разбира се.
— Две от нея — поръча Доминик и пое подадения му лист с менюто.
— Не знам дали ми се яде нещо, но идеята за бирата е добра — каза Брайън, поемайки листа с менюто. Ръцете му леко трепереха.
— Може би и една цигара — подкачи го Доминик.
Като повечето момчета и те се бяха опитвали да пушат в гимназията, но и двамата се бяха отказали, преди да свикнат. Освен това автоматът за цигари беше направен от дърво и за един чужденец вероятно беше твърде сложно да разбере как действа.
— Е, да — каза Брайън, но отхвърли тази мисъл.
Точно донесоха бирите и те чуха далечния вой на линейка.
— Как се чувстваш? — попита Енцо брат си.
— Малко съм разтреперан.
— Помисли си за миналия петък — посъветва го агентът от ФБР.
— Не казвам, че съжалявам, тъпако. Просто съм леко изнервен. Успя ли да отвлечеш вниманието на „опашката“?
— Да, гледаше право в мен, когато ти нанесе удара. Твоят обект направи около десетина крачки, преди да падне. Не го видях изобщо да реагира на убождането. А ти?
Брайън поклати глава.
— Дори не изохка. — Отпи от халбата. — Тази бира си я бива.
— Изнервен, но не уплашен, агент 007.
— Задник такъв! — изруга го Брайън и без да иска, се разсмя.
— Нали това е работата, с която се захванахме?
Глава осемнадесета
ЗАМИНАВАНЕТО НА ХРЪТКИТЕ
Джак-младши разбра първи. Тъкмо беше се заловил с кафето и поничките и беше включил компютъра си, насочвайки го първо към информационния обмен между ЦРУ и АНС, когато най-отгоре на електронния куп видя предупреждението СВЕТКАВИЧНО — предимство за АНС да обърне специално внимание на „известните й съдружници“ на Уда бен Сали, който според съобщение на англичаните очевидно е починал от сърдечен удар насред Лондон. В спешното съобщение на английското контраразузнаване, което беше включено в телеграмата на ЦРУ в типичния за англичаните стегнат стил, се казваше, че човекът се строполил на улицата пред очите на техния наблюдаващ го агент и веднага бил откаран с линейка в болницата „Гайс“, където „не се върна към живот“. Сега тялото се изследва, се казваше в съобщението на МИ–5.
В Лондон специалният английски детектив Бърт Уилоу се обади по телефона в апартамента на Розали Паркър.
— Ало! — Тя имаше очарователен, напевен глас.
— Розали, обажда се детектив Уилоу. Трябва да се срещнем с вас тук, в управлението, колкото е възможно по-скоро.
— Заета съм, Бърт. Всеки момент ще дойде мой клиент. Ще ми отнеме около два часа. След това мога да дойда право при вас. Става ли?
На другия край на линията детективът пое дълбоко въздух. Всъщност не беше толкова спешно. Ако Сали беше починал от наркотици — най-вероятната причина, дошла наум на него и колегите му, той едва ли ги беше взел от Розали, която не беше нито потребител, нито доставчик. Не беше глупава за момиче, получило образованието си само в държавни училища. В досието й пишеше, че дори от време на време ходи на църква.
— Много добре — каза й той. Любопитно му беше да разбере как ще реагира на новината, но не очакваше оттам да излезе нещо важно.
— Чудесно, до скоро — каза тя и затвори телефона.
В болницата „Гайс“ тялото вече беше в моргата. Беше съблечено и поставено по гръб върху масата от неръждаема стомана, когато влезе старшият дежурен патолог. Това беше сър Пърсивал Нътър, изтъкнат доктор на медицинските науки, шеф на отделението по патология на болницата, шестдесетгодишен. Неговите помощници вече бяха изтеглили сто грама кръв за лабораторни изследвания. Количеството беше твърде голямо, но щяха да направят всички лабораторни тестове.
— Много добре, тялото е на мъж на приблизителна възраст двадесет и пет години… Вижте документите му за самоличност, за да установите точните дати, Мария — каза той по микрофона, който висеше от тавана и беше свързан с магнетофон. — Колко тежи? — Въпросът беше зададен на един млад асистент.
— Седемдесет и три килограма и шестстотин грама. Висок е сто осемдесет и един сантиметра — отвърна новоизлюпеният лекар.
— При визуалния преглед не са забелязани видими белези, които да подсказват сърдечно-съдов или неврологичен инцидент. Защо е това бързане, Ричард? Тялото е още топло. Няма татуировки и други подобни неща. Устните са малко посинели. — Разбира се, неофициалните му коментари щяха да бъдат изтрити от записа, но това, че тялото беше още топло, беше твърде странно.
— По молба на полицията, сър. Изглежда, че е починал на улицата, докато е бил следен от един полицай. — Това не отговаряше съвсем на истината, но беше твърде близко до нея.
— Забеляза ли някакви следи от убождания с игла? — попита сър Пърси.
— Не, сър, никакви.
— И така, какво мислиш, момче?
Ричард Грегъри, току-що дипломираният доктор по медицина, който даваше първото си дежурство в отделението по патология, сви рамене в зелените си хирургически одежди.
— От това, което казва полицията, и от начина, по който се е строполил на земята, прилича на масивен сърдечен инфаркт или на някакъв вид спазъм, освен ако причината не е свръхдоза наркотици. Изглежда твърде здрав за такова нещо, а и няма следи от убождания с игли, които да навеждат на подобни предположения.
— Твърде млад е за смъртоносен инфаркт — отбеляза шефът. Той разглеждаше тялото като парче месо на пазара или като мъртва сърна в Шотландия, а не като остатъчната черупка на човешко същество, което е било живо само преди по-малко от три часа. Бедният копелдак беше извадил много лош късмет. Имаше вид на арабин. Гладката, ненабръчкана кожа на ръцете не подсказваше да е човек на физическия труд, въпреки че изглеждаше доста добре сложен. Той повдигна клепачите. Очите бяха наситено кафяви и отдалеч можеха да изглеждат черни. Здрави зъби, по тях нямаше много следи от намесата на стоматолог. Общо взето, имаше вид на млад човек, който се е грижил добре за себе си. Това беше странно. Може би вроден сърдечен дефект? Трябваше да отворят гръдния кош, за да проверят това. Нътър нямаше нищо против да го направи, то беше част от работата му и той отдавна се беше научил да забравя бързо колко тъжно занимание е това. Обаче при такова младо тяло за него това си беше чисто губене на време, въпреки че причината за смъртта беше твърде загадъчна и изостряше интереса му на учен, дори може би си заслужаваше една статия в списание „Ланцент“ — нещо, което беше правил много пъти през последните
