сделка, но цената не беше и прекалено висока. Със сигурност можеше да взема за нея добър наем. Освен това имотът беше свободен, което означаваше, че купувайки къщата, той става собственик и на земята, на която е построена, вместо да плаща наем за нея на херцога на Уестминстър. Не беше и много голяма, но все пак беше още една придобивка. Отбеляза си тази седмица да намине, за да я разгледа. Иначе валутните курсове бяха сравнително стабилни. В продължение на няколко месеца беше играл от време на време с валутния арбитраж, но не смяташе, че е достатъчно подготвен, за да навлезе по-дълбоко в този бранш. Поне засега. Може би трябваше да поговори с някои по-опитни хора в тази игра. Всяко нещо, което можеше да бъде направено, можеше и да се научи как става, а с достъп до повече от двеста милиона лири стерлинги той можеше да играе на борсата, без да губи много от парите на баща си. Всъщност тази година беше спечелил девет милиона лири, което не беше съвсем зле. През следващия час остана при компютъра си, за да следи тенденциите — тенденцията е твоят приятел, — като се опитваше да стигне до някакви логични заключения. Знаеше, че номерът е да ги забележиш по-рано, и то достатъчно навреме, за да можеш да купиш по-евтино и да продадеш по-скъпо, но все още не беше овладял напълно това изкуство. Ако го можеше, неговата сметка би набъбнала с тридесет и един милиона лири, вместо само с девет. Търпението, каза си той, е нещо, с което човек трудно свиква. Много по-добре беше да си млад и умен.
Разбира се, в кабинета му имаше и телевизор и той го превключи на един американски финансов канал, по който говореха за предстоящо спадане на курса на лирата спрямо долара. Въпреки че доводите за това не бяха съвсем убедителни, той реши, че е по-добре да рискува и да купи тридесет милиона долара. Баща му го беше предупреждавал за опасностите, които крият рисковете, и тъй като парите бяха негови, той го слушаше внимателно и се съобразяваше с желанията на стария пръч. През изтеклите деветнадесет месеца беше загубил три милиона лири стерлинги, но повечето от допуснатите грешки при тези сделки бяха зад гърба му. Нещата с недвижимите имоти бяха много по-добре. Той ги купуваше най-вече от по-възрастни англичани и няколко месеца по-късно ги продаваше на свои съотечественици, които обикновено плащаха в брой или в електронния им еквивалент. Общо взето, се считаше за добър играч в сферата на недвижимите имоти, чиито умения нарастваха. И, разбира се, за ненадминат любовник. Наближаваше обяд и той вече усещаше в слабините копнеж по Розали. Дали щеше да я има тази вечер? Би трябвало, след като й плащам хиляда лири, помисли си Уда. Малко преди дванадесет вдигна телефона и натисна бутона 9 за гласовото съобщение.
— Моя скъпа Розали, обажда се Уда. Ако наминеш тази вечер около седем и половина, ще имам нещо хубаво за теб. Знаеш телефонния ми номер, любима. — Остави слушалката. Щеше да чака до четири часа и ако дотогава не му се обадеше, щеше да извика Манди. Рядко се случваше и двете едновременно да не са на разположение. Предпочиташе да си мисли, че в такива случаи прекарват времето в обикаляне по магазините или вечерят с приятелки. В края на краищата кой им плащаше повече от него? А и искаше да види как ще реагира Розали, когато получеше новите обувки. Англичанките наистина си падаха по продукцията на този „Джими Чо“. На него моделите изглеждаха абсурдни и неудобни, но жените са си жени, а не мъже. Слабостта му беше да кара своята „Астън Мартин“, а жените обичаха да им излизат пришки на краката. Може ли да ги разбере човек.
Брайън бързо се отегчи само да седи и да наблюдава зданието на „Лойдс“. На всичко отгоре то дразнеше очите му. Беше повече от невзрачно, направо гротескно, като покрит със стъкло завод на Дюпон за нервнопаралитичен газ или друг зловещ химикал. Освен това сигурно беше признак на лош професионализъм да се взира в едно и също нещо дълго време. На тази улица имаше няколко магазина и отново нито един не беше от евтините. Имаше магазин за мъжко облекло и няколко лъскави за дамско, а също и един много скъп магазин за обувки. Това беше нещо, което не го интересуваше много. Той си имаше хубави официални обувки от черна кожа, които носеше сега, чифт добри маратонки, които беше купил в деня, който най-много искаше да забрави, и четири чифта бойни кубинки — два черни и два чифта от небоядисана волска кожа, каквито раздаваха в Корпуса на морската пехота за паради и други официални церемонии. В тях обаче свикналите да ядат змии морски пехотинци от отряд „Рекън“ не участваха често. Предполагаше се, че всички от морската пехота са добри войници, но за тези, които ядяха змии, не се говореше много. А и той все още не можеше да се успокои напълно след стрелбата от предишната седмица. Дори хората, които беше преследвал в Афганистан, не бяха правили опити да убиват жени и деца, поне на него не му беше известно такова нещо. Разбира се, тези бяха варвари, но дори и за тях имаше някои граници, с изключение на онази банда, която този човек финансираше. Това не беше работа за мъже, дори и да бяха с бради. И афганистанците имаха бради, но този приличаше повече на сводник. Накратко казано, не си заслужаваше да се хаби стоманата на морския пехотинец за него. Не беше човек, който да бъде убит в бой, а хлебарка, която трябва да бъде премахната. Дори и да караше кола, която струваше повече, отколкото един капитан от морската пехота можеше да изкара за десет години, и то без удръжките. Един морски офицер можеше да спести за „Шевролет Корвет“, но този боклук караше внука на колата на Джеймс Бонд, за да гони с нея курвите. Можеше да бъде наречен всичко друго, но не и мъж, помисли си капитанът от морската пехота, докато се готвеше да изпълни задачата си.
— Хайде, да вдигаме гълъбите, Алдо — рече Доминик и остави някакви дребни пари на масата, които да покрият сметката. Двамата станаха и излизайки навън, се отдалечиха от обекта. На ъгъла спряха и се обърнаха, сякаш се оглеждаха наоколо.
Ето го Сали…
… а ето я и „опашката“ му. Беше облечен в скъп, делови костюм. Доминик видя, че и той излезе от бара. Беше наистина неопитен. Прекалено втренчено гледаше човека, когото следеше, въпреки че се държеше на трийсетина метра зад него, явно без да се безпокои, че може да бъде забелязан от обекта си. Вероятно Сали не беше от най-предпазливите и не владееше изкуството на контрапроследяването. Без съмнение се считаше в пълна безопасност, а вероятно се мислеше и за много хитър. Всички хора имат някакви илюзии, а илюзиите на този човек бяха много по-големи от обикновените.
Братята огледаха улицата. Пред очите им се движеха стотици хора. По платното преминаваха стотици коли. Видимостта беше добра, даже прекалено добра, но Сали им се беше изпречил като по поръчка и случаят беше твърде подходящ, за да бъде пропуснат…
— План „А“ ли, Енцо? — попита бързо Брайън. Бяха намислили три плана плюс сигнал за отбой.
— Разбрано, Алдо. Да действаме. — Те се разделиха, отправяйки се в противоположни посоки с надеждата, че Сали ще се насочи към бара, където бяха пили не особено качествено кафе. И двамата носеха слънчеви очила, за да прикриват накъде гледат.
Според Алдо това беше агентът, който следеше Сали. Сигурно отдавна вече ужасно му беше писнало, след като вършеше едно и също нещо от няколко седмици. Ако правиш едни и същи неща дълго време, те започват да стават някак машинално. Непрекъснато мислиш какво ще направи онзи, когото следиш, без да се оглеждаш наоколо, както би трябвало. Но агентът работеше в Лондон, намираше се на свой терен и си мислеше, че тук всичко му е ясно и затова няма от какво да се страхува. Това беше още по-опасна илюзия. Работата му беше само да наблюдава един не особено интересен обект, към когото в „Теймс Хаус“ проявяваха необясним интерес. Навиците на следения бяха добре установени и той не се чувстваше заплашен от никого, не и на свой терен. В края на краищата това беше само едно разглезено богаташче.
В този момент обектът тръгна да пресича улицата. Изглежда, че днес имаше намерение да пазарува обувки за една от дамите си, предположи офицерът от контраразузнаването. На шпионина му мина през ум, че това бяха по-хубави подаръци от тези, които той можеше да си позволи за своята приятелка, с която вече беше сгоден.
Сали видя, че на витрината бяха изложени чифт хубави обувки от черна кожа и с позлатени катарами. Скочи по момчешки на тротоара и зави наляво към входа на магазина, като се усмихваше, представяйки си изражението на Розали, когато ги види, след като отвори кутията.
Доминик извади картата си на централен Лондон — малка, червена книжка, която отвори, докато минаваше покрай обекта. Погледна го само веднъж, оставяйки на периферното си зрение да свърши работата. Погледът му беше прикован върху „опашката“. Той изглеждаше дори по-млад, отколкото бяха двамата с брат му. Може би това беше първата му задача след завършването на школата на Службата за сигурност и точно по тази причина го бяха прикрепили към по-лесен обект. Сигурно се чувстваше малко
