сновяха енергично насам-натам и раздаваха на всички предястия плюс бяло вино за двамата братя. Когато се издигнаха на нужната височина, им раздадоха храната, която беше прилична. Това беше най-хубавото, което може да се каже за яденето в самолетите. Същото се отнасяше и до избора на предлаганите филми. Брайън избра „Денят на независимостта“, а Доминик се спря на „Матрицата“. И двамата обичаха научната фантастика още от деца. В джобовете на саката им бяха техните златни писалки. Патроните за зареждането им бяха в несесерите с бръснарските принадлежности, които се намираха заедно с останалия багаж някъде долу в търбуха на самолета. До летище „Хийтроу“ имаше шест часа и двамата се надяваха да успеят малко да поспят.
— Някакви задни мисли, Енцо? — попита Брайън.
— Не — отвърна Доминик. — Само всичко да мине добре. — Той не добави, че затворническите килии в Англия са без водопроводна инсталация и независимо колко неудобно щеше да се почувства от това един офицер от морската пехота, то с положителност щеше да бъде унизително за специален агент на ФБР, положил клетва.
— Прав си. Лека нощ, братле.
— Лека нощ, умнико. — Двамата се заловиха със сложната система от ръчки, за да приведат седалките в почти хоризонтално положение. На десет хиляди метра под тях се плискаха вълните на Атлантическия океан.
Когато се върна в апартамента си, Джак-младши вече беше наясно, че братовчедите му бяха заминали в чужбина и въпреки че не му беше казано точно защо, не беше нужно кой знае какво голямо въображение, за да се сети каква ще бъде задачата им. Можеше със сигурност да предположи, че до края на седмицата Уда бен Сали вече нямаше да бъде между живите. Беше го разбрал от пристигналите сутринта съобщения от „Теймс Хаус“ и се запита как ли щяха да реагират англичаните. Със сигурност щеше да научи много подробности как е била свършена работата. Това разпали любопитството му. Беше прекарал достатъчно дълго време в Лондон и знаеше, че там използването на пистолети не е много на мода, освен ако убийството не е с благословията на правителството. В такъв случай, ако специалните части видеха сметката на някого, особено ненавиждан от „Даунинг Стрийт“ №10, полицията нямаше да се рови прекалено в случая. Може би щеше да се задоволи само с някои формални разпити, достатъчни, за да го прехвърлят към т.нар. „неразрешени“ дела. Вече нямаше да представлява интерес и щеше да започне да събира прах в архива. Не трябва да си кой знае колко прозорлив, за да се досетиш каква е работата.
Обаче това щеше да бъде американски удар на английска земя и той беше сигурен, че нямаше никак да се хареса на правителството на Нейно величество. Тук ставаше дума за нарушаване на правилата за приличие. Освен това не беше действие на американската държава. От юридическа гледна точка щеше да бъде предумишлено убийство, а на такива неща никое правителство не гледаше с добро око. Така че каквото и да станеше, той се молеше те да бъдат предпазливи. Дори намесата на баща му едва ли би помогнала много.
— О, Уда, ама ти си същински звяр! — възкликна Розали Паркър, когато най-после той се отърколи от нея. Погледна часовника си. Много се беше забавил, а тя имаше среща веднага след обяд на другия ден с един петролен бос от Дубай. Беше симпатично старче и плащаше добре, макар че веднъж й беше казал, че му напомня на една от любимите му дъщери, проклетият стар мръсник.
— Остани през нощта — настоя Уда.
— Не мога, любов моя. Трябва да водя майка ми на обяд, а след това да си купи някои неща от „Хародс“. Господи, трябва да тръгвам — каза тя, преструвайки се добре на разтревожена, и се изправи в леглото.
— Не. — Уда протегна ръка и я придърпа обратно.
— О, дявол такъв! — скара му се тя на шега и топло му се усмихна.
— Казва се „Шабатийн“ — поправи я Уда. — И не е част от семейството ми.
— Ама ти наистина можеш да изтощиш една жена, Уда. — Не че в това имаше нещо лошо, но тя трябваше да свърши някои неща. Затова стана и си събра дрехите от пода, където той ги беше захвърлил.
— Розали, ти си моята единствена любов — простена той.
Тя знаеше, че лъже. В края на краищата лично го беше запознала с Манди.
— Така ли?
— О, онази ли? Много е кльощава. Не се храни. Не е като теб, моя принцесо.
— Толкова си мил. — Наведе се, целуна го и си сложи сутиена. — Уда, ти наистина си най-добрият — похвали го Розали. Не беше зле да погали мъжкото му его, а то наистина беше много голямо.
— Казваш го само за да се почувствам по-добре — обвини я Сали.
— Да не ме мислиш за някаква актриса? Уда, ти ме докарваш до такова състояние, че ще ми изскочат очите, но трябва да вървя, любов моя.
— Е, както искаш. — Той се прозина. Утре ще й купя обувки, реши Уда. Близо до офиса му бяха открили нов луксозен магазин на „Джими Чо“, който беше решил да посети, а тя носеше точно 6-и номер. Харесваше краката й.
Розали бързо изтича в банята, за да се види в огледалото. Косата й беше в пълен безпорядък. Уда непрекъснато я разрошваше, сякаш за да демонстрира, че е негова собственост. За няколко секунди я приведе с четката в сравнително приличен вид.
— Трябва да тръгвам, скъпи. — Тя се наведе и отново го целуна. — Не ставай. Знам къде е вратата. — Последва още една целувка, дълга и подканваща… за следващия път. Уда беше неин редовен клиент и тя отново щеше да се върне тук. Манди я биваше и й беше приятелка, но тя знаеше как да прикотка тези араби. Най-хубавото беше, че с тях не се налагаше да гладува като някой манекен. Манди имаше твърде много американски и европейски редовни клиенти, които също се хранеха нормално.
Навън повика такси.
— Накъде, скъпа? — попита шофьорът.
— В новия Скотланд Ярд, моля.
Когато човек се събуди в самолет, отначало обикновено не може да се ориентира, дори седалките да са добри. Завесите на прозорците бяха вдигнати и вътре нахлу светлина. В слушалките се чуваха новини, които може би бяха пресни, но може и да не бяха. Беше трудно да се каже, тъй като бяха английски. Сервираха закуската — с прекалено много мазнини, а на кафето можеше да се постави шестица по десетобалната система. Може би дори седмица. През прозорците отдясно Брайън видя зелените поля на Англия вместо бурните, тъмни океански води, които бяха отминали по време на здравия му сън без никакви сънища. Точно сега и двамата близнаци се страхуваха от тях заради миналите неща, които бяха преживели, и заради бъдещето, което ги безпокоеше. След още двадесет минути боингът докосна леко пистата на летище „Хийтроу“. Преминаването през имиграционната служба беше само любезна формалност. Англичаните го правят по-добре от американците, помисли си Брайън. Багажът им се появи скоро на поточната лента и те излязоха навън при такситата.
— Накъде, господа?
— Хотел „Мейфеър“ на улица „Стратън“.
Шофьорът кимна и се отправи на изток към града. Поради утринното движение пътуването отне половин час. За Брайън това беше първото му посещение в Англия, но не и за Доминик. За него гледката наоколо беше приятна, а за брат му нова и заредена с очакване. Напомня на дома, помисли си Брайън, само дето хората карат откъм обратната страна на движението. На пръв поглед шофьорите изглеждаха по-любезни, но това беше трудно да се прецени. Мярна се изумруденозелената трева на едно игрище за голф, но във всичко останало пиковият час тук не се различаваше много от този в Сиатъл.
Половин час по-късно видяха „Грийн Парк“, чиято зеленина наистина беше много красива. След това таксито зави наляво, след още две пресечки надясно и стигнаха до хотела. Точно на отсрещната страна на улицата имаше магазин за коли „Астън Мартин“, които бяха толкова блестящи, колкото диамантите на витрината на „Тифани“ в Ню Йорк. Явно бяха в луксозен квартал. Въпреки че Доминик беше идвал в Лондон, не беше отсядал тук. Европейските хотели можеха да послужат на американските за пример на обслужване
