Уда беше изпълнен с енергия жребец и плащаше добре, обаче ако някой имаше някакви илюзии за отношенията им, то те бяха от негова, а не от нейна страна.
Телефонните номера се появиха на регистрационното табло и бяха запаметени заедно с точния час в техните портативни компютри. Бяха два и най-малко още един с „Теймс Хаус“. Във всеки от телефоните на Сали беше прикрепено миниатюрно регистриращо устройство, което отбелязваше дестинацията на всеки разговор, който той водеше. Подобно устройство правеше същото и с входящите повиквания, а три касетофона записваха всяка дума. Този разговор беше с мобилен телефон в чужбина.
— Обажда се на своя приятел Мохамед — рече Питър. — Питам се за какво ли ще си говорят.
— Обзалагам се, че най-малко десет минути ще приказват за приключението му през този уикенд.
— Да, той е голямо плямпало — съгласи се Питър.
— Твърде кльощава е, но е опитна курва, приятелю. Бива си я тази неверница — увери Сали колегата си. Тя и Розали наистина го харесваха. Беше уверен в това.
— Радвам се да го чуя — отвърна търпеливо Мохамед от Париж. — А сега да поговорим за бизнес.
— Както кажеш, приятелю.
— Американската операция мина добре.
— Да, видях. Колко е общият брой?
— Осемдесет и трима убити и сто четиридесет и трима ранени. Можеха да бъдат повече, но една от групите допусна грешка. По-важното е, че новината се разпространи навсякъде. Днес по телевизията предават само за свещените мъченици и техните атаки.
— Това наистина е чудесно. Голям удар за Аллах.
— О, да. Сега трябва да прехвърлиш известна сума в сметката ми.
— Колко?
— Засега ще стигнат сто хиляди английски лири.
— До десет сутринта ще ги прехвърля. — Всъщност можеше да го направи един-два часа по-бързо, но на следващата сутрин възнамеряваше да поспи до по-късно. Манди го беше изтощила. Сега лежеше в леглото, пиеше френско вино, пушеше цигара и гледаше разсеяно телевизия. Искаше да чуе основната новинарска емисия на „Скай Нюз“. — Това ли е всичко?
— Да, засега.
— Ще бъде изпълнено — увери той Мохамед.
— Чудесно. Лека нощ, Уда.
— Почакай, искам да те питам нещо…
— Не сега. Трябва да бъдем предпазливи — предупреди го Мохамед. Използването на мобилен телефон криеше опасности. Чу как другият въздъхна.
— Както кажеш. Лека нощ. — И двамата затвориха телефоните.
— Кръчмата в Съмърсет беше доста приятна. Казваше се „Синият глиган“ — рече Манди. — Храната беше прилична. В петък вечерта Уда си поръча пуйка и изпи две пинти бира. Миналата вечер вечеряхме в един ресторант срещу хотела, казваше се „Овощна градина“. Той яде шатобриан, а аз морски език по дувърски. В събота следобед излязохме за малко по магазините. Той нямаше голямо желание за излизане, през повечето време предпочиташе да е в леглото. — Детективът хубавец записваше всичко на касетофон и си водеше бележки. Същото правеше още един полицай. И двамата се стараеха също толкова, колкото и тя.
— Той говори ли за нещо? Например за новините по телевизията или във вестниците?
— Гледаше новините по телевизията, но не обели и дума. Казах, че тези убийства са ужасни, но той само изсумтя. Въпреки че винаги се държи добре с мен, понякога е много безсърдечен. Още не сме си казали нито дума накриво — обясни им тя, галейки и двамата със сините си очи.
На ченгетата им беше трудно да гледат на нея професионално. Имаше вид на модел, но с нейните метър и петдесет и осем беше твърде ниска. Освен това беше миловидна и това я правеше още по-привлекателна, обаче сърцето й беше от чист лед. Жалко, но в крайна сметка това не ги засягаше.
— Говори ли по телефона?
Тя поклати глава.
— Не. През този уикенд не носеше мобилния си телефон. Каза ми, че е изцяло на мое разположение и че не трябва да го деля с никой друг през уикенда. Каза го още от самото начало. Останалото беше както обикновено. — После се сети за още нещо: — Сега се къпа повече. И през двата дни го карах да взема душ, а той дори не протестира. Е, аз му помогнах. Отидох под душа заедно с него. — Тя им се усмихна закачливо. — Това сложи край на въпросите.
— Благодаря ви, госпожице Дейвис. Както винаги, много ни помогнахте.
Манди бръкна в чантата си „Луи Витон“ и извади нож с дванадесетсантиметрово острие. Не беше законно да носи такива неща, но характерът на работата й налагаше да има един сигурен приятел със себе си и детективите проявиха разбиране. Предполагаха, че знае как да го използва.
— Мога да се грижа за себе си — увери ги тя. — Обаче Уда не е такъв човек. Всъщност той е доста нежен мъж. В моята работа човек се научава на едно нещо — да чете мислите на мъжете. Мисля, че той не е опасен човек, освен ако не е страхотно добър актьор. Играе си с пари, а не с пистолети.
И двете ченгета приеха на сериозно това уверение. Тя беше права. Ако има нещо, което една проститутка трябва да умее, то е да чете мислите на мъжете. Онези, които не го умееха, често умираха преди да навършат двадесет години.
След като Манди взе такси за дома, двамата детективи от специалния клон написаха какво им беше разказала и го изпратиха с имейл до „Теймс Хаус“, където то беше заведено под нов файл в архивите на Службата за сигурност за младия арабин.
Брайън и Доминик пристигнаха в Колежа точно в 8:00 сутринта. Новоиздадените пропуски им позволиха да вземат асансьора до най-горния етаж, където седнаха и пиха кафе в продължение на половин час, докато се появи Гери Хендли. И двамата близнаци скочиха на крака и застанаха мирно, особено Брайън.
— Добро утро — рече, минавайки покрай тях, бившият сенатор, след което се спря. — Мисля, че първо ще поискате да говорите със Сам Гренджър. Рик Пастернак ще бъде тук към девет и петнайсет. Сам ще пристигне всеки момент. Сега ще прегледам пощата на бюрото си, става ли?
— Да, сър — увери го Брайън. Какво пък, кафето не беше лошо.
Гренджър излезе от асансьора две минути по-късно.
— Здравейте, момчета. Последвайте ме. — Те тръгнаха след него.
Кабинетът на Гренджър не беше толкова голям като този на Хендли, но не беше и малък. Той покани двамата си посетители да седнат и окачи сакото си на закачалката.
— Кога ще бъдете готови за изпълнение на една задача?
— Днес устройва ли ви? — попита в отговор Доминик.
Гренджър се усмихна, но прекалено нетърпеливите хора го безпокояха. От друга страна, три дни преди… може би в края на краищата нетърпението не беше чак толкова лошо нещо.
— Има ли готов план? — попита Брайън.
— Да. Работихме по него през уикенда. — Гренджър започна с оперативната концепция: разузнаване с бой.
— В това има логика — отбеляза Брайън. — Къде трябва да го направим?
— Вероятно на улицата. Няма да ви казвам как да си свършите работата. Ще ви кажа само какво искаме да направите, а как ще стане — това ще решите вие. За първия ви обект имаме добри сведения за мястото, където живее, и за навиците му. Трябва просто да се уверите, че наистина е той и да решите как да свършите работата.
— Кой е той и защо?
