— Името му е Уда бен Сали, двадесет и шест годишен, живее в Лондон.
Близнаците заинтригувани се спогледаха.
— Трябваше да се досетя. Джак ни разказа за него. Той е онзи богат боклук, който си пада по проститутки, нали?
Гренджър отвори един плик, който беше взел на влизане в кабинета, и им го подаде. — Това са снимки на Сали и двете му приятелки. Също местоположението и снимки на къщата му в Лондон. Ето една с него в колата му.
— „Астън Мартин“ — отбеляза Доминик — Хубава кола.
— Работи във финансовия район. Има офис в сградата на застрахователната компания „Лойдс“. — Показа им още снимки. — Има едно усложнение. Обикновено го следят. От Службата за сигурност — британското контраразузнаване МИ–5 го държи под око, но прикрепеният към него изглежда твърде зелен и освен това е сам. Така че, когато решите да нанесете удара, имайте го предвид.
— Да не използваме пистолети, така ли? — попита Брайън.
— Не, имаме нещо по-добро. Безшумно, удобно и скрито. Ще го видите, когато дойде Рик Пастернак. В тази мисия няма да се използват огнестрелни оръжия. В европейските страни не ги обичат много, а директната схватка е твърде рискована. Ще изглежда така, сякаш току-що е получил инфаркт.
— Остават ли следи в организма? — попита Доминик.
— Ще питате Рик за това. Той ще ви каже подробностите.
— С какво ще му вкараме отровата?
— Е една от тези. — Гренджър отвори чекмеджето на бюрото си и извади една „безопасна“ синя писалка. Подаде им я и им каза как действа.
— Чудесно — рече Брайън. — Просто го боцваш в задника, така ли?
— Точно така. Ще му вкара седем милиграма от отровата — казва се сукцинилхолин — и това ще е съвсем достатъчно. Човекът пада, след няколко минути мозъкът му умира и след по-малко от десет е напълно мъртъв.
— А ако има медицинска намеса? Какво ще стане, ако точно отсреща на улицата се появи някоя линейка?
— Рик твърди, че това няма да има някакво значение, освен ако не попадне на операционната маса и лекарите са се надвесили над него.
— Добре — рече Брайън и взе една от снимките на първия им обект. Погледна я, но всъщност пред очите му беше малкият Дейвид Прентис. — Лош късмет, приятелче.
— Виждам, че нашият приятел е изкарал добър уикенд — каза Джак на компютъра си. Днешният доклад включваше снимка на госпожица Манди Дейвис заедно със запис на интервюто с ченгетата от специалния отдел на лондонската полиция. — Хубава е.
— И не е евтина — отбеляза застанал пред своя компютър Уилс.
— Още колко му остава на Сали? — попита го Джак.
— Виж какво, по-добре е да не правим предположения — предупреди го Уилс.
— Защото двамата изпълнители… Ама, Тони, те са мои братовчеди.
— Не съм много осведомен по въпроса, а и не искам да бъда. Колкото по-малко знаем, толкова по-малко проблеми можем да имаме. Точка — каза натъртено той.
— Щом казваш — рече Джак. — Обаче каквито и симпатии да имах към този нещастник, те се изпариха, когато започна да се радва и да финансира хората с автоматите. Има граници, които не трябва да се прекрачват.
— Така е, Джак. Внимавай и ти да не ги прекрачваш.
Джак Райън-младши се замисли за момент върху това. Искаше ли да стане убиец? Вероятно не, но имаше хора, които трябваше да бъдат убити и Уда бен Сали беше преминал към тях. Ако братовчедите му видеха сметката, те просто щяха да свършат Божие дело или на страната си, което за него беше едно и също.
— Толкова ли бързо, докторе? — попита Доминик.
Пастернак кимна.
— Да, толкова.
— И е толкова надеждно? — зададе следващия въпрос Брайън.
— Достатъчни са пет милиграма. Тази писалка изхвърля седем. Ако някой оцелее, ще е цяло чудо. За съжаление смъртта ще е много мъчителна, но това няма как да се избегне. Искам да кажа, че бихме могли да използваме отравяне с ботулизъм, парализира много бързо нервите, но оставя следи в кръвта, които могат да бъдат открити при аутопсия. Сукцинилхолинът се разгражда много бързо. Невероятно е да бъде открит, освен ако патологът знае точно какво да търси, а това едва ли би могло да се случи.
— Кажи отново колко бързо действа?
— За двайсет-трийсет секунди в зависимост от това колко близо до някой главен кръвоносен съд е убождането, след което отровата предизвиква тотална парализа. Не може дори да мигне. Не може да движи диафрагмата си и затова не е в състояние да диша. До белите му дробове не достига кислород. Сърцето продължава да бие, но тъй като то е органът, който използва най-много кислород, след секунди до него престава да достига кръв. Това означава, че без кислород сърдечната тъкан започва да умира от кислороден глад. Болката е много силна. Обикновено тялото има резервен запас от кислород. Количеството му зависи от физическото състояние — пълните имат по-малък кислороден резерв от слабите. При всички случаи сърцето първо спира да работи. Опитва се да продължи да бие, но това само усилва болката. Смъртта на мозъка настъпва от три до шест минути. Дотогава може да чува, но не и да вижда…
— Защо? — попита Брайън.
— Вероятно очните клепачи остават затворени. Тук говорим за тотална парализа. Човекът лежи, разкъсван от ужасна болка, няма възможност да се помръдне, а сърцето му се опитва да изпомпва кръв без кислород, докато мозъчните клетки умрат от кислороден глад. След това теоретично е възможно тялото да продължи да живее… мускулните клетки издържат най-дълго без кислород — но мозъкът вече е мъртъв. Е, не е толкова сигурно, колкото куршум в мозъка, но е безшумно и на практика не оставя никакви следи. Когато сърдечните клетки умрат, те пораждат ензими, които ние търсим да открием при вероятен сърдечен инфаркт. Така че който и патолог да прегледа тялото, ще си помисли, че това е инфаркт или неврологичен спазъм, който може да бъде предизвикан от тумор в мозъка. Това може да го накара да го разреже, за да провери дали е така. Обаче веднага след анализа на кръвта тестът за ензими ще покаже, че става въпрос за сърдечен инфаркт и това ще сложи веднъж завинаги край на всякакви съмнения. Кръвната проба няма да покаже следи от сукцинилхолин, защото той се разгражда дори след смъртта. Ще решат, че имат случай на масиран инфаркт, а такива неща стават всеки ден. Ще проверят кръвта му за холестерол и някои други рискови фактори, но нищо няма да може да промени факта, че човекът е мъртъв от нещо, което те никога няма да могат да открият.
— Господи — прошепна Доминик. — Докторе, как, по дяволите, се заловихте с тези неща?
— По-малкият ми брат беше вицепрезидент в „Кантор Фицджералд“. — Това беше единственото обяснение, което им даде.
— Значи трябва да бъдем предпазливи с тези писалки? — попита Брайън. Обяснението на доктора го беше задоволило напълно.
— Бих ви препоръчал да внимавате — посъветва ги Пастернак.
Глава седемнадесета
МАЛКАТА ЧЕРВЕНА ЛИСИЦА И ПЪРВОТО ПРЕПЯТСТВИЕ
Излетяха от международното летище „Дълес“ със самолет на британските авиолинии „Боинг“–747, чийто общ външен вид беше проектиран от баща им преди двадесет и седем години. На Доминик му дойде наум, че по онова време е бил в пелени и че оттогава до днес светът многократно се беше променил.
И двамата имаха съвсем нови паспорти със собствените им имена. Всички останали документи бяха в лаптопите им, напълно кодирани, заедно с модемите и другия комуникационен софтуер, които също бяха засекретени. Иначе бяха облечени небрежно като повечето останали пасажери в първа класа. Стюардесите
