откриваше Америка.
— Добре тогава, две халби тъмно пиво, ако обичате.
— Разбрано — каза келнерът и побърза да изпълни поръчката.
— Мисля, че току-що получихме един малък урок, Енцо — отбеляза Брайън.
— Да си купим местни дрехи при първа възможност. Всички имат очи — съгласи се Доминик. — Гладен ли си?
— Мога да хапна нещо.
— Да видим дали имат менюто на английски.
— Това ще е джамията, в която ходи нашият приятел на една пресечка по-надолу — посочи дискретно Брайън.
— Значи вероятно ще мине по този път…
— Много е възможно.
— Нали нямаме срок за изпълнение на задачата?
— Не ни казват „как“, а само „какво“ — припомни Брайън на брат си.
— Това е добре — каза Енцо, когато бирите пристигнаха. Келнерът явно добре си гледаше работата. — Благодаря. Имате ли меню на английски?
— Разбира се, сър. — Като фокусник той извади едно от джоба на престилката си.
— Много добре, благодаря.
— Сигурно е посещавал университет за келнери — каза Брайън, след като човекът се отдалечи. — Но почакай да видиш как е в Италия. Там са направо актьори. Когато бях във Флоренция, имах чувството, че копелето ми чете мислите. Сигурно има докторат по обслужване.
— В сградата няма вътрешен паркинг, вероятно е зад нея — отбеляза Доминик, станал отново делови.
— Това ауди добро ли е?
— Германска кола. Тук ги правят добре. Аудито не е мерцедес, но не е и „Юго“. Виждал съм я само в списание, но знам как изглежда — заоблена, лъскава и вероятно много бърза. Нищо чудно с аутобаните, които имат тук. Казват, че да караш кола в Германия е като да участваш в автомобилните състезания в „Инди 500“. Не съм видял германец да кара бавна кола.
— Логично е. — Брайън разгледа менюто. Разбира се, имената на ястията бяха на немски, но с обяснения на английски. Изглежда, бяха предназначени повече за англичани, отколкото за американци. Те все още имаха натовски бази тук, може би по-скоро да пазят германците от французите, отколкото от руснаците, помисли си, усмихвайки се, Доминик. Въпреки че, исторически погледнато, германците нямаха голяма нужда от помощ в това отношение.
— Какво ще предпочетете, господа? — попита появилият се отново келнер.
— Първо, как ти е името? — заинтересува се Доминик.
— Емил.
— Благодаря. Ще взема наденички с картофена салата.
Беше ред на Брайън.
— А аз братвурст. Може ли да те попитам нещо?
— Разбира се — отвърна Емил.
— Това там джамия ли е? — рече, посочвайки надолу по улицата, Брайън.
— Да, джамия.
— Не е ли малко необичайно? — продължи да разпитва Брайън.
— В Германия идват на временна работа много турци, а те са мохамедани. Не ядат наденички и не бият бира. Не се погаждат много с нас, германците, но нищо не може да се направи. — Келнерът сви рамене, изразявайки едва доловимо неодобрение.
— Благодаря ти, Емил — рече Брайън.
— Това пък какво означава? — зачуди се Доминик.
— Не ги обичат много, но не знаят какво да правят. Освен това са демокрация също като нас и затова трябва да се отнасят любезно с тях. Германецът от улицата недолюбва „гастарбайтерите“, но това не причинява някакви особени неприятности, само спречквания от време на време. Доколкото ми е известно, предимно сбивания в баровете. Предполагам, че турците са се научили да пият бира.
— Откъде знаеш? — изненада се Доминик.
— В Афганистан имаше германски контингент. Лагерите ни бяха съседни и аз разговарях с някои от офицерите там.
— Бива ли ги?
— Това са германци, брат ми, освен това онези бяха професионалисти, а не наборници. Много ги биваше — рече Алдо. — Бяха отряд за разузнаване. Физическата им подготовка е също толкова тежка, колкото и нашата. Познаваха планините и бяха научили добре основните неща. При тях винаги имаше бира, затова бяха на голяма почит сред моите хора. Бирата им е превъзходна.
— Като тази в Англия. Европа е район на бирата. Освен това всички ходят на църква.
В този момент Емил се появи с обяда, който също беше добър, обаче и двамата не изпускаха от очи жилищния блок.
— Тази картофена салата е страхотна — рече Доминик между два залъка. — Никога не съм ял такава. С много оцет и захар.
— Добрата храна не е само италианска.
— Когато се върнем у дома, трябва да се опитаме да намерим някой германски ресторант.
— Става. Гледай, гледай, Енцо.
Не беше техният обект, а неговата половинка Труди Хайнц. Изглеждаше точно като на снимката в компютрите им. В момента излизаше от блока. Беше доста хубавичка и можеше да завърти за кратко главата на мъжа, но не беше филмова звезда. Преди косата й сигурно е била руса, но очевидно с възрастта цветът й се беше променил. Хубави крака. По-добра от средното равнище фигура. Жалко, че се беше свързала с терорист. Може би връзката му с нея бе част от прикритието, а това, че му беше донесла и странични ползи, беше просто късмет. Освен ако беше само платонична, но изглеждаше малко вероятно да е така. И двамата американци се питаха как ли се отнася той с нея, но не можеха да кажат това само като я гледат как върви. Тръгна по другата страна на улицата, но подмина джамията. В момента явно не отиваше там.
— Мисля си, че ако той ходи на църква, можем да го причакаме на излизане от нея. Наоколо има много анонимни хора — изказа гласно мисълта си Брайън.
— Идеята не е лоша. Този следобед ще видим колко добър мюсюлманин е нашият приятел и каква е обстановката. Може дори направо да решим да действаме така. Обаче първо трябва да приключим с обяда, а след това ще отидем да си набавим дрехи, които повече ще ни подхождат.
— Става — рече Брайън. Погледна часовника си. Беше 14:00. Осем часът сутринта у дома. Часовата разлика с Лондон беше само един час и беше лесна за преодоляване.
Джак пристигна по-рано от обикновено поради интереса, който проявяваше към текущата операция в Европа, и от любопитство какво ще покаже днешният информационен обмен. Той обаче се оказа твърде еднообразен, като се изключат някои допълнителни сведения за смъртта на Сали. МИ–5 съобщаваше на Ленгли, че смъртта очевидно се дължи на сърдечен инфаркт, вероятно причинен от пристъп на фатална аритмия. Това се казваше в официалното заключение от аутопсията, след която тялото е било предадено на адвокатска фирма, представляваща семейството. Подготвяше се транспортирането му със самолет в Саудитска Арабия. Апартаментът му в Лондон беше претърсен от действащ без официално разрешение екип, който обаче не беше открил нищо интересно. Това се отнасяше и за служебния му компютър, чийто хард диск беше копиран с всички съдържащи се в него данни. Той щеше да бъде изследван най-подробно от електронните специалисти и сведенията от тях щяха да пристигнат по-късно. Джак знаеше, че това може да отнеме много време. Технически погледнато, нещо, което е скрито в един компютър, може да бъде открито, но това е повече на теория. На практика то може да бъде равносилно на това да се отмества камък по камък от пирамидите в Гиза, за да се види какво има под тях. Ако Сали е бил наистина вещ в укриването на разни неща на места, които само той е знаел, или на код, чийто ключ е бил известен само на него, тогава
