абсолютни монархии в света, където дори почвата под краката на нейните граждани принадлежеше на краля. Законът беше това, което кажеше монархът, който се отъждествяваше ако не по име, то по същество с Корана и Шериата — ислямските закони, датиращи от времето на пророка Мохамед. Тези закони бяха справедливи, но много строги. Проблемът беше, че не всички бяха съгласни с онова, което казваше Коранът, а също и как да се прилага шериатът във физическия свят. Ислямът нямаше папа, беше без истинска философска йерархия като другите религии и затова не се прилагаше еднакво навсякъде. Шиитите и сунитите често се хващаха за гушите по този въпрос и дори в рамките на сунитския ислям уахабитите — основната секта на кралството — се придържаха към една прекалено строга система на вероизповедание. Обаче на Емира тази очевидна слабост на исляма му вършеше най-добра работа. Човек просто трябваше да накара няколко отделни мюсюлмани да приемат неговата система на вероизповедание, което беше забележително лесно, защото не беше нужно да търси тези хора. Те сами показваха кои са. Повечето от тях бяха получили образованието си в Европа или в Америка, където техният чуждестранен произход ги беше принудил да се държат заедно, за да могат да запазят своята идентичност. Тяхната обособеност като отделна група ставаше причина много от тях да станат изразители на по-революционни идеи. Такива хора бяха особено полезни, тъй като наред с образованието, което получаваха, те придобиваха познания за културата на врага, което бе от изключително значение за определяне на неговите слаби места. Религиозните превъплъщения на тези хора до голяма степен бяха предварително предопределени. Оставаше само да им бъдат посочени обектите на тяхната ненавист — т.е. хората, които можеха да станат обект на тяхното младежко недоволство. След това трябваше да се реши само как да бъдат ликвидирани техните врагове — един по един или с един замах, нещо, което бе показателно за тяхното не особено добро разбиране на реалностите.
В крайна сметка Емирът, както го наричаха неговите съмишленици, щеше да стане новият Махди — основният арбитър на цялото ислямско движение. Крайно религиозните спорове (например между сунити и шиити) той възнамеряваше да разреши с една всеобхватна фатва или религиозна заповед за толерантност, която щеше да се стори възхитителна дори на неговите врагове. В края на краищата нямаше ли сред християните стотици и повече секти, които до голяма степен бяха сложили край на своите вътрешни противоречия? Той дори можеше да обяви толерантност към евреите, въпреки че трябваше да остави това за по-късно, след като се утвърди напълно като върховен водач, вероятно в някой скромен дворец извън Мека. Скромността беше полезна добродетел за водача на едно религиозно движение. Както езичникът Тукидид беше заявил дори преди Пророка, от всички прояви на могъщество и власт въздържанието впечатлява най-много хората.
Това беше най-висшата форма на порядък, който той искаше да постигне. За нещастие трябваше да разчита на фанатици, всеки от които мислеше самостоятелно и държеше много на убежденията си. Такива хора можеха да се обърнат против него и да заменят идеите му със своите религиозни възгледи. Те можеха дори да вярват в собствените си убеждения, можеха да бъдат
Значи Уда бен Сали беше мъртъв, помисли си той, отпивайки глътка сок. За самия Уда това беше много лош късмет, но дребно произшествие за организацията. Тя имаше достъп ако не до море от пари, то до редица доста големи езера. Уда владееше само едно малко езерце. Просто от масата беше паднала чаша с портокалов сок, но за щастие не беше изцапала килима. Не се налагаше да предприема някакви действия като последица от смъртта му.
— Ахмед, това е тъжна новина, но няма важно значение за нас. Не е нужно да се предприемат каквито и да било действия.
— Както кажеш — отвърна Ахмед Муса Матуали и затвори телефона. Беше от така наречените дублиращи се телефони, купен от уличен крадец за подобна цел, след което той го хвърли в Тибър, недалеч от моста Сан Анджело. Беше стандартна предпазна мярка за разговор с върховния ръководител на организацията, когото познаваха лично само много малък брой хора, всички най-ревностни правоверни. В по-висшите среди на организацията мерките за сигурност бяха много стриктни. Всички изучаваха различни ръководства за разузнавачи. Най-доброто беше купено от един бивш офицер от КГБ, който след продажбата беше починал. Неговите правила бяха прости и ясни и те не се отклоняваха нито на сантиметър от тях. Други бяха проявили непредпазливост и бяха заплатили за глупостта си. Бившият СССР беше ненавиждан враг, но неговите ръководители не бяха глупаци, а само неверници. Големият Сатана, Америка, беше направила изключителна услуга на света, разрушавайки тази уродлива държава. Разбира се, те го бяха направили за своя изгода, но и това сигурно е било написано от Ръката на Бога, защото то служеше и на интересите на правоверните. Кой би могъл да планира нещо по-добре от самия Аллах?
Глава деветнадесета
БИРА И УБИЙСТВО
Полетът до Мюнхен премина много гладко. Германските митнически служители се държаха строго, но бяха ефикасни, а таксито — мерцедес, ги отведе до хотел „Байришер“.
Новият им обект се казваше Анас Али Атеф — египтянин по националност и строителен инженер по образование, но не и по професия. Беше висок около метър и седемдесет и тежеше седемдесет килограма. Ходеше винаги гладко избръснат. Имаше черна коса и тъмнокафяви очи, предполагаше се, че е опитен в ръкопашния бой и добър стрелец с пистолет, ако имаше такъв на разположение. Имаше подозрения, че е куриер на противника и се занимава с вербуване на способни бойци — един от които със сигурност беше застрелян в Де Мойнс, Айова. В лаптопите си имаха адрес и негова снимка. Караше сиво ауди — спортен модел. Имаха дори регистрационния номер на колата. Проблем: живееше с една германка на име Труди Хайнц, в която, изглежда, беше влюбен. Имаше и нейна снимка. Не би могло да се каже, че прилича на моделите на „Виктория Сикрет“, но не беше и за изхвърляне — кестенява коса, сини очи, беше висока метър и шестдесет и осем и тежеше 55 килограма. Чаровна усмивка. Твърде жалко, че има съмнителен вкус към мъжете, помисли си Доминик, но това не беше негов проблем.
Анас редовно се молеше в една от няколкото джамии в Мюнхен, която се намираше на една пресечка от блока, в който живееше. След като се регистрираха в хотела и смениха дрехите си, Доминик и Брайън взеха такси в тази посока и откриха много хубав
— Всички европейци ли обичат да се хранят на тротоара? — зачуди се Брайън.
— Сигурно е по-лесно, отколкото да ходят в зоологическата градина — пошегува се Доминик.
Жилищният блок беше на четири етажа, боядисан в бяло, с плосък, приличащ на хамбар покрив. Всичко наоколо блестеше от чистота като в операционната на клиника, но това едва ли беше повод за критика. Дори колите не бяха толкова мръсни, колкото в Америка.
— Какво ще обичате, моля? — попита ги появилият се келнер.
— Две бири — отвърна Доминик, използвайки една трета от познанията си по немски от гимназията. Останалото беше как да открие „херенцимер“14 — полезно е да се знае на всеки език.
— Американци ли сте? — попита келнерът.
— Толкова лошо ли е произношението ми? — попита леко нацупен Доминик.
— Не е баварско, а и дрехите ви изглеждат американски — рече убедено келнерът, като че ли
