Зъбите на тигъра

— Сър, ако трябва да направя някакво предположение, то е, че е получил аритмия или нещо подобно. В такива случаи след смъртта не остават много следи, но вероятността за фатален край е напълно реална.

— Прав си. — Грегъри очевидно беше многообещаващ млад лекар с научни възможности. Подобно на повечето млади хора като него беше изключително сериозен. — Да го отворим — рече Нътър и посегна към скалпела за разрязване на кожата. След това щяха да използват уреда за разтваряне на ребрата. Обаче той беше уверен, че нямаше да открият нищо. Бедното копеле беше починало от сърдечен проблем, вероятно предизвикан от внезапна, необяснима поява на сърдечна аритмия. Каквото и да я беше причинило, то е било смъртоносно като куршум в мозъка. — Нищо ли не излезе от тестовете в токсикологията?

— Не, сър, абсолютно нищо. — Грегъри му подаде листа с резултатите от тестовете. Беше съвършено празен. И това реши окончателно въпроса.

Приличаше на това да се слуша предаване на мач от световната купа по радиото, но без цветистите коментари на говорителя. Някой в английското контраразузнаване се стараеше ЦРУ да научи повече какво става с обекта, към когото Ленгли очевидно проявяваше интерес. Каквато и откъслечна информация да се получеше, тя веднага биваше предавана на ЦРУ, а оттам във Форт Мийд, където същевременно прослушваха радиовълните, за да открият някаква проява на интерес сред терористите по света. Новинарската служба на последните, изглежда, не беше толкова ефикасна, колкото техните врагове се надяваха, че ще бъде.

— Здравейте, детектив Уилоу — поздрави го Розали Паркър, хвърляйки му обичайната си усмивка в стил „искаш ли да ме чукаш“. Тя правеше любов, за да си изкарва прехраната, но това не означаваше, че то не й харесваше. Нахълта вътре, закачила временния пропуск на ревера си, и седна срещу бюрото му. — И така, какво мога да направя за вас в този чудесен ден?

— Лоши новини, госпожице Паркър. — Бърт Уилоу беше официален и вежлив дори с проститутките. — Вашият приятел Уда е мъртъв.

— Какво? — Тя опули изненадана очи. — Какво е станало?

— Не сме сигурни. Просто се е строполил на улицата точно срещу офиса си. Изглежда, че е получил сърдечен удар.

— Така ли? — Розали се изуми. — Но той изглеждаше толкова здрав. Никога дори не е намеквал, че нещо с него не е наред. Искам да кажа, че снощи…

— Да, видях това в архива — каза Уилоу. — Знаете ли дали е вземал някакви наркотици?

— Изобщо не е вземал. Понякога пиеше, но не много.

Според Уилоу тя беше шокирана и много изненадана, но в очите й нямаше и следа от сълзи. Не, за нея Уда беше само клиент, източник на доходи и нищо повече. Бедният копелдак вероятно си е мислел друго. Още по-зле за него. Обаче това не засягаше Уилоу.

— Да сте забелязала нещо необикновено при последната ви среща? — попита полицаят.

— Не, не съм. Беше доста похотлив, но преди години един такъв умря върху мен… искам да кажа, както го правеше и предаде Богу дух, както се казва. Беше направо ужасно. Такова нещо не се забравя и оттогава внимавам с клиентите си за такива работи. Никога не оставям някой да умре от такова нещо. Не съм варварка. И аз имам сърце — увери тя ченгето.

„Е, да, ама твоят приятел Сали няма да го прави вече“, помисли си Уилоу.

— Разбирам. Значи снощи той се държа съвсем нормално, така ли?

— Напълно. Нямаше никакви признаци, че нещо не е наред. — Тя замълча, за да се успокои. Нека да изглежда по-състрадателна, за да не си помисли ченгето, че е някакъв робот. — Това е ужасна новина. Той беше толкова щедър и винаги се държеше любезно с мен. Жалко за него.

— И за вас — рече съчувствено Уилоу. В края на краищата тя току-що беше загубила един основен източник на доходи.

— О, да, да, за мен също — рече тя накрая, след като схвана какво й казва. Обаче изобщо не се опита да заблуди детектива със сълзи. Беше губене на време. Той беше наясно. Жалко за Сали. Подаръците му ще й липсват. Е, тя със сигурност щеше да му намери заместник. Нейният свят нямаше да свърши с това. Той не беше имал късмет, а тя щеше да го преживее.

— Госпожице Паркър, някога намеквал ли е пред вас нещо за работата си?

— Говореше главно за недвижими имоти. За това какви къщи е продал и какви е купил. Веднъж ме заведе до една къща в Уест Енд, която искаше да купи. Каза, че иска да узнае мнението ми как да я боядиса, но мисля, че просто се опитваше да ми покаже с колко важни неща се занимава.

— Запознавала ли сте се с някой от приятелите му?

— Може би с трима или четирима. Бяха араби, повечето на неговата възраст, може би някои бяха с около пет години по-големи от него, но не повече. Оглеждаха ме внимателно, но от това не излезе някакъв бизнес Изненадах се. Арабите са големи похотливци, но плащат добре. Мислите ли, че се е занимавал с нещо незаконно? — попита деликатно тя.

— Възможно е — отвърна Уилоу.

— Никога не съм забелязала дори и намек за подобно нещо. Ако е имал работа с лоши хора, никога не го е показвал пред мен. Бих искала да ви помогна, но нямам какво да ви кажа.

На детектива му се стори, че е искрена, но си припомни, че когато се стигнеше до симулации, една проститутка като нея беше ненадмината.

— Е, добре, благодаря ви, че дойдохте. Ако ви дойде нещо наум, каквото и да е, обадете ми се.

— Непременно, скъпи. — Тя стана, усмихна се пак в любимия си стил и излезе. Този детектив Уилоу е хубаво момче. Жалко, че той не можеше да си позволи да я има.

Бърт Уилоу вече беше при компютъра и пишеше доклада си за разговора с нея. Всъщност госпожица Паркър, изглежда, беше свястно момиче. Беше интелигентна и много чаровна. Това се дължеше отчасти на професията й, но друга част може би беше напълно истинска. Ако беше така, той се надяваше тя да си намери друго поприще в живота, преди тези й качества да изчезнат напълно. Уилоу беше романтичен човек и един ден това може би щеше да го провали. Той го знаеше, но нямаше желание да се променя заради работата си, както вероятно тя беше постъпила. Петнадесет минути по-късно изпрати доклада по електронната поща в „Теймс Хаус“, а след това извади и едно копие от него, за да го сложи в досието на Сали, което скоро щеше да отиде в централния архив и вероятно никога вече нямаше да излезе от там.

— Нали ти казах — рече Джак на колегата си по стая.

— В такъв случай можеш да се потупаш по гърба — отвърна Уилс. — И така, каква е историята или ще трябва да проверя в документацията?

— Уда бен Сали е починал очевидно от инфаркт. Проследяващият го агент от контраразузнаването не е забелязал нищо необичайно. Просто човекът е паднал на улицата. Тряс! И Уда вече няма да финансира лошите момчета.

— Как възприемаш това? — попита Уилс.

— Ами, с мен всичко е наред, Тони. Той е играл с лошите, бил е на тяхна страна. Край на историята — каза студено Райън. „По-скоро ме интересува как са го направили“, помисли си той. — Някой от нашите помогнал ли му е?

— Не и от нашия отдел. Ние само предаваме информация на другите. Не правим предположения какво правят с нея по-нататък.

— Разбрано, сър. — След такова бурно начало останалата част от деня обещаваше да е твърде скучна.

Мохамед получи новината в компютъра си. По-скоро му беше казано с кодирано съобщение да се обади на един човек за връзка на име Айман Гаилани, чийто номер помнеше наизуст. За целта той излезе навън да се поразходи. Човек трябваше да внимава с използването на хотелските телефони. След като се оказа на улицата, той отиде в един парк и седна на пейка с бележник и писалка в ръка.

— Айман, обажда се Мохамед. Какво ново? — каза той по мобилния телефон.

— Уда е мъртъв — отвърна човекът за връзка малко задъхан.