Зъбите на тигъра

работата щеше да бъде много трудна. Дали е бил чак толкова опитен? Вероятно не, помисли си Джак, но това можеше да се установи само чрез проверка и тя се извършваше винаги точно затова. Със сигурност щеше да отнеме най-малко седмица, а може и месец, ако копелето е умеело да борави с кодове и пароли. Обаче откриването на нещо скрито би им доказало, че той е бил истински играч, а не просто някакъв сътрудник, и тогава от ръководството щяха да му обърнат по-голямо внимание. Но никой нямаше да може да открие каква тайна е отнесъл със смъртта си.

— Здравей, Джак — поздрави, влизайки, Уилс.

— Добро утро, Тони.

— Подранил си. Какво са открили за покойния ни приятел?

— Не много. По-късно днес може би ще транспортират ковчега със самолет, а патологът е на мнение, че е починал от инфаркт, така че нашите момчета са на чисто.

— Ислямът много държи тялото да бъде положено в гроба колкото е възможно по-скоро, а когато то замине, случаят ще е приключен. Няма да има ексхумация, за да се направи проверка за наркотици или други такива неща.

— Значи успяхме. Какво са използвали? — попита Райън.

— Джак, не знам и не искам да знам нищо на какво се дължи преждевременната му смърт. Нямам никакво желание да разбера. Това се отнася и за теб.

— Тони, как, по дяволите, можеш да си в този бранш и да не си любопитен? — настоя Джак- младши.

— Научаваш се кое не е добре за теб да го знаеш и да не правиш предположения за подобни неща.

— Да, да — рече не особено убеден Джак, а наум си помисли, че е твърде млад, за да не е любопитен. Тони си вършеше добре работата, но живееше под похлупак. Също като Сали в момента, а това не е най- доброто място, в което да се озове човек. Освен това нали ние го ликвидирахме. Не знаеше точно как. Би могъл да попита майка си какви опиати или химикали може да има за реализирането на подобна задача, но не можеше да го стори. Тя със сигурност щеше да каже на баща му, а Големият Джак съвсем сигурно щеше да поиска да узнае защо синът му задава такива въпроси и дори можеше да намери отговора. Така че този вариант напълно отпадаше.

След като прегледа официалния информационен обмен за смъртта на Сали, Джак започна да преглежда този на АНС и други интересни източници.

В днешните съобщения не се споменаваше повече за Емира, а предишните сведения се свеждаха само до това, което беше успял да открие Тони. Молбата му за по цялостен преглед на архивите на Форт Мийд и Ленгли не беше одобрена от хората на горния етаж, което го разочарова, но не го изненада. Дори в Колежа имаше някои ограничения. Той разбираше нежеланието на онези горе да рискуват някой да се запита кой би могъл да иска нещо подобно и след като не намери отговора, да започне да рови още по-дълбоко. Обаче всеки ден се разменяха хиляди такива искания и едно повече едва ли щеше да впечатли някого. Все пак реши да не настоява. Нямаше смисъл още от самото начало на новата си кариера да си създаде репутацията на човек, който прави проблеми. Въпреки това нареди на компютъра си да прегледа целия новопристигнал информационен обмен за думата „Емир“. Ако излезеше нещо, щеше да го запамети и следващия път да е по-убедителен в настояването си, ако изобщо имаше следващ път. Все пак според него една такава титла подсказваше, че тук става дума за конкретен човек, въпреки че в единственото сведение, което ЦРУ имаше за нея, се предполагаше че вероятно става въпрос за някаква вътрешна шега. Това мнение беше изказано от един старши аналитик на Ленгли, който се ползваше с голям авторитет в разузнаването. Предполагаше се, че Колежът е механизъм, който се явява като коректив на грешките и слабостите на ЦРУ, но тъй като разполагаше с много по-малко хора, те все пак трябваше да се съобразяват с мнението на Управлението. В това нямаше много логика, но когато Хендли е създал това място, с него не са се консултирали и затова той би трябвало да предположи, че ръководството си знае работата. Обаче както Майк Бренън му беше казвал за полицейската работа, предположението е майка на всички гафове. Това беше добре известна истина и във ФБР. Всички правеха грешки и размерът им беше право пропорционален на важността на поста, който заема допусналият ги човек. Такива хора не обичат да им се припомня тази универсална истина. Е, никой не възнамеряваше да го прави.

Снабдиха се с готови дрехи. Общо взето, приличаха на тези, които човек може да купи в Америка, обаче различията, макар и не особено набиващи се в очи, им придаваха съвсем друг вид. Купиха си и обувки, които да са в тон с дрехите, и след като се преоблякоха в хотела, отново излязоха на улицата.

Скоро последва и проверката, когато Брайън беше спрян на улицата от една германка, която го попита в каква посока се намира хауптбанхоф. Той й отговори на английски, че е нов тук, и жената отстъпи, усмихвайки се смутено, след което се насочи към друг минувач.

— Означава централната гара — обясни Доминик.

— Че защо не вземе такси? — зачуди се Брайън.

— Живеем в несъвършен свят, Алдо, но сега можеш да си сигурен, че имаш вид на типичен баварец. Ако някой друг те попита, само кажи их бин айн ауслендер. Това означава аз съм чужденец и така ще се откачиш. След това може да ти зададат въпроса на по-добър английски, отколкото можеш да чуеш в Ню Йорк.

— Я, виж! — Брайън посочи към Златната арка на „Макдоналдс“ — гледка по-приятна дори от американското знаме пред консулството на САЩ, въпреки че никой нямаше намерение да яде там. Местната храна беше много добра. На свечеряване се прибраха в хотел „Байришер“.

— Те са в Мюнхен. Видели са блока на обекта и джамията, но него още не са го забелязали — докладва Гренджър на Хендли. — Обаче са успели да зърнат приятелката му.

— Значи нещата вървят гладко, така ли? — попита сенаторът.

— На този етап няма оплаквания. Нашият приятел се следи от германската полиция. Тяхното контраразузнаване знае кой е той, но не са започнали разследване на неговия случай. Имат проблеми с местните мюсюлмани и някои от тях действат под прикритие, но този още не е направил нещо, което да го вкара в полезрението им. А и от Ленгли не са настоявали за това. В момента отношенията им с Германия не са много добри.

— Това е добре и зле.

— Точно така — кимна Гренджър. — Те не могат да ни подават информация, но ние не трябва да се безпокоим дали ще можем да избудалкаме „опашката“. Германците са странни хора. Ако не си пъхаш носа там, където не трябва, и всичко е наред, можеш да се чувстваш в безопасност. Обаче ако прекрачиш чертата, могат много да ти вгорчат живота. По традиция техните ченгета са добри, но не и разузнавачите им. Руснаците и Щази успяха да проникнат в тяхното разузнаване и все още имат свои хора там.

— Извършват ли тайни операции, несанкционирани от държавата?

— Всъщност не. Тяхното общество прекалено стриктно спазва законите, за да позволи това. Възпитава честни хора, които спазват правилата, а това влияе неблагоприятно на специалните операции… тези, които се опитват да извършват от време на време, завършват зле. Обзалагам се, че средният германец си плаща дори данъците навреме, и то в пълния размер.

— Обаче техните банкери са наясно с играта в международен план — възрази Хендли.

— Е, да, може би е така, защото международните банкери по принцип не признават идеята, че трябва да бъдат лоялни към която и да било страна — отвърна Гренджър, засягайки проблема малко по- дълбоко.

— Ленин веднъж е казал, че единствената страна, която капиталистът признава, е земята, на която се намира, когато направи сделка. Има и такива хора — съгласи се Хендли. — О, видя ли това? — Той му подаде молбата от долния етаж за разследване на някой, наричан „Емирът“.

Директорът на оперативния отдел хвърли бърз поглед на листа и го върна обратно.

— Не е посочил достатъчно основания за подобно нещо.

Хендли кимна.

— Знам. Затова я отхвърлих. Но да ти кажа право, той, изглежда, има усет за подобни неща и е достатъчно умен, за да си задава въпроси.