отказа да разпознае гласа му и трябваше да повтори командата, за да получи пълна разпечатка на данните.
Списание „Нейчър“ беше публикувало материала през 1981-ва — почти пет години преди неговото раждане! — и щом очите му се плъзнаха бързо по единствената му страница, той разбра не само че племенникът му е бил прав от самото начало, но и нещо също толкова важно — как е могло да се появи такова чудо.
Главният редактор на това списание отпреди осемдесет години сигурно е имал добро чувство за хумор. Материал, занимаващ се с ядрата на далечните планети, не е нещо, което би заинтересувало обикновения читател: този обаче имаше необичайно натрапващо се заглавие. Неговият компютърен секретар би открил достатъчно бързо, че някога то е било част от популярна песен, но това, разбира се, нямаше никаква връзка със случая. И без това Паул Кройгер никога не беше чувал за „Бийтълс“ и техните психоделични фантазии.
II.
Долината на черния сняг
Среща
Сега вече Халеевата комета беше твърде близо, за да може да бъде видяна; по ирония наблюдателите на Земята щяха да видят много по-добре опашката й, която вече се простираше на петдесет милиона километра разстояние под прави ъгли към орбитата на кометата, като вимпел, плющящ в невидимия вихър на слънчевия вятър.
На сутринта, в която трябваше да се състои срещата, Хейуд Флойд се събуди рано след един неспокоен сън. За него беше необичайно да сънува — или поне да си спомня сънищата си — и несъмнено за това бяха виновни очакваните вълнения през следващите няколко часа. Освен това той беше леко разтревожен от едно съобщение на Керълайн, която го питаше дали е чувал нещо за Крис напоследък. Той беше отговорил по радиото малко сбито, че Крис дори не си е направил труда да му благодари, когато му помогна да получи сегашното си назначение на предшественика на „Юнивърс“ — „Космос“; най-вероятно той вече се беше отегчил от маршрута Земя-Луна и търсеше вълнуващи преживявания на друго място.
„Както обикновено — бе добавил Флойд, — ще ни се обади, когато той реши.“
Веднага след закуска пътниците и научният екип се събраха, за да чуят последните указания на капитан Смит. Учените естествено не се нуждаеха от тях, но дори и да бяха почувствали някакво раздразнение, подобна детинска емоция бързо щеше да изчезне при вида на неземната гледка на главния панорамен екран.
Беше по-лесно човек да си представи, че „Юнивърс“ лети към мъглявина, отколкото към комета. Цялото небе пред тях сега представляваше една мъглива бяла пелена — не еднообразна, а изпъстрена с по-тъмни кондензации и нашарена с бляскави ивици и ярко светещи струи, а всички те се излъчваха от една централна точка. При това увеличение ядрото едва се виждаше като малко черно петно, но беше ясно, че то е източникът на всички явления около него.
— Ще изключим двигателя след три часа — каза капитанът. — Тогава ще бъдем само на хиляда километра от ядрото с почти нулева скорост. Ще направим някои последни наблюдения и ще потвърдим гетото за кацане.
— И така, ще преминем в безтегловност точно в 12,00 часа. Преди това вашите стюарди ще проверят дали всичко е прибрано на мястото си. Ще бъде също както при обръщането, само че този път ще минат и дена, а не два часа, преди отново да си възвърнем теглото.
— Гравитацията на Халеевата комета? Не разчитайте на нея — по-алко от един сантиметър в секунда на квадрат — приблизително една хилядна от земната. Ще успеете да я почувствате, ако изчакате достатъчно дълго, но това е всичко. Нвг обходими са петнайсет секунди, за да падне нещо с един метър надолу.
— За по-голяма сигурност искам всички да бъдете тук, в залата наблюдение, а коланите на седалките ви да бъдат затегнати как-трябва по време на срещата и приземяването. И без това оттук се вижда най-добре, а и цялата операция няма да отнеме повече от час. Ще правим съвсем малки корекции чрез дюзите, но тласъкът може да дойде под всякакъв ъгъл и да предизвика леки смущения в сетивните органи.
Това, което капитанът имаше предвид, беше космическа болест, и дума, по всеобщо съгласие, беше табу на борда на „Юнивърс“.
Виждаше се обаче как много ръце загършуваха в отделенията под седалките, като че ли проверяваха дали прословутите найлонови торбички са налице, в случай че възникне спешна нужда от тях. Образът на панорамния екран се уголеми, след като увеличението нарасна. За момент на Флойд му се стори, че се намира по-скоро в самолет, спускащ се през пухкави облаци, отколкото че е в космически кораб, приближаващ най-известната от всички комети. Ядрото ставаше все по-голямо и по-ясно; то вече не беше черна точка, а неправилна елипса — отначало бе малък остров, като че ли нашарен от сипаница, изгубен в космическия океан, — а след това изведнъж се превърна в цял отделен свят.
Все още мащабът не можеше да бъде определен. Макар и Флойд да знаеше, че цялата панорама, разпростряла се пред него, беше по-малка от десет километра, той лесно би могъл да си представи, че наблюдава небесно тяло, голямо колкото Луната. Но Луната не беше замъглена по краищата, нито пък имаше струйки пара, които да бликат от повърхността й.
— Господи! — извика Михайлович. — Какво е това?
Той посочи към долния край иа ядрото, точно където се намираше границата между осветената и неосветената страна. Без никакво съмнение — колкото и невероятно да беше — някаква светлина мигаше върху нощната страна на кометата с абсолютно равномерен ритъм: светло, тъмно, светло, тъмно, на всеки две-три секунди.
Д-р Уилис се изкашля, което бе негова запазена марка за израза „Мога да ви го обясня с едносрични думи“, но капитан Смит го изпревари.
— Съжалявам, но ще трябва да ви разочаровам, мистър Михайлович. Това е просто маякът на Изпитателна сонда № 2. Тя е тук от един месец в очакване да дойдем и да я приберем.
— Ама че работа; а аз помислих, че там има някой — нещо, което ще ни посрещне.
— Боя се, че няма да имаме такъв късмет; тук сме съвсем сами. Този маяк се намира точно на мястото, където възнамеряваме да се приземим — близо до Южния полюс на Халеевата комета, където в момента цари пълен мрак. Това ще улесни системите ни за поддържане на живота. На сгряната от Слънцето страна температурата достига 120 градуса — малко над точката на кипене.
— Нищо чудно, че кометата така оживява — каза невъзмутимият Димитри. — Тези струи не ми изглеждат много полезни за здравето. Сигурен ли сте, че е безопасно да кацнем?
— Това е още една причина, поради която избрахме нощната страна; там няма такава активност. А сега, извинете ме, но трябва да се върна на мостика. Това е първата ми възможност да се приземя на друга планета — и се съмнявам дали ще имам друга такава.
Слушателите на капитан Смит се разотидоха бавно, необичайно мълчаливи. Образът на панорамния екран отново придоби нормални размери и ядрото още веднъж се смали до едва забележима точка. Но дори и за тези няколко минути то сякаш беше станало малко по-голямо и може би това не бе илюзия. По-малко от четири часа преди срещата корабът все още се носеше стремително към кометата с петдесет хиляди километра в час.
Щеше да се получи кратер, по-внушителен от всички останали на Халеевата комета, ако нещо се случеше с главния двигател на този етап от играта.
Кацане
Приземяването мина, както се бе надявал капитан Смит, без особени преживявания. Невъзможно беше да се определи точно в кой момент „Юнивърс“ докосна повърхността; измина цяла минута, преди пътниците да разберат, че кацането е осъществено, и да нададат малко позакъснели одобрителни възгласи.
Корабът се намираше в единия край на плитка долина, заобиколена от хълмове, малко по-високи от стотина метра. Всеки, който бе очаквал да види лунен пейзаж, щеше да бъде много изненадан; тези
