Халеевата комета не бликаха на пре-секулки, а се разгръщаха равномерно в продължение на часове. И не се разпръсваха, за да паднат обратно на по-въРхността, а продължаваха да се издигат нагоре към небето, докато не се изгубеха в светещата мъгла, която се образуваше с тяхна помощ.
Отначало научният екип се отнасяше към гейзерите внимателно, като вулканолози, които се приближават към Етна или Везувий по време на някое от техните по-трудно предвидими състояния. Но скоро откриха, че изригванията на Халеевата комета, макар и често да изглеждаха страховити, бяха учудващо слаби и се държаха прилично; водата изскачаше със скоростта на обикновен пожарен маркуч и беше хладка. Секунди преди да бликне от подземния си резервоар, тя се превръщаше в смесица от пара и ледени кристалчета; Халее-вата комета беше забулена от несекваща снежна буря, която се вдигаше нагоре. Дори при тази скромна скорост на изхвърляне водата никога не се връщаше при своя източник. При всяка обиколка на Слънцето все повече от живителната течност на кометата се изливаше в ненаситния вакуум на пространството.
След много увещания капитан Смит се съгласи да приземи „Юни-върс“ на стотина метра от Олд Фейтфул, най-големия гейзер на дневната страна. Гледката беше ужасяваща — един сивкавобял мъглив стълб се издигаше като някакво гигантско дърво от учудващо малко отвърстие в широкия триста метра кратер, който, изглежда, беше едно от най-старите образувания на кометата. Не след дълго учените плъзнаха по целия кратер, събирайки образци от неговите (за съжаление напълно стерилни) многоцветни минерали, и небрежно пъхаха своите термометри и тубички за образци направо в издигащия се стълб от вода, лед и мъгла.
— Ако изхвърли някого от вас в космоса — предупреди ги капитанът, — не очаквайте да се втурнем да ви спасяваме. Всъщност може и да изчакаме да паднете обратно.
— Какво иска да каже с това? — попита озадаченият Димитри Ми-хайлович. Както обикновено, Виктор Уилис беше готов с отговора.
— В небесната механика нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. Всяко нещо, изхвърлено от Халеевата комета при умерена скорост, ще продължи да се движи в почти същата орбита — необходима е огромна промяна в скоростта, за да има някакво по-значително отклонение. Така че след едно завъртане двете орбити отново ще се пресекат — и вие ще се озовете точно там, откъдето сте тръгнали. Със седемдесет и шест години по-стар, разбира се.
Недалеч от Олд Фейтфул имаше още един феномен, който никой не би пренебрегнал съзнателно. Когато го видяха за първи път, учените не можеха да повярват на очите си. Простиращо се върху няколко хектара от Халеевата комета, изложено на космическия вакуум, пред тях се намираше нещо, приличащо на най- обикновено езеро, чиято единствена необичайна черта беше пълната му чернота.
Беше очевидно, че това не е вода; единствените течности, които можеха да останат неподвижни в тази среда, бяха тежките органични масла или смоли. Всъщност течността в езерото Туонела се оказа най-близка до катрана, доста плътна с изключение на един лепкав повърхностен слой, по-тънък от милиметър. При тази незначителна гравитация сигурно са били необходими много години — вероятно няколко обиколки около жарките пламъци на Слънцето, — за да придобие сегашната си гладка като огледало повърхност.
Езерото се превърна в главната туристическа атракция на Хале-евата комета, докато капитанът не сложи край на това. Някой (никой обаче не посмя да си присвои тази съмнителна чест) откри, че върху него може да се ходи напълно нормално, почти като на Земята; повърхностният слой беше достатъчно лепкав, за да задържи краката. Не след дълго повечето от членовете на екипажа вече имаха видеозаписи, на които изглеждаше, че вървят по вода.
Тогава капитан Смит провери въздушния шлюз, откри, че стените му са изобилно наплескани с катран, а реакцията му беше най-точното олицетворение на гняв, което някой беше виждал.
— Достатъчно е — процеди той през стиснатите си зъби, — че външната страна на кораба е покрита със… сажди. Халеевата комета е може би най-мръсното място, което съм виждал.
След това изявление разходките по езерото Туонела престанаха.
В края на тунела
В една малка, самостоятелна вселена, където всички се познават, не може да има по-голям шок от това да откриеш напълно непознат човек.
Хейуд Флойд се носеше плавно по коридора към главния салон, когато преживя точно това тревожно събитие. Той се вторачи удивено в непознатия, чудейки се как този пътник без билет е успял да остане незабелязан толкова дълго време. Другият човек отвърна на погледа му със смутено и същевременно предизвикателно изражение и очевидно чакаше Флойд да заговори пръв.
— Ах, Виктор! — каза най-сетне Флойд. — Извинявай, че не те познах. Значи си извършил върховната саможертва за научната кауза — или може би заради твоята публика?
— Да — отвърна кисело Уилис. — Всъщност аз успях да се намъкна в един от шлемовете — но проклетата четина стържеше така шумно по него, че никой не чуваше и дума от това, което казвах.
— Кога ще излезеш навън?
— Веднага щом Клиф се върне. Отиде да изследва пещерите с Бил Чант.
Първите полети около кометата през 1986 г. бяха навели на мисълта, че нейната плътност е значително по-малка от тази на водата — което можеше да означава само едно — или тя беше направена от много порест материал, или беше надупчена от кухини. И двете обяснения се оказаха верни.
Отначало винаги предпазливият капитан Смит категорично забрани да се изследват пещерите. Но в края на краищата омекна, когато д-р Пендрил му напомни, че неговият главен асистент д-р Чант беше опитен спелеолог16. Това беше една от най-важните причини, поради които той бе избран за мисията.
— Пещерни срутвания са невъзможни при тази слаба гравитация — беше обяснил Пендрил на упорития капитан. — Така че няма опасност да бъдем затрупани.
— А ако се изгубите?
— Чант би приел такъв въпрос като професионална обида. Той е навлизал двайсет километра навътре в Мамутовата пещера. Но и без това ще бъде свързан с водещ кабел.
— Как ще поддържате връзка с него?
— В кабела има оптични фибри. А и радиото на скафандъра му вероятно ще работи през по-голямата част от пътя.
— Ъмм. Къде иска да влезе?
— Най-подходящото място е онзи недействащ гейзер в подножието на Етна-младши. Не е изригвал поне от хиляда години насам.
— Така че вероятно ще си трае още няколко дена. Много добре. Иска ли още някой да отиде?
— Клиф Грийнбърг изяви желание — той е изследвал много подводни пещери на Бахамските острови.
— Аз опитах веднъж — и ми беше достатъчно. Кажете на Клиф, че е твърде ценен. Може да навлезе, докато все още вижда входа — но по-нататък не. И ако загуби контакт с Чант, да не тръгва след него без мое разрешение.
Което, добави мислено капитанът, едва ли ще му дам.
Д-р Чант знаеше всички стари шеги за това, че спелеолозите искат да се върнат в утробата, и беше напълно сигурен, че може да ги опровергае.
— Това трябва да е ужасно шумно място, при цялото туптене, бумтене и клокочене — спореше той. — Аз обичам пещерите, защото те са толкова спокойни, че изгубваш представа за времето. Знаеш, че нищо не се е променило в течение на стотици хиляди години, освен че сталактитите са станали по-дебели.
Но сега, когато се спускаше все по-дълбоко във вътрешността на Халеевата комета, развивайки тънката, но практически непрекъсваема нишка, свързваща го с Клифърд Грийнбърг, той разбра, че това вече не е така. Все още нямаше научно потвърждение, но геоложкият му инстинкт му подсказваше, че този подземен свят се е родил едва вчера, според времевата скала на Вселената. Той беше по-млад от някои градове,
