построени от човека.
Тунелът, през който се плъзгаше с дълги, ниски скокове, беше с диаметър около четири метра, а неговата практическа безтегловност извика в паметта му ярки спомени от някои пещерни спускания на Земята. Слабата гравитация подсилваше тази илюзия; беше също като че ли носеше малко повече тежести, отколкото трябва, и затова продължаваше да се спуска бавно надолу. Единствено отсъствието на всякакво съпротивление му напомни, че се движи през вакуум, а не през вода.
— В момента се изгубваш от погледа ми — каза Грийнбърг, застанал на петдесет метра от входа. — Радиовръзката все още е добра. Как изглежда обстановката?
— Много е трудно да се каже — не приличат на земните образувания, така че нямам речник, с който да ги опиша. Това не е скала — рони се, щом го докосна, — чувствам се като че ли изследвам гигантско сирене грийер17…
— Искаш да кажеш, че е органично?
— Да. Няма нищо общо с формите на живот, но е отлична суровина за неговото създаване. Има най- различни въглеводороди — химиците ще се позабавляват с тези образци. Виждаш ли ме още?
— Само светлината на фенерчето ти, но и тя бързо изчезва.
— А, ето и една истинска скала, но не изглежда да е част от околността — най-вероятно е пробила дупка отгоре. Натъкнах се на късче злато!
— Шегуваш се!
— Това нещо е заблудило доста хора в стария Запад — железен пирит. Често срещан на по- отдалечените сателити, разбира се, но не ме питай какво търси тук…
— Изгубих визуален контакт. Влязъл си на двеста метра.
— Минавам покрай някакъв особен пласт — прилича на останки от метеорит. Нещо вълнуващо се е случило тук в миналото — надявам се, че ще можем да определим точната дата. Ах!
— Не ми прави такива номера!
— Извинявай, но това направо ми взе ума. Пред мен има голяма зала — най-малко това съм очаквал. Сега ще завъртя лъча наоколо…
— Почти сферична — дълга е трийсет, четирий-сет метра. И — не мога да повярвам! — Халеевата комета е пълна с изненади — сталактити, сталагмити.
— Какво чудно има в това?
— Тук, разбира се, няма капеща вода или варовик — и толкова слаба гравитация… Прилича на восък. Изчакай малко да го заснема с видеокамерата. Фантастични форми… приличат на фигурите, които образува капещата свещ. Странно…
— Какво има пък сега?
В гласа на д-р Чант беше прозвучала внезапна промяна, която Грийнбърг веднага долови.
— Някои от стълбовете са счупени. Лежат на земята. Като че ли…
— Продължавай!
— … като че ли нещо се е блъснало в тях.
— Звучи налудничаво. Да не би някое земетресение да ги е пречупило?
— Тук няма земетресения — само микротрусове от гейзерите. Може би някога е имало голям взрив. Във всеки случай е бил преди много векове. Върху това подобно на восък вещество от падналите колони има слой, дебел няколко милиметра.
Д-р Чант бавно възвръщаше самообладанието си. Той не беше човек с развинтена фантазия. Изследването на пещерите елиминира доста бързо такива хора. Но самото усещане за това място извикваше у него някакъв тревожен спомен. А и тези паднали колони твърде много приличаха на решетките на клетка, счупени от някакво чудовище, което се е опитало да избяга…
Разбира се, това беше напълно абсурдно — но д-р Чант се бе научил никога да не пренебрегва предчувствията или сигналите за опасност, докато не открие техния произход. Тази предпазливост неведнъж му бе спасявала живота; той нямаше да отиде по-нататък от тази зала, преди да е установил източника на своя страх. И беше достатъчно честен, за да признае, че „страх“ е точната дума.
— Бил — добре ли си? Какво става?
— Все още снимам. Някои от тези фигури ми напомнят скулптури от индийски храм. Имат почти еротично излъчване.
Той съзнателно предпазваше ума си от директна конфронтация със своите страхове, като се надяваше да се промъкне до тях изневиделица, чрез някакъв обърнат умствен образ. Междувременно чисто механичните действия на заснемане и събиране на образци заемаха по-голямата част от вниманието му.
Няма нищо лошо, напомни си той, в здравословния страх; едва когато прерасне в паника, той се превръща в убиец. Чант беше изпитвал паника два пъти през живота си (веднъж в планината и веднъж под водата) и все още потреперваше при спомена за хладното й докосване. И все пак — слава Богу — сега беше далеч от нея, и то поради причина, която, макар и да не можеше да проумее, смяташе за странно успокоителна. В цялата ситуация имаше комичен елемент.
И след малко той започна да се смее — не истерично, а с облекчение.
— Гледал ли си онзи стар сериал „Междузвездни войни“? — попита той Грийнбърг.
— Разбира се — около шест пъти.
— Е, сега знам какво ме притесняваше. Имаше един епизод, когато корабът на Люк се спуска върху един астероид — и влиза в устата на гигантско змиевидно същество, което се спотайва в пещерата си.
— Не беше корабът на Люк — а „Вечният сокол“ на Хан Соло. И винаги съм се чудел как онзи нещастен звяр е успявал да свърже двата края. Сигурно е огладнявал ужасно, докато е чакал някоя мръвка да падне от космоса. А и без това за него принцеса Лея щеше да бъде само ордьовър.
— Какъвто аз в никакъв случай не смятам да стана — каза д-р Чант, вече напълно успокоен. — Дори и ако тук има живот — което би било великолепно, — хранителната верига ще бъде много кратка. Така че бих се изненадал, ако намерим нещо по-голямо от мишка. Или по-скоро гъба… Сега да видим — накъде да тръгна оттук… Има два изхода в другия край на залата. Десният е по-голям. Ще тръгна по него…
— Колко още ти остава от кабела?
— 0, почти половин километър. Тръгвам. Сега съм в средата на залата… проклятие, блъснах се в стената. Сега вече имам опора… влизам с главата напред. Стените са гладки, това е истинска скала — малко за разнообразие… Жалко…
— Какъв е проблемът?
— Не мога да продължа. Още сталактити… но са твърде нагъсто, за да мога да мина… и твърде дебели, за да мога да ги счупя без помощта на експлозиви. А би било жалко… цветовете са красиви — първото истинско зелено и синьо, което виждам на Халеевата комета. Изчакай малко да ги заснема на видео…
Д-р Чант се облегна на стената на тесния тунел и насочи камерата. С пръстите си, обвити от ръкавиците, той посегна към бутона за по-голяма яркост, но не го улучи, а вместо това изгаси главното осветление на камерата.
— Ама че неудобна техника — промърмори той. — За трети път ми се случва.
Той не поправи грешката си веднага, защото винаги се беше наслаждавал на тишината и на пълната тъмнина, които могат да се срещнат само в най-дълбоките пещери. Леките шумове, идващи от системата за поддържане на живота, го лишаваха от тишината, но поне…
… какво беше това? Зад решетката от сталактити, която блокираше пътя, той съзря слаба светлина, подобна на първите лъчи на зората. Когато очите му привикнаха с тъмнината, сиянието като че ли стана по-ярко и той забеляза зеленикави оттенъци. А сега дори вече виждаше очертанията на преградата, която се намираше пред него…
— Какво става? — запита Грийнбърг нетърпеливо.
— Нищо — просто наблюдавам.
И размишлявам, би могъл да добави той. Имаше четири възможни обяснения.
Може би слънчевите лъчи се процеждаха през някакъв естествен проводник на светлина — лед, кристали или нещо друго. Но на такава дълбочина? Едва ли…
Радиоактивност? Не беше си направил труда да донесе гайгеров брояч; тук почти нямаше тежки елементи. Но би си струвало да се върне, за да провери.
