— Говорите като ченге — ухили се Ван дер Берг, като изобщо не възнамеряваше това да прозвучи сериозно.
— Странно — за последния час го чувам за втори път. Изведнъж атмосферата в каютата леко се промени, сякаш системата за поддържане на живота се беше включила на друга степен.
— 0, аз просто се шегувах — а, вие?
— Ако се шегувах, нямаше да го призная, нали?
„Това не е отговор, помисли си Ван дер Берг, но като се позамислиш, може и да е.“
Той втренчи поглед в младия офицер, забелязвайки — не за първи път — неговата поразителна прилика с прочутия му дядо. Някой беше споменал, че това е първата мисия на Крис Флойд с „Галакси“, на който се е прехвърлил от друг кораб във флотата на Цанг — и бе добавил саркастично, че е хубаво да имаш връзки навсякъде. Но никой не поставяше под съмнение качествата на Флойд; той беше отличен космически офицер. Неговите умения биха могли да му осигурят и други временни назначения; вземете за пример Роузи Макмахън — която, изведнъж си спомни той, също беше назначена на „Галакси“ непосредствено преди мисията.
Ролф ван дер Берг почувства, че се е заплел в някаква огромна тънка паяжина от междупланет-ни интриги; като учен, свикнал да получава точни отговори на въпросите, които задаваше на Природата, той не беше възхитен от ситуацията.
Но едва ли би могъл да се представи за невинна жертва. Беше се опитал да скрие истината — или поне това, което смяташе за истината. И сега последиците от тази измама се бяха размножили като неутроните във верижна реакция, а резултатите можеха да се окажат не по-малко катастрофални.
На чия страна беше Крис Флойд? И колко страни имаше? Без съмнение партията Бунд бе замесена, щом информацията е изтекла. Но вътре в Бунд имаше фракции и групи, които им се противопоставяха; всичко това приличаше на зала с огледала.
За едно нещо обаче бе напълно сигурен. На Крис Флойд, макар и само заради връзките му, можеше да се довери. „Бих се обзаложил, помисли си Ван дер Берг, че той е бил назначен в АСТРОПОЛ за времето, през което ще трае тази мисия — колкото и дълго или кратко това може да се окаже сега…“
— Бих искал да ви помогна, Крис — каза той бавно. — Както вероятно се досещате, аз имам някои теории. Но те могат да се окажат пълни глупости.
— След по-малко от половин час вероятно ще узнаем истината. Дотогава предпочитам да не казвам нищо.
А това, каза си той, не е просто вкоренен инат на холандски заселник. Ако грешеше, би предпочел да не умре между хора, които ще знаят, че той е глупакът, отговорен за тяхната гибел.
Спускане
Втори помощник-капитан Чанг се бореше с възникналия проблем, откакто „Галакси“ успешно — за негова голяма изненада и облекчение — беше прехвърлена на междинна орбита. В следващите два часа корабът беше в божиите ръце или поне в тези на сър Исак Нютон; не можеше да се направи нищо друго, освен да изчакат да дойде време за окончателното спиране и маневрата за спускане.
Беше му минало през ума да се опита да заблуди Роуз, като даде на кораба противоположен вектор, когато се доближеше до спътника, и по този начин да го изведе отново в космоса. Тогава той щеше отново да застане в стационарна орбита и след това от Ганимед можеше да бъде изпратена спасителна група. Но имаше едно много важно възражение срещу този план: нямаше да могат да спасят него, защото със сигурност щеше да бъде мъртъв. Въпреки че Чанг не беше страхливец, той предпочиташе да не се превръща посмъртно в герой на космическите линии.
При всички случаи шансовете му за оцеляване през следващия час изглеждаха незначителни. Беше му заповядано да приземи, съвсем сам, кораб с тегло три хиляди тона върху напълно непознат терен. Не би си позволил да извърши такъв подвиг дори на познатата Луна.
— След колко минути ще започнеш операцията по спирането? — запита Роузи. Това може би беше повече заповед, отколкото въпрос; тя бе добре запозната с основите на астронавтиката и Чанг се прости и с най-смелите си фантазии, че ще може да я надхитри.
— Пет — отвърна той неохотно. — Може ли да предупредя останалите на кораба да бъдат готови?
— Аз ще го направя. Дай ми микрофона… ТУК Е МОСТИКЪТ. ЗАПОЧВАМЕ ОПЕРАЦИЯТА ПО СПИРАНЕТО СЛЕД ПЕТ МИНУТИ. ПОВТАРЯМ, СЛЕД ПЕТ МИНУТИ. КРАЙ.
Учените и офицерите, събрани в каюткомпани-ята, отдавна очакваха това съобщение. Все пак имаха малко късмет; външните видеомонитори не бяха изключени. Може би Роуз беше забравила за тях; но по- вероятно бе, че изобщо не си е направила труда да ги изключи. И сега като безпомощни зрители — една публика, чието внимание бе изцяло привлечено, в пълния смисъл на думата — те наблюдаваха съдбата, която ги очакваше.
Забуленият в облаци полумесец на Европа сега изпълваше обхвата на задната камера. Не се виждаше никаква пролука в плътната пелена от водни пари, които отново се кондензираха при приближаването си към Нощната страна. Това не беше важно, защото приземяването щеше да се контролира от радара до последната минута. Облаците обаче щяха да удължат агонията на наблюдателите, които трябваше да разчитат само на дневната светлина.
Никой не се взираше по-напрегнато в приближаващия се свят от човека, който го беше изучавал почти цяло десетилетие с такова чувство на разочарование. Ролф ван дер Берг, който бе седнал в един от ниските столове, предназначени за слаба гравитация, с леко затегнат ограничителен колан, почти не усети как теглото му се завръща при започване на операцията по спирането.
За пет секунди те достигнаха пълна мощност на тягата. Всички офицери правеха бързи изчисления на своите миникомпютри; без достъп до навигационното табло щеше да има доста догадки и капитан Лаплас изчака да се оформи общ резултат.
— Единайсет минути — обяви той най-накрая — при условие, че не намали нивото на мощността — в момента то е на максимум. И при условие, че на разстояние десет километра ще направи един кръг — точно над обвивката — и след това ще се спусне право надолу. Това може да отнеме още пет минути.
Не бе необходимо да добавя, че последната секунда от тези пет минути ще бъде най-критичният момент.
Европа като че ли беше решила да пази тайните си до последната минута. Когато „Галакси“ застана неподвижно точно над облачната обвивка, отдолу все още не се виждаше никаква земя или океан. В продължение на няколко мъчителни секунди екраните останаха абсолютно празни — можеха да се видят само разпънатите и много рядко използвани опори за приземяване. Шумът от тяхното изваждане преди няколко минути предизвика кратък пристъп на тревога сред пътниците; сега им оставаше само да се надяват, че те ще изпълнят предназначението си.
„Колко гъсти са тези проклети облаци? — запита се Ван дер Берг. — Да не би да стигат чак до долу…“
Не, те се разкъсваха, изтъняваха в ивици и струйки — и ето че под тях се разпростря Новата Европа — като че ли се намираше само на няколко хиляди метра разстояние.
Тя наистина беше нова — не бе необходимо да си геолог, за да видиш това. Може би преди четири милиарда години младата Земя бе изглеждала така, в самото начало на безкрайния конфликт между сушата и водата.
Допреди петдесет години тук нямаше нито суша, нито вода — само лед. Но сега ледът се бе стопил на полукълбото, което бе обърнато към Луцифер, а получената вода се бе издигнала нагор във вид на пари и беше изпратена към вечните ледове на Нощната страна. По този начин преместването на милиарди тонове течност от едното полукълбо в другото беше оголило дъното на древното море, което никога преди не бе виждало дори бледата светлина на далечното слънце.
Може би някой ден тези разкривени земи щяха да омекнат и да бъдат завладени от разстилащ се килим от зеленина; сега те представляваха само безплодни потоци застинала лава и леко димящи мочурища, тук- таме пресечени от издигащи се нагоре скали с причудливо наклонени пластове. Очевидно тази местност е била арена на големи тек-тонични раздвижвания, което никак не беше чудно, при положение че тя наскоро бе станала свидетел на раждането на планина с размерите на Еверест.
