От това се страхуваше и капитан Лаплас. Гениите, които бяха проектирали „Галакси“, се бяха постарали да предпазят кораба от всякакви възможни злополуки. Но не биха могли да го защитят от човешките злодеяния.
— Някаква друга възможност?
— Боя се, че не и за времето, с което разполагаме.
— Тогава да отидем на мостика и да се опитаме да говорим с Чанг — и с онзи, който е при него.
„А кой ли можеше да е това?“ — чудеше се той. Отказваше да повярва, че може да е някой от редовия екипаж. Като оставим тях настрана — разбира се, ето го отговора! Всичко му стана ясно. Вманиачен изследовател се опитва да докаже своята теория; експериментите му се провалят; той решава, че търсенето на нови знания е по-важно от всичко останало…
Звучеше налудничаво, като някоя от онези евтини историйки за побъркани учени, но всичко съвпадаше много точно. Той се чудеше дали д-р Андерсън е решил, че това е единственият път към Нобеловата награда.
Но тази теория бързо бе разгромена, когато задъханият и раздър-пан геолог дотича, като дишаше тежко. — За Бога, капитане, какво става? Движим се с пълна тяга! Издигаме ли се, или се спускаме?
— Спускаме се — отвърна капитан Лаплас. — След около десет минути ще влезем в орбита, която ще ни отведе на Европа. Остава ми само да се надявам, че този, който е на пулта за управление, знае какво прави.
Те вече бяха на мостика, застанали пред заключената врата. Отвътре не се чуваше никакъв звук.
Лаплас почука толкова силно, колкото можеше да направи това, без да си нарани кокалчетата на пръстите.
— Тук е капитанът! Пуснете ни да влезем!
Стори му се доста глупаво да издава заповед, която несъмнено щеше да бъде пренебрегната, но се надяваше поне да получи някакъв отговор. За негова изненада това стана.
Външният микрофон изсъска и един глас каза:
— Не правете глупости, капитане. Имам пистолет и мистър Чанг се подчинява на моите заповеди.
— Кой беше това! — прошепна един от офицерите. — Като че ли е жена!
— Прав сте — каза мрачно капитанът. Това определено премахваше всички останали възможности, но не променяше нещата.
— Какво се надявате да направите? Знаете, че няма да се измъкнете безнаказано! — изкрещя той, като се опитваше да придаде на гласа си властни, а не отчаяни нотки.
— Ще се приземим на Европа. И ако искате отново да излетите, не се опитвайте да ме спрете.
— В стаята й няма нищо — докладва втори помощник-капитан Крие Флойд трийсет минути по-късно, когато тягата бе изключена и „Га-лакси“ започна да пада по елипсата, която скоро щеше да навлезе в атмосферата на Европа. Вече не можеха да направят нищо; дори и да изключеха двигателите, това би било равносилно на самоубийство. Щеше да се наложи да ги включат отново, за да успеят да се приземят — въпреки че това можеше да се окаже просто по-продължителен процес на самоубийство.
— Роузи Макмахън! Кой би повярвал! Мислите ли, че взема наркотици?
— Не — каза Флойд, — всичко това е било планирано много внимателно. Сигурно е скрила радио някъде на кораба. Трябва да го намерим.
— Говориш като някое ченге.
— Достатъчно, господа! — каза капитанът. Хората му започваха да се изнервят, главно поради чувството за безпомощност и абсолютната невъзможност да установят по-нататъшен контакт с блокирания мостик. Той погледна часовника си.
— Остават по-малко от два часа до навлизането в атмосферата, ако има такава. Ще бъда в каютата си — възможно е да се опитат да се свържат с мен там. Мистър Ю, моля застанете до мостика и ако има някаква промяна, докладвайте незабавно.
Никога през живота си не беше се чувствал толкова безпомощен. Понякога на човек не му остава друго, освен да не предприема нищо. Докато излизаше от каюткомпанията на офицерите, той чу някой да казва тъжно:
— Едно кафе би ми дошло добре. Роузи правеше най-доброто, което някога съм пил.
Да, помисли си мрачно капитанът, тя несъмнено се справя добре. С каквото и да се заеме, ще го свърши с усърдие.
Диалог
На борда на „Галакси“ имаше само един човек, който не смяташе създалата се ситуация за тотално бедствие. „Може и да умра, каза си Ролф ван дер Берг, но поне имам шанс за научно безсмъртие.“ Макар това да беше слабо утешение, то представляваше много повече от онова, на което можеха да се надяват останалите на кораба.
Той не се усъмни дори за миг, че „Галакси“ се насочва към планината Зевс; освен нея на Европа нямаше нищо по-значимо. Всъщност на никоя планета нямаше нищо, което да може поне донякъде Да се сравнява с нея.
Значи неговата теория — а той трябваше да признае, че това все още бе само теория — вече не представляваше тайна. Но как е могла Да изтече информацията?
Вярваше безрезервно на чичо Паул, но, изглежда, той не е бил достатъчно дискретен. Най-вероятяо някой беше направил рутинна проверка на компютрите му. Ако това бе станало, старият учен сигурно беше в опасност; Ролф се запита дали би могъл — и дали трябва — да го предупреди. Знаеше, че офицерът по комуникациите се опитваше да се свърже с Ганимед по един от аварийните предаватели; вече бе изпратен автоматичен сигнал за тревога и новините трябваше да достигнат Земята всяка минута. Съобщението пътуваше вече почти от час.
— Влезте — каза той, когато някой тихо почука на вратата на каютата му. — О, здравейте, Крие. Мога ли да направя нещо за вас?
Той беше изненадан да види втори помощник-капитан Крие Флойд, когото познаваше не по-добре от останалите си колеги. „Ако успеем да се приземим на Европа, помисли си той мрачно, може да се опознаем по-добре, отколкото бихме желали.“
— Здравейте, докторе. Вие сте единственият човек, който не е паднал духом. Помислих, че ще можете да ми помогнете.
— Не съм сигурен по какъв начин някой би могъл да помогне на някого в настоящия момент. Какви са последните новини от мостика?
— Няма нищо ново. В момента там са Ю и Джилингс — опитват се да поставят микрофон на вратата. Но, изглежда, вътре никой не продумва; и нищо чудно — Чанг сигурно е доста зает.
— Дали ще приземи успешно кораба?
— Той е най-добрият; ако някой може да се справи, това е той. Повече се притеснявам как ще излетим отново.
— Боже мой — аз не гледам толкова напред. Мислех, че това няма да представлява проблем за вас.
— Може да се окаже доста сложно. Спомнете си, че този кораб е предназначен за орбитални операции. В плановете ни не влизаше кацане на никоя от по-големите луни, макар че смятахме да опитаме с Ананке и Карме. Така че можем да си останем на Европа — особено ако се наложи Чанг да хаби гориво, за да търси подходящо място за кацане.
— Знае ли се къде ще се опита да се приземи? — запита Ролф, като се стараеше да не изглежда по- заинтересован от обичайното. Но вероятно не успя, защото Крие го изгледа остро.
— На този етап не бихме могли да кажем, но може би ще добием някаква представа, когато започне да спира. Вие познавате тези луни; къде мислите, че ще се приземи?
— Има само едно интересно място. Планината Зевс.
— Защо някой би искал да кацне там? Ролф надигна рамене.
— Това е едно от нещата, които се надявахме да разберем. Струваше ни два скъпи пенетрометъра.
— Но, изглежда, цената е много по-голяма. Нямате ли някакви предположения защо?
