— Имаме късмет — каза дежурният офицер с усмивка, — че не пи управляваш кораба.
— Не разбирам как изобщо някой би могъл да го управлява — отвърна Роуз. — Всичко изглежда толкова сложно.
— Е, не е чак толкова лошо, колкото изглежда — каза Чанг. — В тренировъчния курс не ви ли преподават основна космическа теория?
— Ъъ… да. Но не разбирах много от нея. Орбити и всички останали глупости.
Втори помощник-капитан Чанг нямаше какво да прави и помисли, че ще извърши едно добро дело, ако просвети слушателката си. И макар че Роуз не беше точно негов тип, тя несъмнено беше привлекателна; едно малко усилие сега би могло да се окаже ценна инвестиция. Изобщо не му мина през ума, че след като е изпълнила задълженията си, Роуз вероятно би желала отново да заспи.
Двайсет минути по-късно втори помощник-капитан Чанг посочи към пулта за управление и завърши сърдечно:
— Така че, както виждаш, почти всичко е автоматично. Трябва само да въведеш няколко цифри, а корабът ще се погрижи за останалото.
Роуз, изглежда, започна да се уморява; тя непрекъснато поглеждаше часовника си.
— Извинявай — каза внезапно осъзналият се Чанг. — Не биваше да те задържам.
— 0, не — много е интересно. Моля, продължавайте.
— И дума да не става. Може би някой друг път. Лека нощ, Роузи — и благодаря за кафето.
— Лека нощ, сър.
Стюардеса трети разряд Роуз Макмахън се плъзна (не особено умело) към все още отворената врата. Чанг не се обърна, когато я чу да се затваря.
И точно затова той изживя огромен шок, когато няколко секунди по-късно един напълно непознат женски глас му заговори.
— Мистър Чанг, не си правете труда да натискате алармения бутон — прекъснат е. Ето ви координати за кацане. Приземете кораба.
Бавно, чудейки се дали не е задрямал и сънува кошмари, Чанг завъртя стола си.
Жената, която някога беше Роуз Макмахън, плуваше във въздуха до овалния люк и поддържаше равновесие, като се държеше за заключващия лост на вратата. Всичко у нея изглеждаше променено; за един кратък миг ролите им се бяха разменили. Срамежливата стюардеса, която никога преди не се осмеляваше да го погледне в очите, сега се беше втренчила в Чанг със студен, безмилостен поглед, който го караше да се чувства като заек, хипнотизиран от змия. Малкият, но смъртоносен пистолет, който държеше в свободната си ръка, приличаше на ненужно украшение; Чанг изобщо не се съмняваше, че тя може да го убие и без неговата помощ.
Въпреки всичко чувството му за достойнство и професионалната му чест изискваха от него да не се предава без някаква борба. Най-малкото би могъл да спечели време.
— Роуз — каза той — сега вече устните му трудно изговаряха името, което внезапно беше станало толкова неподходящо, — това е абсолютно нелепо. Това, което ти казах преди малко, просто не е вярно. Не е възможно да приземя кораба сам. Нужни са часове, за да се изчисли правилната орбита, а и някой трябва да ми помага. Поне като втори пилот.
Пистолетът не помръдна.
— Не съм глупачка, мистър Чанг. Този кораб няма ограничения в енергията, както старите химически ракети. Скоростта, с която Европа се отдалечава, е само три километра в секунда. Част от вашата тренировка се е състояла в аварийно приземяване с помощта на главния компютър. Сега можете да го извършите на практика: коридорът за най-добро кацане при координатите, които ще ви дам, ще се отвори след пет минути.
— Такава операция — каза Чанг, който вече започваше да се поти обилно — има изчислена двайсет и пет процентова вероятност за неуспех (истинската цифра беше десет процента, но при тези обстоятелства той реши, че едно леко преувеличение е оправдано), а освен това изминаха няколко години, откакто съм се упражнявал за нея.
— В такъв случай — отвърна Роуз Макмахън — ще трябва да ви убия и да помоля капитана да ми изпрати някой по-квалифициран от вас. Ще бъде досадно, защотб ще пропуснем коридора и ще трябва да чакаме два часа, за да се появи следващият. Остават четири минути.
Втори помощник-капитан Чанг разбра, че е победен; но поне беше опитал.
Дай ми координатите — каза той.
Роузи
Капитан Лаплас се събуди още при първото слабо потракване на дюзите за промяна на курса, което като че ли идваше от някакъв кълвач в далечината. За момент помисли, че сънува: но не, корабът явно правеше завой в пространството.
Може би едната страна се бе нагорещила прекалено много и системата за термичен контрол правеше някои малки приспособления. Това се случваше от време на време и се броеше като черна точка за дежурния офицер, който би трябвало да забележи, че температурата наближава горната граница.
Той посегна към бутона на интеркома, за да се обади на — кой беше? — мистър Чанг на мостика. Но ръката му не успя да завърши движението.
След толкова дни на безтегловност дори една десета гравитация може да предизвика шок. На капитана му се стори, че изминаха минути, макар че всъщност бяха само няколко секунди, преди да успее да разкопчае ограничителния колан и да се измъкне от леглото си. Този път достигна бутона и го удари гневно. Не получи никакъв отговор.
Той се опита да не обръща внимание на шумовете от падащите предмети, които не бяха закрепени както трябва и сега се подчиняваха на внезапно дошлата гравитация. Те продължиха да падат доста време, но накрая единственият необичаен шум, който продължаваше да се чува, бе приглушеният, далечен рев на двигателя, включен на пълна тяга.
Той дръпна със замах завесата, която закриваше малкия илюми-натор на каютата, и погледна към звездите. Знаеше горе-долу накъде трябва да сочи оста на кораба; дори и да направеше грешка от трийсет-четирийсет градуса, все пак щеше да успее да различи едната от двете възможни алтернативи.
„Галакси“ можеше да увеличи или да намали орбиталната си скорост. Тя намаляваше — следователно корабът се подготвяше за спускане към Европа.
На вратата се разнесе настойчиво чукане и капитанът осъзна, че в действителност е изминала не повече от минута. Втори помощниккапитан Крие Флойд и още двама души от екипажа се бяха скупчили в стесняващия се коридор.
— Вратата към мостика е заключена, сър — докладва Флойд задъхано. — Не можем да влезем, а Чанг не отговаря. Не знаем какво е станало.
— Боя се, че аз знам — отговори капитан Лаплас, нахлузвайки шортите си. — Сигурен бях, че някой луд ще се опита да го направи рано или късно. Отвлечени сме и знам къде ни водят. Но проклет да съм, ако знам защо.
Той погледна часовника си и направи бързо изчисление наум.
— При това ниво на тягата ще излезем от орбита след петнайсет минути — нека кажем десет за по- сигурно. Както и да е, можем ли да изключим двигателя, без това да застраши кораба?
Втори механик Ю не изглеждаше много доволен от такова развитие на нещата, но отговори неохотно:
— Можем да издърпаме прекъсвачите в моторните помпи и да спрем подаването на гориво.
— Можем ли да се доберем до тях?
— Да — те са на трета палуба.
— Да вървим тогава.
— Ъъ… но тогава самозахранващата се система за поддържане ще се включи автоматично. За по- голяма сигурност тя е поставена в едно запечатано помещение на пета палуба — ще трябва да вземем резачка — не, няма да успеем навреме.
