А ето я и нея — извисяваща се над необичайно близкия хоризонт. Ролф ван дер Берг усети как нещо в гърдите му се стяга, а кожата на врата му настръхва. Вече не чрез посредничеството на бездушните инструменти, а със собствените си очи той наблюдаваше планината на своите мечти.
Както много добре знаеше, формата й беше приблизително тази на тетраедър, наклонен така, че едната му страна беше почти вертикална. (Това би било добро предизвикателство за алпинистите, дори и при тази слаба гравитация — особено след като не можеха да забиват халки в скалата…) Върхът беше скрит в облаците, а по-голямата част от леко наклонената стена, обърната към тях, бе покрита със сняг.
— За това ли беше цялата бъркотия? — промърмори възмутено някой. — Прилича ми на най-обикновена планина. Може би щом веднъж видиш някоя… — но сърдитите шъткания го принудиха да замълчи.
Сега „Галакси“ се носеше бавно към планината Зевс, докато Чанг търсеше подходящо място за кацане. Корабът имаше съвсем малко приспособления за странично управление, защото деветдесет процента от главната тяга се използваше само за да го тласка. Горивото щеше да му стигне за около пет минути кръжене във въздуха; след това той все още би могъл да се приземи успешно — но никога вече нямаше да излети.
Нийл Армстронг се бе изправил пред същата дилема преди почти сто години. Но той все пак не бе пилотирал с опрян в главата му пистолет.
За последните няколко минути обаче Чанг напълно бе забравил и пистолета, и Роузи. Всичките му сетива бяха съсредоточени върху задачата, която му предстоеше; бе станал част от голямата машина, която пилотираше. Единствената човешка емоция, която бе останала у него, не беше страх, а възбуда. Това беше работата, за която бе обучен; това бе връхната точка в професионалната му кариера, макар че можеше да се окаже и нейният край.
А по всичко личеше, че ще стане точно така. До подножието на планината оставаше вече по-малко от километър, а той все още не бе намерил площадка за кацане. Теренът беше изключително неравен, пресечен от каньони, осеяни с огромни камъни. Не беше забелязал нито една хоризонтална местност, която да е по-голяма от игрище за тенис — а само след трийсет секунди показателят за горивото щеше да достигне червената линия.
Но ето че най-после той съзря гладка повърхност — най-плоската, която бе видял досега. Това бе единственият му шанс за времето, което оставаше.
Много внимателно той насочи гигантския, нестабилен цилиндър към хоризонталната ивица земя — като че ли е покрита със сняг — да, така е — струите от дюзите издухваха снега, — но какво е това под него? — прилича на лед — трябва да е замръзнало езеро — каква е дебелината? КАКВА Е ДЕБЕЛИНАТА?
Петстотинтонният тласък от главните реактивни дюзи на „Га-лакси“ се стовари върху измамно приканващата повърхност. Една мрежа от кръгови линии започна бързо да се разпростира по нея; ледът се пропука и огромните късове започнаха да се преобръщат. Концентрични вълни от кипяща вода се втурнаха към сушата, щом стихията на дюзите се заби във внезапно оголеното езеро.
Като добре обучен офицер Чанг реагира автоматично, без колебанието, което би било фатално. Лявата му ръка рязко разтвори предпазната преграда; дясната сграбчи червената ръчка под нея и я дръпна в отворено положение.
Програмата ПРЕКРАТИ, която беше спала кротко от изстрелването на „Галакси“ досега, се задейства и запрати кораба обратно в небето.
Приземяването на „Галакси“
В каюткомпанията внезапното задействане на пълната тяга бе прието като отлагане на екзекуцията. Ужасените офицери бяха видели разпадането на избраната площадка за кацане и знаеха, че има само един начин да се спасят. Сега, след като Чанг го бе използвал, те още веднъж си разрешиха лукса да поемат дъх.
Но докога щяха да се наслаждават на това усещане, никой не можеше да каже. Само Чанг знаеше дали корабът има достатъчно гориво, за да се издигне на стационарна орбита; а дори и да има, помисли си мрачно капитан Лаплас, онази лунатичка с пистолета може да му заповяда отново да се върне долу. Но той дори за минута не бе повярвал, че наистина е лунатичка; тя знаеше съвсем точно какво върши.
Внезапно настъпи промяна в тягата.
— Мотор номер четири току-що загасна — каза един от механиците. — Това не ме учудва — вероятно е пренагрят. Не би могъл да издържи толкова дълго при тази мощност.
Нямаше никакъв смисъл, разбира се, да се променя посоката — намалената тяга все още действаше по оста на кораба, — но гледката върху екраните на мониторите рязко се наклони. „Галакси“ все още се издигаше, но вече не във вертикално положение. Корабът се бе превърнал в балистична ракета, насочена към някаква неизвестна цел на Европа.
Още веднъж тягата рязко спадна; на видеомониторите хоризонтът отново се уравновеси.
— Изключил е отсрещния мотор — това е единственият начин да предотврати обръщането, — но дали ще успее да поддържа височината? Добре, човече!
Наблюдаващите учени не можеха да разберат кое му е доброто; гледката на мониторите беше изчезнала напълно, забулена от заслепяваща бяла мъгла.
— Изхвърля ненужното гориво — олекотява кораба.
Тягата изчезна съвсем; корабът започна да пада свободно. За няколко секунди той премина през огромния облак от ледени кристалчета, създаден когато изхвърленото гориво бе експлодирало в космоса. А под него, приближаващ се с ленивото една осма гравитационно ускорение, се намираше централният океан на Европа. Сега поне на Чанг нямаше да му се наложи да търси място за кацане; оттук нататък всичко щеше да протече по стандартната процедура, позната под формата на видеоигра на милиони хора, които никога не бяха излизали в космоса и никога нямаше да го направят.
Трябваше само да се уравновесява тягата срещу гравитацията, така че спускащият се кораб да достигне нулева скорост при нулева височина. Имаше и известно пространство за грешки, но то не бе голямо, дори за водните приземявания, които първите американски космонавти бяха предпочитали и на които Чанг сега неохотно подражаваше. Ако направеше грешка — а след последните няколко часа никой не би могъл да го вини за това, — нямаше да има домашен компютър, който да му каже: „Съжалявам — вие се разбихте. Искате ли да опитате отново? Отговорете с ДА/НЕ…“
Втори механик Ю и двама негови колеги, които стояха с импровизираните си оръжия пред заключената врата на мостика, бяха натоварени с може би най-тежката задача. Те нямаха монитори, на които да видят какво става, и трябваше да се осланят на съобщенията от каюткомпанията. Нищо не се чуваше и по монтирания микрофон, което никак не беше чудно. Чанг и Макмахън изобщо нямаха време или желание за разговори.
Кацането беше перфектно, почти без никакви трусове. „Галакси“ потъна с няколко метра, след това изплува отново, застана вертикално и благодарение на уравновесяващата тежест на двигателите зае изправено положение.
Едва тогава слушателите чуха първите разбираеми думи по монтирания микрофон.
— Роузи, маниачка такава — прозвуча гласът на Чанг, повече с примирено изтощение, отколкото с гняв. — Надявам се, че си доволна. Погуби всички ни.
Чу се пистолетен изстрел, а след това се възцари дълго мълчание.
Ю и колегите му търпеливо чакаха, защото знаеха, че скоро трябва да се случи нещо. Тогава те чуха как някой дърпа заключващите лостове и стиснаха здраво гаечните ключове и железните прътове, които носеха. Тя можеше да се справи с един от тях, но не и с всички.
Вратата се отвори много бавно.
— Съжалявам — каза втори помощник-капитан Чанг. — Сигурно за момент съм изгубил съзнание.
След това като всеки разумен човек той отново припадна.
Морето на Галилей
„Не мога да разбера защо един човек би искал да стане лекар, каза си капитан Лаплас. Или пък гробар. И двамата трябва да вършат някои доста неприятни неща…“
