„Сега вече се опъва за дреболии, помисли си Флойд, и сигурно знае, че това ми е известно. По-добре е да бъда тактичен…“
— За още няколко седмици? Не ми се вярва, че имаме толкова ограничени запаси. Но и без това ни хранехте прекалено хубаво. На някои от нас ще им се отрази добре, ако за известно време получават намалени дажби.
Капитанът успя да разтегне устни в ледена усмивка.
— Това го кажете на Уилис и Михайлович. Но се опасявам, че цялата идея е безумна.
— Нека поне да чуем мнението на собствениците. Бих искал да говоря със сър Лорънс.
— Не мога да ви попреча, разбира се — каза капитан Смит с тон, от който личеше, че му се иска да може. — Но зная много добре какво ще ви отговори.
Той обаче грешеше.
Сър Лорънс Цанг не се беше обзалагал от трийсет години; това вече не подобаваше на високото му положение в света на търговията. Но като млад той доста често правеше дребни залагания на конните състезания в Хонконг, докато едно пуританско правителство ги забрани в пристъп на опасения за обществения морал. Това е типична житейска ситуация, мислеше понякога тъжно сър Лорънс; когато можеше да прави залози, нямаше пари, а сега не можеше да се обзалага, защото най-богатият човек в света трябва да дава достоен пример на останалите.
И все пак никой не знаеше по-добре от него, че цялата му бизнескариера е била една дълга хазартна игра. Той бе направил най-доброто, на което бе способен, за да контролира залозите, като събираше най- добрата достъпна информация и се вслушваше в думите на експерти, за които неговият усет му подсказваше, че ще му дадат най-мъдрия съвет. В повечето случаи той бе успявал да се измъкне навреме, когато те грешаха; но винаги беше съществувал и елемент на риск.
Сега, докато четеше съобщението на Хейуд Флойд, той отново усети старата тръпка, която не беше изпитвал, откакто за последен път бе наблюдавал как конете се втурват с тътен в последната обиколка. Това беше истинска хазартна игра — може би последната и най-голямата в цялата му кариера, макар че не би се осмелил да каже това на своя Управителен съвет. Още по-малко на лейди Жасмин.
— Бил — каза той, — какво мислиш за това?
Синът му (уравновесен и благонадежден, но лишен от онази живителна искрица, която вероятно вече не беше нужна на това поколение) му даде отговора, който той очакваше:
— Теоретичната страна е доста издържана. „Юнивърс“ може да се справи — на теория. Но вече загубихме един кораб. Сега ще рискуваме да загубим и втори.
— Той така или иначе ще отиде до Юпитер — Луцифер.
— Да, но след цялостна проверка в околоземна орбита. А освен това съзнаваш ли какво ще означава така предложената директна мисия? Корабът ще счупи всички рекорди за скорост — ще трябва да се движи с над хиляда километра в секунда при смяната на курса!
Това бе най-лошото нещо, което би могъл да каже; в ушите на баща му още веднъж прозвуча тътенът на копита. Но сър Лорънс само отговори:
— Няма да им стане нищо, ако сами направят няколко изпитания, макар че капитан Смит се съпротивява с нокти и зъби срещу тази идея. Дори ме заплашва с оставката си. Междувременно провери как стоят нещата с Лойдс — може да се наложи да се откажем от застраховката на „Галакси“.
Особено, би могъл да добави той, ако възнамеряваме да хвърлим „Юнивърс“ на масата като още по-скъп жетон.
А го безпокоеше и поведението на капитан Смит. Сега, когато Лаплас беше в неизвестност на Европа, Смит бе най-добрият командващ, който му оставаше.
При кратера
— Най-немарливата ми работа, откакто завърших колежа — мърмореше главният механик. — Но това е най-доброто, което можем да направим за такова кратко време.
Импровизираният водопровод преминаваше през петдесет метра причудливи, примесени с различни химикали скали до намиращия се все още в състояние на покой отвор на Олд Фейтфул, където завършваше с една правоъгълна, насочена надолу фуния. Слънцето току-що бе изгряло над хълмовете и земята вече бе започнала да трепери леко, щом подземните — или подхалееви — резервоари на гейзера почувстваха първото докосване на топлината.
Докато гледаше от залата за наблюдение, Хейуд Флойд не можеше да повярва, че толкова много неща са се случили само за двайсет и четири часа. Най-напред корабът се раздели на две враждуващи групи — едната предвождана от капитана, а другата по необходимост оглавявана от него самия. И двете групи проявяваха студена учтивост. Всъщност още не се бе стигнало до размяна на удари: но той откри, че в някои среди вече е известен с прякора Самоубиецът Флойд. Това не беше чест, която би оценил твърде високо.
И все пак никой не можеше да открие някаква съществена грешка в маневрата на Флойд-Джолсън. (Това име също не му се нравеше: той бе настоял всички заслуги да бъдат приписани на Джолсън, но никой не се вслуша в думите му. А Михайлович каза: „Не си подготвен да си поделите отговорността?“)
Първото изпитание щеше да се състои след двайсет минути, когато Олд Фейтфул с доста голямо закъснение щеше да приветства зората. Но дори и ако се окажеше успешно и резервоарите за гориво започнеха да се пълнят с искряща бистра вода, а не с кална мътилка, както бе предрекъл капитан Смит, пътят към Европа все още нямаше да е отворен.
Един малък, но не и незначителен фактор бяха желанията на достопочтените пасажери. Те се бяха надявали да се приберат у дома до две седмици; сега за тяхна изненада, а в някои случаи и ужас бяха изправени пред изгледи за опасна мисия, заради която трябваше да минат през половината Слънчева система. Дори и ако тя се окажеше успешна, нямаше да има никаква определена дата за завръщането на Земята.
Уилис беше вбесен; всичките му бъдещи планове щяха да се провалят напълно. Той се носеше насам — натам, мърморейки за съдебни процеси, но никой не изрази и най-слабо съчувствие към него.
Грийнбърг, от друга страна, беше във възторг; сега вече наистина щеше да се върне към работата в космоса! А Михайлович, който отделяше много време да композира шумно в не особено звукоизолираната си каюта, бе също толкова възхитен. Той бе убеден, че промяната ще го вдъхнови за нови творчески висоти.
Маги М. прие нещата философски: „Ако това ще спаси живота на много хора, каза тя, поглеждайки остро към Уилис, не виждам как някой би могъл да възрази.“
Колкото до Ива Мерлин — Флойд положи специални усилия да й обясни как стоят нещата и откри, че тя е проумяла ситуацията забележително добре. И точно Ива, за негово пълно изумление, зададе въпроса, на който никой друг не бе обърнал достатъчно внимание: „А ако жителите на Европа не искат да се приземим — дори и за да спасим приятелите си?“
Флойд я погледна с искрено удивление; дори и сега все още му беше трудно да я възприема като обикновено човешко същество и не можеше да предскаже кога тя ще изрече някое бляскаво прозрение или някоя пълна глупост.
— Много добър въпрос, Ива. Вярвайте ми, и аз разсъждавам върху него.
Той казваше истината; никога не би могъл да излъже Ива Мерлин. Това за него би било светотатство.
Първите струйки пара започнаха да се появяват над отвора на гейзера. Те се стрелнаха нагоре по своите неестествени траектории във вакуума и бързо се изпариха под палещите лъчи на слънцето.
Олд Фейтфул отново се изкашля и прочисти гърлото си. Един снежнобял — и учудващо плътен — стълб от ледени кристалчета и водни капки бързо се издигна към небето. Земният инстинкт на всички им подсказваше, че той трябва да се разпръсне и да падне, което, разбира се, не стана. Стълбът продължи да се издига все понагоре, разгръщайки се съвсем слабо, докато най-накрая се сля с обширната, светеща обвивка на все още нарастващата глава на кометата. Флойд отбеляза със задоволство, че водопроводът
