дишат при раждането си. Единствено „акулата“ от първата им среща беше показала признаци на голяма активност — в последния си, предсмъртен спазъм.
Може би това бе добре за хората. Дори и ако движенията им бяха затруднени от скафандрите, на Европа вероятно нямаше нищо, което би могло да ги хване — дори и да иска.
Странно защо, на капитан Лаплас му беше забавно да предаде управлението на своя кораб в ръцете на домакина; той се почуди дали тази ситуация е без прецедент в космическите и морските анали.
Не че мистър Ли би могъл да направи кой знае какво. „Галакси“ се носеше вертикално, като една трета от него се подаваше над водата; корабът се накланяше леко от вятъра, който го тласкаше с постоянна скорост от пет възела. Под ватерлинията бяха възникнали само няколко теча, които лесно бяха овладени. От голямо значение бе фактът, че корпусът все още беше херметизиран.
Макар че повечето навигационни уреди бяха безполезни, те знаеха точно къде се намират. От Ганимед на всеки час им съобщаваха точното местоположение на кораба по аварийния предавател и ако „Галакси“ се придържаше към сегашния си курс, щеше да достигне бреговете на един голям остров в следващите три дни. Ако не успееше да направи това, корабът щеше да продължи плаването си в открито море и в крайна сметка щеше да достигне областта точно под Луцифер, където водата завираше. Макар и не непременно катастрофален, този вариант не беше никак привлекателен; временно назначеният капитан Ли прекарваше по-голямата част от времето си, обмисляйки начини да го избегне.
Платната — дори и да имаше подходящи материали и такелаж за тях — щяха да предизвикат съвсем незначителна промяна в курса. Той беше спуснал импровизирани морски котви на дълбочина петстотин метра в търсене на течения, които биха могли да им помогнат, но не откри нито едно. Не успя да стигне и до дъното — то явно се намираше на километри под тях.
Може би така беше по-добре. По този начин те бяха защитени от подводните трусове, които непрекъснато опустошаваха този нов океан. Понякога „Галакси“ се залюляваше сякаш бе ударена от гигантски чук, когато някоя ударна вълна преминаваше покрай нея. Няколко часа по-късно тази вълна цунами, висока няколко десетки метра, щеше да се стовари върху някой от бреговете на Европа; но тук в големите дълбочини смъртоносните вълни само леко набръчкваха водната повърхност.
На няколко пъти те забелязваха в далечината внезапни водовъртежи; те изглеждаха доста опасни — маелстрьоми, които биха могли да потопят дори „Галакси“ в незнайни дълбини, но за щастие те бяха твърде далеч и само караха кораба да се завърти няколко пъти във водата.
А веднъж един огромен мехур, пълен С газ, се издигна над повърхността и се взриви само на стотина метра от тях. Беше много внушително и всички се съгласиха с искрената забележка на доктора: „Слава Богу, че не можем да го помиришем.“
Учудващо е колко бързо и най-странната ситуация може да се превърне в нещо обикновено. За няколко дни животът на борда на „Галакси“ се намести в строго определени рамки и най-големият проблем на капитан Лаплас беше да намира работа на екипажа. Нямаше нищо по-лошо за корабния морал от безделието и той се чудеше как ли капитаните на някогашните платноходи са успявали да намират занимания на своите хора по време на нескончаемите пътувания. Не бе възможно да са прекарвали цялото си време в събиране на такелажа или в чистене на палубите.
С учените проблемът беше точно обратният. Те непрекъснато предлагаха тестове и експерименти, които трябваше внимателно да се проучат, преди да бъдат одобрени. И ако им позволеше, сигурно щяха да завземат всички канали за свръзка на кораба, които и без това бяха доста ограничени.
Главният комплект антени сега се удряше в обшивката на кораба при ватерлинията, така че „Галакси“ вече не можеше да разговаря директно със Земята. Всичко трябваше да бъде препредавано чрез Ганимед, в радиообхват от няколко мизерни мегахерца. Единственият видеоканал имаше приоритет пред всичко останало, но трябваше да се справя с интерференцията на вълните от земните телевизионни мрежи. Не че можеха да покажат на зрителите си нещо друго освен открито море, тесни корабни пространства и екипаж, който, макар и с висок дух, започваше да брадясва все повече и повече.
Необичайно количество съобщения бяха предназначени за втори помощник-капитан Флойд, чиито зашифровани отговори бяха толкова кратки, че едва ли съдържаха много информация. Най-накрая Лаплас реши да поговори с младежа.
— Мистър Флойд — каза той, когато останаха насаме в неговата каюта, — ще ви бъда много задължен, ако ме осведомите какво е естеството на временното ви назначение.
Флойд изглеждаше притеснен и се вкопчи в масата, когато корабът леко се залюля от един внезапен порив на вятъра.
— Бих искал да ви кажа, сър, но не ми е позволено.
— От кого, ако мога да попитам?
— Честно казано и аз не съм съвсем сигурен.
Това беше абсолютно вярно. Той подозираше, че е АСТРОПОЛ, но двамата дискретни, внушителни господа, които го бяха инструктирали на Ганимед, непонятно защо не му съобщиха тази информация.
— Като капитан на този кораб — особено при сегашните обстоятелства — искам да знам какво става тук. Ако успеем да се измъкнем, ще трябва да прекарам следващите няколко години от живота си в обяснения пред анкетни комисии. А вероятно и вие ще се озовете в същото положение.
Флойд се усмихна кисело.
— Едва ли си струва да ни спасяват, а, сър? Всичко, което зная, е, че някакво управление от висшите кръгове очакваше неприятности по време на тази мисия, но не знаеше точно под каква форма ще възникнат. Просто ми наредиха да си отварям очите. Страхувам се, че не си свърших работата много добре, но, мисля, че аз съм бил единственият квалифициран за това човек, до когото можеха да стигнат навреме.
— Не смятам, че трябва да се самообвинявате. Кой би могъл да предположи, че Роузи…
Капитанът замлъкна, поразен от една внезапна мисъл.
— Подозирате ли някой друг? — Той щеше да добави „Мен например?“, но положението и без това беше достатъчно сложно.
Флойд се позамисли и, изглежда, взе някакво решение.
— Може би трябваше да разговарям с вас по-рано, сър, но зная, че бяхте много зает. Сигурен съм, че д-р Ван дер Берг е замесен по някакъв начин. Той е роден в Медия21. Тамошните жители са странни хора и не бих казал, че ги разбирам. „Или харесвам“, щеше да добави той. Държаха се за своите кланове — и не бяха много дружелюбни с чужденците. И все пак едва ли някой можеше да ги вини за това; вероятно всички пионери, които се опитваха да завладеят нови земи, бяха като тях.
— Ван дер Берг — хмм. А другите учени?
— Проверени са, разбира се. Всички са напълно редовни и около тях няма нищо необичайно.
Това не беше съвсем вярно. Д-р Симпсън имаше повече жени, отколкото беше редно, поне в едно и също време, а д-р Хигинс имаше обширна колекция от доста любопитни книги. Втори помощник-капитан Флойд не беше съвсем сигурен защо му казаха всичко това; може би хората, които го натовариха с тази задача, просто искаха да го впечатлят със своето всезнание. Той реши, че да работиш за АСТРОПОЛ (или организацията, която го назначи) си имаше някои забавни предимства.
— Така да бъде — каза капитанът, освобождавайки тайния агентаматьор. — Но ще ви помоля да ме информирате, ако откриете нещо — каквото и да е то, — което би могло да застраши сигурността на кораба.
При сегашните обстоятелства беше трудно да си представи какво би могло да ги застраши. Още някоя опасност щеше да им дойде прекалено много.
Чуждопланетният бряг
Двайсет и четири часа преди да забележат острова, те все още не бяха сигурни дали „Галакси“ нямаше да мине покрай него и да бъде отнесен към безлюдните пространства на централния океан. Неговото положение, засечено от радара на Ганимед, беше отбелязано на една голяма карта, която всички на борда разглеждаха с безпокойство по няколко пъти на ден.
