— Вече не използваме като гориво, извинете ме за израза — Флойд сви рамене, — чиста вода. Въпреки че беше внимателно филтрирана, в нея има голямо количество колоидален въглерод. А също и съставки, които могат да се премахнат единствено чрез дестилация.
— Доста е внушително, но аз съм малко обезпокоен — каза Грийнбърг. — Цялото това излъчване на топлина — няма ли да се отрази зле на двигателите и да пренагрее кораба?
Това беше много уместен въпрос, който предизвика известно безпокойство. Флойд очакваше, че Уилис ще даде обяснение, но този хитрец му върна топката.
— Бих предпочел доктор Флойд да разгледа този проблем — в края на краищата идеята беше негова.
— На Джолсън, ако нямате нищо против. Въпросът е уместен. Но това не представлява някакъв сериозен проблем; когато достигнем пълна тяга, всички тези фойерверки ще останат на хиляди километри зад нас. Няма защо да се притесняваме за тях.
Сега корабът кръжеше на два километра над ядрото; ако не беше блясъкът от реактивните струи, щяха да видят цялата огряна от слънцето страна на малкия свят, простираща се под тях. От тази височина — или далечина — стълбът, изригващ от Олд Фейтфул, изглеждаше малко по-широк. Приличаше, внезапно си припомни Флойд, на един от онези гигантски фонтани, разположени около Женевското езеро. Не беше ги виждал от петдесет години насам и му се искаше да знае дали все още действаха.
Капитан Смит изпробваше уредите за управление, като бавно завъртя кораба, а след това го наклони последователно по осите Y и Z. Всичко функционираше отлично.
— Мисията започва след десет минути — съобщи той. — Първата точка от пътуването ще достигнем след петдесет часа; втората точка преди смяната на курса — след сто и петдесет часа. — Той направи пауза, за да могат хората да осъзнаят казаното; никой друг кораб досега не беше опитвал да поддържа такова високо нарастващо ускорение за такъв дълъг период от време. Ако „Юнивърс“ не успееше да задейства спирачките в подходящия момент, щеше да влезе в учебниците по история и като първия междузвезден кораб с екипаж на борда.
В момента корабът се обръщаше по хоризонтала — ако тази дума изобщо можеше да се използва за една почти лишена от гравитация местност — и се насочваше право към белия стълб, образуван от мъгла и ледени кристалчета, който все още продължаваше равномерно да блика от кометата. „Юнивърс“ започна да се придвижва към него…
— Какво прави той? — запита обезпокоеният Михайлович.
Тъй като явно бе предвидил подобни въпроси, капитанът заговори отново. Той, изглежда, си беше възвърнал доброто чувство за хумор и в гласа му се усещаха весели нотки.
— Трябва да свърша една дребна работа, преди да тръгнем. Не се притеснявайте — много добре знам какво правя. А и вторият помощник е съгласен с мен — нали така?
— Да, сър. Макар че отначало помислих, че се шегувате.
— Какво става там горе на мостика? — попита Уилис, който за пръв път бе изпаднал в недоумение.
Сега корабът започна бавно да се накланя, като все още се придвижваше към гейзера със скоростта на пешеходец. От това разстояние — вече по-малко от стотина метра — той още повече напомняше на Флойд за онези далечни женевски фонтани.
Не е възможно да иска да ни вкара в…
… но се оказа точно така. „Юнивърс“ леко завибрира, когато започна да навлиза в издигащия стълб от пяна. Все още се движеше много бавно, като че ли се опитваше да пробие дупка в гигантския гейзер. Видеомониторите и панорамните екрани показваха само млечнобяла празнота.
Цялата операция едва ли бе отнела повече от десет секунди; след това те излязоха от другата страна. Сред офицерите на мостика избухнаха спонтанни ръкопляскания; но пътниците — включително и Флойд — все още се чувстваха някак потиснати.
— Сега можем да тръгнем — каза капитанът и в гласа му прозвуча голямо задоволство. — Корабът ни отново блести от чистота.
През следващия половин час повече от десет хиляди астрономи-любители на Земята и на Луната съобщиха, че кометата е удвоила блясъка си. Комуникационната мрежа за наблюдение на кометата напълно излезе от строя поради претоварването, а професионалните астрономи бяха вбесени.
Но на широката публика това й хареса, а няколко дни по-късно „Юнивърс“ представи дори още по- зрелищно шоу часове преди зазоряване.
Набирайки скорост с повече от десет хиляди километра на всеки час, корабът вече бе навлязъл дълбоко в орбитата на Венера. Той щеше да се озове дори още по-близо до Слънцето, преди да мине през перихелия — много по-бързо от което и да е естествено небесно тяло — и да се устреми към Луцифер.
Докато минаваше между Земята и Слънцето, хилядокилометровата опашка от пламтящ въглерод можеше да се види ясно като звезда от четвърта величина, която се придвижваше забележимо сред съзвездията на утринното небе в течение на един час. В самото начало на спасителната си мисия „Юнивърс“ бе видяна в един и същ момент от повече хора, отколкото който и да е друг предмет, създаден от човешки ръце в историята на света.
По течението
Неочакваната новина, че вторият кораб от техния флот, „Юнивърс“, вече лети насам и ще пристигне много по-скоро, отколкото изобщо някой се бе осмелил да се надява, оказаха върху екипажа на „Галакси“ ефект, който може да се нарече единствено еуфоричен. Дори и фактът, че се носеха безпомощно по водите на един чужд океан, заобиколени от незнайни чудовища, изведнъж придоби съвсем второстепенно значение.
Чудовищата вече също не им изглеждаха толкова опасни, макар че от време на време правеха интересни изпълнения във водата. На няколко пъти забелязваха гигантските „акули“, но те не смееха да се доближат до кораба, дори когато екипажът изхвърляше отпадъци зад борда. Това бе доста изненадващо и навеждаше на мисълта, че тези големи хищници — за разлика от земните си събратя — имаха добра система за общуване. Може би те се доближаваха повече до делфините, отколкото до акулите.
Имаше многобройни ята от по-малки риби, на които никой не би обърнал особено внимание на някой рибен пазар на Земята. След няколко опита един от офицерите — запален въдичар — успя да хване една с кука без стръв. Той не я внесе през въздушния шлюз — капитанът и бездруго нямаше да му позволи, — но затова пък внимателно я измери и фотографира, преди да я върне обратно в морето.
Гордият риболовец обаче трябваше да си плати за този трофей. Скафандърът, с който беше облечен по време на улова и който бе само отчасти херметизиран, се беше пропил с характерната миризма на развалени яйца от водородния сулфид, когато се върна с него на борда, и офицерът стана обект на нескончаеми подигравки. Но това беше и още едно напомняне за чуждата и неумолимо враждебна биохимия.
Въпреки молбите на учените риболовът беше забранен. Можеха да наблюдават и да записват, но не и да събират образци. Беше изтъкнато, че те и без това са планетарни геолози, а не естествоизпитатели. Никой не се беше сетил да донесе формалин, който при всички случаи вероятно нямаше да подейства тук.
Веднъж корабът няколко часа се носеше през плаващи на повърхността петна от някаква яркозелена материя. Тя образуваше овални фигури с диаметър десетина метра и всички те бяха с приблизително еднакви размери. „Галакси“ преминаваше през тях без никаква съпротива и фигурите отново бързо се събираха зад него. Беше изказано предположение, че това са някакъв вид организми, които живеят на колонии.
А една сутрин дежурният офицер се стресна, когато от водата се показа някакъв перископ и в него впери поглед едно влажно синьо око, което според думите му, след като успя да се опомни, приличало на тъжно кравешко око. Няколко мига то го наблюдаваше печално, без да проявява някакъв особен интерес, след което бавно потъна обратно в океана.
Тук, изглежда, нищо не се движеше прекалено бързо и причината за това бе очевидна. Този свят все още притежаваше малко енергия — липсваше кислородът в свободно състояние, който позволяваше на земните животни да живеят чрез серия от последователни експлозии от момента, в който започваха да
