„Галакси“ е вече невъзвратимо загубен, той не поема голям риск с „Бил Ц.“, нали?
Ван дер Берг разбираше какво иска да каже Флойд, макар и да не бе напълно съгласен с него. Той вече си бе създал репутация на голям учен, но все пак му се искаше да живее, за да й се наслади.
— 0, между другото — каза Флойд. — Коя е Люси — някоя позната?
— Поне аз не знам такова нещо. Попаднахме на това име при една компютърна проверка и решихме, че от него ще излезе прекрасна кодова дума — всеки би предположил, че става въпрос за Луцифер, което е половината от истината, но достатъчно, за да заблуди хората.
— Не зная нищо по-подробно за това, но преди сто години е съществувала една попгрупа с много странно име — „Бийтълс“ — пише се Б-И-Й-Т-Ъ-Л-С, не ме питай защо.23 Те са написали една песен с още по-странно заглавие: „Люси в небето с диаманти.“ Не е ли чудно? Като че ли са знаели…
Според радара на Ганимед останките от кораба „Циен“ се намираха на триста километра западно от планината Зевс, в посока към така наречената Зона на здрача и замръзналите земи отвъд нея. Те бяха вечно заледени. Половината от времето бяха ярко осветявани от далечното Слънце и там не беше тъмно, но дори и към края на дългия слънчев ден на Европа температурите си оставаха далеч под точката на замръзване. Тъй като водата можеше да бъде в течно състояние само върху полукълбото, което бе обърнато към Луцифер, в този междинен район непрестанно бушуваха бури, а дъждът и градушката, лапавицата и снегът си оспорваха господството над него.
През изминалия от катастрофата с „Циен“ половин век корабът се беше придвижил почти с хиляда километра. Вероятно той беше плавал — като „Галакси“ — няколко години по повърхността на новосъздаденото Море на Галилей, преди да заседне на този мрачен и негостоприемен бряг.
Флойд улови радарното му изображение веднага щом „Бил Ц.“ отново зае хоризонтално положение в края на второто си пътуване на Европа. Сигналът беше учудващо слаб за такъв огромен обект. Щом се спуснаха от облаците, те разбраха каква е причината.
Останките от „Циен“, първият космически кораб с екипаж на борда, който се бе приземил на един от спътниците на Юпитер, се намираха в средата на едно малко кръгло езеро — очевидно с изкуствен произход, свързано чрез канал с морето, което се намираше на по-малко от три километра оттам. Беше останал само скелетът, но дори и той не беше цял; корпуса го нямаше.
„Но какво ли може да го е направило?“, запита се Ван дер Берг. Там нямаше и следа от живот; мястото изглеждаше изоставено от години. И все пак той изобщо не се съмняваше, че нещо беше оголило кораба с обмислена и дори хирургическа прецизност.
— Изглежда безопасно за приземяване — каза Флойд, който трябваше да изчака няколко секунди, за да получи разсеяното одобрително кимване на Ван дер Берг. Геологът вече заснемаше с видеокамера всичко, което им се изпречеше на пътя.
„Бил Ц.“ кацна без никакво усилие до езерото и те отправиха поглед над студената, тъмна вода към този паметник на човешките изследователски пориви. Не се виждаше никакъв удобен път, по който да стигнат до останките, но това всъщност беше без значение.
Когато се приготвиха, те отнесоха венеца до брега на езерото, подържаха го за момент тържествено пред камерата и след това хвърлиха във водата този знак на признателност от екипажа на „Галакси“. Той бе красиво изработен; макар че единствените подръчни материали, с които разполагаха, бяха метално фолио, хартия и пластмаса, не беше трудно да повярваш, че цветята и листата са истински. Навсякъде по тях бяха закачени надписи и посвещения, много от които бяха изписани с древния, но вече официално излязъл от употреба шрифт, вместо с латиница.
Докато вървяха обратно към „Бил Ц.“, Флойд каза замислено:
— Забеляза ли — почти не беше останал някакъв метал. Само стъкло, пластмаса и синтетични материи.
— А ребрата и подпорите?
— Те са от различни съставки — най-вече въглерод и бор. Някой тук има голяма нужда от метал — и може да го разпознава. Интересно…
Много интересно, помисли си Ван дер Берг. В един свят, където огънят не съществуваше, беше почти невъзможно да се добиват метали и сплави и те сигурно бяха ценни като — като диаманти…
След като Флойд докладва в базата и получи благодарности от втори помощник Чанг и неговите колеги, той издигна „Бил Ц.“ на височина хиляда метра и продължи на запад.
— Последно пътуване — каза той. — Няма смисъл да се издигаме на по-голяма височина — ще стигнем там след десет минути. Но няма да кацаме; ако Великата стена се окаже това, което предполагаме, че е, по-добре да не го правим. Ще извършим една бърза обиколка и ще се отправим към базата. Приготви камерите; това може да се окаже по-важно и от планината Зевс.
„А освен това, каза си той, вероятно скоро ще разбера какво е изпитвал дядо Хейуд не много далеч оттук преди петдесет години. Ще имаме да обсъждаме много неща, когато се срещнем — след по-малко от седмица, ако всичко върви добре.“
Отвореният град
Какво ужасно място, помисли си Крис Флойд. Нищо друго освен гъста лапавица и снежни вихрушки. От време на време се виждаха части от пейзажа, покрити с ледени ивици — в сравнение с него остров „Убежище“ беше направо тропически рай! Но той знаеше, че в Нощната страна, намираща се само неколкостотин километра понататьк, зад хоризонта на Европа, положението е още по-лошо.
За негова изненада времето внезапно се изясни напълно точно, преди да стигнат до целта си. Облаците се разнесоха — и там отпред се издигаше една необятна, черна стена, висока почти километър, която бе разположена перпендикулярно на въздушното трасе, по което летеше „Бил Ц.“. Тя беше толкова огромна, че очевидно създаваше свой собствен микроклимат; отклоняваше непрестанно духащите ветрове, като оставяше една спокойна област откъм подветрената си страна.
В тази стена човек веднага можеше да разпознае Монолита: в подножието му намираха подслон стотици полусферични постройки, които блестяха с призрачна бяла светлина, отразена от лъчите на ниско увисналото слънце, което в миналото бе Юпитер. Те много приличаха, помисли си Флойд, на старовремски пчелни кошери, направени от сняг; нещо в техния външен вид извикваше и някакъв друг спомен от Земята. Ван дер Берг се досети преди него.
— Къщички-иглу — каза той. — Същата задача — същото решение. Наоколо няма друг строителен материал освен скали, които се обработват много трудно. А и сигурно слабата гравитация им помага — някои от тези куполи са доста големи. Чудя се кой ли живее в тях…
Те все още бяха твърде далеч, за да видят дали някой се движи по улиците на този малък град на края на света. А когато се приближиха, видяха, че няма улици.
— Това е Венеция, направена от лед — каза Флойд. — Навсякъде ледени иглу и канали.
— Жителите явно са земноводни — отвърна Ван дер Берг. — Трябваше да очакваме подобно нещо. Чудя се къде ли са.
— Може да сме ги изплашили. „Бил Ц.“ вдига много по-голям шум отвън, отколкото вътре.
За известно време Ван дер Берг беше твърде зает да снима и да докладва на „Галакси“, за да му отговори. След малко каза:
— Не можем да си тръгнем, без да сме установили някакъв контакт. Ти беше прав — това е много по- важно от планината Зевс.
— Но може и да е по-опасно.
— Не виждам никакви следи от напреднала технология — всъщност не — това там прилича на стара радарна установка от двайсети век! Можеш ли да се приближиш?
— И да им позволя да стрелят по нас? Не, благодаря. Освен това времето ни изтича. Остават ни още десет минути — ако искаш да успеем да се доберем до базата.
— Не можем ли поне да се приземим и да разгледаме наоколо? Ето там има една скала без ледено покритие. Къде, по дяволите, са изчезнали всички?
— Сигурно са изплашени като мен. Остават девет минути. Ще мина веднъж над града. Трябва да заснемеш всичко, което можеш — да, „Галакси“, добре сме, — просто сме доста заети в момента — ще ви се
