обадя по-късно.
— Сега разбрах — това там не е радар, а нещо също толкова интересно. Насочено е точно към Луцифер — това са слънчеви елементи! Сигурно вършат доста добра работа в свят, където слънцето никога не се помръдва, а не можеш да запалиш и огън.
— Осем минути. Жалко, че всички са се скрили вкъщи.
— Или във водата. Можем ли да огледаме онази голяма сграда с откритото пространство около нея? Мисля, че това е кметството.
Ван дер Берг посочи една постройка, която беше много по-голяма от останалите и с доста по-различен външен вид; тя бе направена от вертикални цилиндри, които приличаха на огромни тръби на орган. Освен това тя нямаше безличния бял цвят на ледените иглу, а цялата й повърхност беше покрита със сложна смесица от най-различни цветове.
— Изкуството на жителите на Европа! — извика Ван дер Берг. — Това е нещо като стенопис. По-близо, по-близо! Трябва да го заснема!
Флойд послушно се снижаваше — все повече и повече. Той, изглежда, напълно бе забравил първоначалните си опасения за оставащото време; и изведнъж, със смаяна недоверчивост, Ван дер Берг разбра, че той се готви да кацне.
Ученият откъсна очи от приближаващата се повърхност и погледна към своя пилот. Макар че очевидно все още се справяше отлично с управлението на „Бил Ц.“, Флойд сякаш бе хипнотизиран; той се беше втренчил в някаква точка право по курса на спускащата се совалка.
— Какво ти става, Крис? — извика Ван дер Берг. — Знаеш ли какво правиш?
— Разбира се. Не го ли виждаш? — Кого да виждам?
— Онзи мъж, който стои до най-големия цилиндър. И той не носи никакви приспособления за дишане!
— Не ставай идиот, Крис! Там няма никой!
— Той гледа нагоре към нас. Маха ни — мисля, че го поз… 0, Боже мой!
— Там няма никой — никой! Издигни се!
Флойд изобщо не го слушаше. Той бе напълно спокоен, с професионално умение приземи „Бил Ц.“ и изключи двигателя точно в подходящия момент преди кацането.
Много внимателно Флойд провери показанията на уредите и натисна клавишите за обезопасяване. Едва когато завърши операцията по приземяването, той отново погледна през стъклото на кабината с озадачено, но радостно изражение на лицето.
Здравей, дядо — каза той тихо на някого, когото Ван дер Берг изобщо не можеше да види.
Призрак
Дори и в най-ужасните си кошмари д-р Ван дер Берг не беше си представял, че може да се озове на един враждебен свят в малка космическа капсула и че компания ще му прави само един луд. Но, слава Богу, Крис Флойд поне не буйстваше; може би чрез шеги и закачки щеше да го убеди да излети отново и да закара совалката на безопасно място — при „Галакси“…
Той все още беше втренчил поглед в нищото и от време на време устните му се движеха в някакъв безмълвен разговор. Чуждопланетният град, както и преди, си оставаше напълно безлюден и почти можеше да се предположи, че е бил изоставен преди няколко века. След известно време обаче Ван дер Берг забеляза някои признаци, които показваха, че градът е бил обитаван съвсем доскоро. Въпреки че реактивните дюзи на „Бил Ц.“ бяха издухали тънката снежна покривка около тях, останалата част от малкия площад все още беше леко заснежена. Тя бе като откъсната страница от книга, изписана със знаци и йероглифи, някои от които Ван дер Берг можеше да разчете.
Някакъв тежък предмет е бил влачен в тази посока — или се е придвижил тромаво със собствени усилия. От затворения вход на едно иглу водеше следа, която не можеше да бъде сбъркана с друга — това очевидно бе превозно средство с колела. Доста надалеч, за да могат да се различат подробностите, лежеше някакъв малък предмет, който би могъл да бъде захвърлена кутия; може би жителите на Европа понякога бяха също тъй небрежни като хората…
Признаците на живот бяха съвсем очевидни, почти натрапващи се. Ван дер Берг почувства, че го наблюдават хиляди очи — или други сетива — и нямаше как да разбере дали умовете, които се криеха зад тях, бяха настроени приятелски или враждебно. Дори може би бяха безразлични и просто чакаха натрапниците да си отидат, за да могат да продължат своите мистериозни занимания.
Тогава Крис отново заговори на въздуха.
— Сбогом, дядо — каза той тихо, с тъжни нотки в гласа. Обръщайки се към Ван дер Берг, той добави с нормален, разговорен тон:
— Каза ми, че е време да тръгва. Сигурно ме мислиш за луд.
Ван дер Берг реши, че ще бъде най-добре да не потвърждава думите му. Така или иначе, малко след това той вече трябваше да се тревожи за нещо друго.
Флойд се взираше с безпокойство в данните, които му съобщаваха компютрите на „Бил Ц.“. След малко той каза с напълно разбираем извинителен гон:
— Съжалявам за това, което стана, Ван. Заради приземяването сме изхабили повече гориво, отколкото трябваше. Ще се наложи да променим плана на мисията.
Това, помисли си мрачно Ван дер Берг, е доста заобиколен начин да се каже: „Не можем да се върнем при «Галакси»“. Той потисна с големи усилия едно „Проклет да е дядо ти!“ и само попита:
— Е, какво ще правим тогава?
Флойд изучаваше с поглед картата и въвеждаше някакви цифри.
— Не можем да останем тук… („Защо пък не?, помисли Ван дер Берг. Така и така ще умрем, но поне можем да използваме оставащото ни време, за да научим колкото се може повече.“) …така че ще трябва да намерим подходящо място, откъдето на совалката на „Юнивърс“ ще й бъде по-лесно да ни прибере.
Ван дер Берг изпусна мислено голяма въздишка на облекчение. Как не се сети за тази възможност! Той се почувства като човек, когото са помилвали точно когато са го водели към бесилката. „Юнивърс“ би трябвало да пристигне на Европа след по-малко от четири дни; условията за живот на „Бил Ц.“ едва ли можеха да се нарекат луксозни, но бяха хиляди пъти за предпочитане пред повечето от останалите възможности, за които се сещаше.
— Трябва да се измъкнем по-далеч от това гадно време — да намерим някоя стабилна плоска повърхност — по-близо до „Галакси“, макар и да не съм сигурен, че това ще ни помогне много — е, мисля, че ще успеем да се справим. Имаме достатъчно гориво за петстотин километра полет, но не бива да рискуваме с прекосяване на морето.
За момент Ван дер Берг си помисли с копнеж за планината Зевс; толкова много неща можеха да свършат там. Но сеизмичните смущения — които непрекъснато се влошаваха с изравняването на Йо и Луцифер — изключваха напълно тази възможност. Той се чудеше дали инструментите му все още функционират. Щеше да ги провери отново веднага щом успееха да разрешат по-неотложния проблем.
— Ще летим по крайбрежието към Екватора — така или иначе, това е най-доброто място за приземяване на совалката. На радарната карта са отбелязани някои равни площи във вътрешността на сушата около шейсетия градус на запад.
— Знам. Платото Масада. („Ето още един шанс, добави мислено Ван дер Берг, да направим проучване. Никога не пропускай неочакваната възможност…“)
— Значи решаваме да бъде платото. Сбогом, Венеция. Сбогом, дядо…
Когато приглушеният рев на двигателите затихна, Крис Флойд извърши процедурите за обезопасяване на дюзите за последен път, откопча колана на седалката и протегна ръце и крака, доколкото това бе възможно в ограниченото пространство на „Бил Ц.“.
— Гледката не е чак толкова лоша — за свят като Европа — заяви той бодро. — Сега ще имаме четири дни на разположение, за да разберем дали запасите на совалките са наистина толкова лоши, колкото се
