Тук е професор Чан от Европа. Докладвам за унищожаването на космическия кораб «Циен». Кацнахме до Гранд канал и разположихме помпите си до леда…“
28. Малкото зазоряване
Г-ЦЕ ПРИНГЪЛ
ЗАПИС
Ето го и слънцето! Странно, колко бързо сякаш изгрява на този бавно въртящ се свят! Разбира се, разбира се, дискът е толкова малък, че то цялото изскача над хоризонта за нула време… Не че става много по-светло — ако не гледаш натам, изобщо няма да забележиш, че на небето има още едно слънце.
Но се надявам, че европеаните са го забелязали. Обикновено им трябват по-малко от пет минути, за да започнат да излизат на брега след Малкото зазоряване. Чудя се дали вече знаят, че съм тук, и са уплашени…
Не, възможно е да е обратното. Навярно са любопитни — дори може би нямат търпение да видят какъв странен гостенин е дошъл в Циенвил… надявам се да е така…
Ето ги! Надявам се, че сателитите ви наблюдават. Камерите на „Сокол“ записват…
Колко бавно се движат! Страхувам се, че опитите за общуване с тях ще са изключително отегчителни… Даже да искат да разговарят с мен…
Приличат на онова нещо, което унищожило „Циен“, но са много по-малки… Напомнят ми за дръвчета, ходещи на пет-шест тънки ствола. И имат стотици клони, разделящи се на вейки, които отново се раздвояват… И отново. Също като много от нашите всъдеходни роботи… Колко много време ни трябваше, за да осъзнаем, че хуманоидните роботи са смешно тромави и че подходящият начин на движение изисква безброй малки манипулатори! Винаги когато изобретяваме нещо хитро, откриваме, че Майката природа вече се е сетила за него.
Не са ли прелестни тези мъници — приличат на движещи се храстчета. Чудя се как се възпроизвеждат — с пъпкуване ли? Не съзнавах колко са красиви. Пъстри са почти колкото коралова риба — може би поради същите причини… за да привличат брачни партньори или за да заблуждават хищниците, като се преструват на нещо друго…
Споменах ли, че приличат на храсти? Нека са розови храсти — наистина са с бодли! Трябва да имат основателна причина за тях…
Разочарован съм. Изглежда, не ме забелязаха. Всички се насочват към града, сякаш всеки ден пристигат космически кораби… Само няколко останаха… Може би ще се получи… Предполагам, че са способни да долавят звукови вибрации — като повечето морски създания — макар че тази атмосфера може би е прекалено рядка, за да отнася гласа ми много надалеч…
„СОКОЛ“ — ВЪНШЕН ВИСОКОГОВОРИТЕЛ…
ПРИВЕТ, ЧУВАТЕ ЛИ МЕ? КАЗВАМ СЕ ФРАНК ПУЛ… ХМ… ИДВАМ С МИР ОТ ИМЕТО НА ЦЯЛОТО ЧОВЕЧЕСТВО…
Чувствам се доста тъпо, но можеш ли да предложиш нещо по-добро? Пък и ще е добре за досието ми…
Никой изобщо не ме забелязва. Големи и малки пълзят към иглутата си. Чудя се какво всъщност правят, когато влязат вътре — навярно би трябвало да ги последвам. Сигурен съм, че ще съм в пълна безопасност — мога да се движа много по-бързо…
Току-що си спомних нещо смешно. Всички тези създания, влачещи се в една и съща посока — приличат на служителите, които някога два пъти дневно циркулираха между офиса и дома си, преди електрониката да направи това излишно.
Нека опитаме пак преди всички да изчезнат…
ПРИВЕТ, ВИЕ ТАМ — ТУК Е ФРАНК ПУЛ, ГОСТ ОТ ПЛАНЕТАТА ЗЕМЯ. ЧУВАТЕ ЛИ МЕ?
АЗ ТЕ ЧУВАМ, ФРАНК. ТУК Е ДЕЙВ.
29. Духове в машината
Първата реакция на Франк Пул беше дълбоко изумление, последвано от непреодолима радост. Никога не бе вярвал, че ще установи какъвто и да е контакт, нито с европеаните, нито с Монолита. Всъщност, дори си беше представял как рита от отчаяние онази извисяваща се абаносова стена и яростно вика „Има ли някой вътре?“.
И все пак не би трябвало да е толкова удивен — приближаването му откъм Ганимед не можеше да не е било наблюдавано от някакъв разум, позволил му да се приземи. Трябваше да погледне на Тед Хан по- сериозно.
— Дейв — бавно каза той, — наистина ли си ти?
„А кой друг би могъл да е?“ — запита се Пул. И все пак въпросът му не бе глупав. В гласа, разнесъл се от малкия високоговорител на пулта за управление на „Сокол“, имаше нещо странно механично и безлично.
— Да, Франк. Аз съм, Дейв.
Последва кратко мълчание, после същият глас продължи без каквато и да е промяна на интонацията:
— Здравей, Франк. Тук е Хал.
Г-ЦЕ ПРИНГЪЛ
ЗАПИС
Е, Индра, Дим, радвам се, че записах всичко това, иначе изобщо нямаше да ми повярвате.
Предполагам, че все още съм в шоково състояние. На първо място, какво би трябвало да изпитвам към някой, който се е опитал — и е успял — да ме убие, дори това да се е случило преди хиляда години! Но сега разбирам, че не трябва да обвинявам Хал, нито пък когото и да е друг. Има един отличен съвет, чиято полза често съм осъзнавал: „Никога не отдавай на злонамереност нещо, което се дължи просто на некомпетентност“. Не съм способен да изпитам какъвто и да е гняв към група програмисти, които изобщо не познавам и които са мъртви от векове.
Радвам се, че всичко това е кодирано, тъй като не зная как трябва да се използва, а много от онова, което ви казвам, може да се окаже пълна глупост. Вече страдам от информационно пресищане и трябва да помоля Дейв да ме остави за малко — след всички препятствия, които преодолях, за да се срещна с него! Но мисля, че това няма да нарани чувствата му — пък и не съм сигурен дали има каквито и да е чувства…
Какво представлява той? Добър въпрос! Е, наистина е Дейв Боумън, но лишен от по-голямата част от човечността си, като… хм… като резюме на книга или техническа статия. Нали знаете, конспектът може да ви даде цялата основна информация — но без какъвто и да е намек за авторовата личност. И въпреки това има моменти, в които усещах, че нещо от стария Дейв все още се е запазило. Няма да пресилвам нещата, като кажа, че се зарадва да ме види — по-скоро беше умерено доволен… Аз лично още съм много объркан. Все едно след дълга раздяла да срещнеш стар приятел и да откриеш, че вече е станал друг човек. Е, все пак са минали хиляда години — не мога дори да си представя преживяванията му, макар че, както ще ви покажа, той се опита да сподели с мен някои от тях.
А Хал — той несъмнено също е тук. През повечето време няма как да разбера кой разговаря с мен. В медицинската литература нямаше ли примери за раздвояване на личността? Може би е нещо подобно.
Попитах го как се е случило това с двама им и той — те — по дяволите, Халмън! — се опита да ми обясни. Нека повторя: може отчасти да съм го разбрал погрешно, но това е единствената ми работна хипотеза.
Разбира се, ключът е Монолитът, в неговите различни проявления. Не, това не е подходящата дума — някой не го ли беше нарекъл своего рода космическо швейцарско ножче? Вие все още го използвате, както забелязах, макар че и Швейцария, и нейната армия са изчезнали преди векове. Това е многофункционално
