Разумът ли е единственото, което има значение? Предвиждам дълги спорове с Тед Хан на тази тема…
Следващият въпрос е дали европеаните ще издържат изпита, или завинаги ще останат в детската градина… а може би дори в яслите? Макар че хиляда години са съвсем кратко време, нормално е да се очаква някакъв прогрес, но според Дейв те изобщо не са се променили от момента, в който са напуснали морето. Навярно тъкмо в това е проблемът — все още са с един крак — или с един клон! — във водата.
А ето още нещо, за което изобщо не сме били прави. Ние смятахме, че се връщат в морето да спят. Точно обратното е — те се връщат, за да се хранят, а спят, когато излизат на сушата! Както бихме могли да се досетим от структурата им — онази мрежа от клони — те се хранят с планктон…
Попитах Дейв: „Ами иглутата, които са построили? Това не е ли «технически напредък»?“ А той ми отговори: „Всъщност не — това е само адаптиране на постройките, които правят на морското дъно, за да се предпазят от различни хищници — особено от същество, напомнящо летящо килимче, голямо колкото футболно игрище“…
Все пак има област, в която са проявили инициатива, дори творчество. Те са очаровани от металите, навярно защото в океана не съществуват в чист вид. Ето защо е бил разглобен „Циен“ — същото се е случило със сондите, които са попадали на тяхна територия.
Какво правят с медта, берилия и титания, който събират? Нищо полезно, страхувам се. Трупат го на фантастична камара, която продължават да издигат. Може би у тях се заражда естетика — в музея за модерно изкуство съм виждал и по-ужасни неща… Но имам и друга теория — някога чували ли сте за „товарните култове“? Някои от малкото първобитни племена, съществували през двайсети век, правели от бамбук имитации на самолети с надеждата да привлекат големите птици от небето, които от време на време им носели чудесни дарове. Навярно европеаните имат същата идея.
А сега онзи въпрос, който постоянно ми задавате… Какво представлява Дейв? И как двамата с Хал са се превърнали в това, което са сега?
Незабавният отговор, разбира се, е, че са имитации — симулации — в гигантската памет на Монолита. През повечето време не са активирани — когато го попитах, Дейв ми каза, че през хилядолетието след… хм… преобразяването си е бил „буден“ — използва точно тази дума — само петдесет години.
Когато попитах дали негодува срещу това обсебване на живота му, той отвърна: „Че защо да негодувам? Аз отлично изпълнявам функциите си“. Да, това звучи точно като отговор на Хал! Но си мисля, че беше Дейв — ако сега между двама им изобщо съществува някаква разлика.
Спомняте ли си онази аналогия с швейцарското ножче? Халмън е една от безбройните съставни части на това космическо ножче.
Но той не е абсолютно пасивно оръдие — когато е буден, притежава известна автономност, известна независимост — навярно в граници, установени от Монолита. През вековете той е бил използван като своего рода разумна сонда за изследване на Юпитер — както току-що видяхте — а също на Ганимед и Земята. Това потвърждава онези тайнствени събития във Флорида, за които съобщават старата приятелка на Дейв и медицинската сестра, която се грижела за майка му само мигове преди смъртта й… както и други срещи в Анубис сити.
Това обяснява и друга загадка. Направо попитах Дейв: „Защо ми беше позволено да кацна на Европа, след като векове наред всички други са били отклонявани? Очаквах с мен да се случи същото!“.
Отговорът е смешно прост. Монолитът използва Дейв — Халмън — от време на време, за да ни наблюдава. Дейв е знаел всичко за моето спасение — дори е гледал някои от интервютата ми на Земята и Ганимед. Не мога да скрия, все още малко ме боли от това, че не се е опитал да се свърже с мен! Но поне с отворени обятия ме посрещна тук.
Дим, до отлитането на „Сокол“ — с или без мен — остават още четирийсет и осем часа. Мисля, че след като вече установих контакт с Халмън, това време вече не ми е необходимо. Със същата лекота можем да поддържаме връзка и от Анубис… ако той пожелае.
И нямам търпение колкото може по-бързо да се върна в хотел „Гранимед“. „Сокол“ е прекрасен малък космически кораб, но водопроводната му система би могла да се подобри — тук започва да смърди и направо умирам за хубав душ.
Очаквам предстоящата среща с вас — и особено с Тед Хан. Преди да се завърна на Земята, имаме да разговаряме за толкова много неща.
ЗАПИШИ
ПРАТИ
V. Краят
32. Човек без ангажименти
Като цяло, тези три десетилетия бяха интересни, но без да са белязани от значителни събития, а само изпълнени с радостите и скърбите, които Времето и Съдбата носят на цялото човечество. Най-голямата от тези радости беше напълно неочаквана — всъщност, преди да замине за Ганимед, Пул би отхвърлил дори самата идея като абсурдна.
В поговорката, че раздялата разпалва любовта, има много истина. Когато отново се срещнаха, двамата с Индра Уолис откриха, че въпреки закачките и случайните свади, са по-близки, отколкото са си представяли. Едното доведе до другото — включително, за тяхна взаимна радост, Доун Уолис и Мартин Пул.
За тях бе доста късно да създават семейство — без изобщо да се взима предвид дребният проблем: някакво си хилядолетие — и професор Андерсън ги предупреди, че това може да се окаже невъзможно. Или още по-лошо…
— Имал си повече късмет, отколкото съзнаваш — каза той на Пул. — Радиационните ти увреждания бяха изненадващо слаби и успяхме да използваме непокътнатата ти ДНК, за да възстановим всички важни системи. Но докато не направим още някои тестове, не мога да ти обещая генетично здраве. Така че се наслаждавайте — но не създавайте семейство, докато не ви кажа.
Тестовете отнеха време и както се опасяваше Андерсън, наложи се ново лечение. Имаше един голям неуспех — нещо, което не би могло да оцелее, даже да му бяха позволили да живее повече от няколко седмици след зачеването — но Мартин и Доун бяха съвършени и имаха точно толкова глави, ръце и крака, колкото трябваше. Освен това бяха красиви и интелигентни и по чудо не бяха разглезени от своите луди по тях родители — които останаха приятели и петдесет години по-късно, след като отново избраха самостоятелния живот. Заради обществените им достижения щяха да им позволят — всъщност дори щяха да ги насърчат — да имат друго дете, но те решиха да не предизвикват повече и без това удивителния си късмет.
