изтърпете ме още малко… Веднъж, няколко седмици преди полета двамата с Дейв се разхождахме по крайбрежието на Носа, когато забелязахме на пясъка да лежи голям бръмбар. Както често се случва, той беше паднал по гръб и размахваше във въздуха крака в опит да се преобърне. Аз не му обърнах внимание — бяхме погълнати в някакъв сложен технически разговор — но не и Дейв. Той отстъпи встрани и внимателно го преобърна с обувка. Когато бръмбарът отлетя, аз отбелязах: „Сигурен ли си, че постъпи правилно? Сега ще иде да изгризе нечии безценни хризантеми“. А той ми отговори: „Може и да си прав. Но ми се искаше да му дам дара на съмнението“. Моите извинения — обещах да ви кажа само няколко думи! Но много се радвам, че си спомних този инцидент. Наистина смятам, че това поставя съобщението на Халмън във вярната перспектива. Той дава на човешката раса дара на съмнението… А сега, моля, проверете мозъчните си шапки. Записът е компресиран, в края на ултравиолетовия диапазон, канал 110. Настанете се удобно, но се погрижете да имаме пряка видимост. Започваме…
35. Военният съвет
Никой не поиска повторение. Веднъж беше достатъчно.
Когато записът свърши, настъпи кратко мълчание, после председателката, д-р Оконор, свали мозъчната си шапка, разтри черепа си и бавно отбеляза:
— Вие ме научихте на израз от ваше време, който сега ми се струва съвсем на място. Това е кутия с червеи.
— Но само Боумън… Халмън я е отворил — прибави един от членовете на Комисията. — Той наистина ли разбира функционирането на нещо толкова сложно, колкото Монолита? Или целият този сценарий е плод на въображението му?
— Мисля, че той не притежава голямо въображение — отвърна д-р Оконор. — И всичко съвпада. Особено връзката с Нова Скорпио. Смятахме това за инцидент — очевидно е било… присъда.
— Първо Юпитер, а сега и Скорпио — обади се д-р Краусман, прочутият физик, смятан от всички за превъплъщение на легендарния Айнщайн. Говореше се, че за това е помогнала и малка пластична операция. — Кой ще е следващият?
— Винаги сме предполагали — рече председателката, — че ТМА ни наблюдават. — Тя замълча за миг, после мрачно прибави: — Колко лош, колко невероятно лош късмет, че последният доклад е бил пратен точно след най-ужасния период в човешката история!
Отново последва мълчание. Всички знаеха, че двайсети век често е наричан „Векът на мъченията“.
Пул слушаше, без да се намесва, докато чакаше оформянето на някакво решение. Не за пръв път оставаше впечатлен от Комисията. Никой не се опитваше да налага дребнави теории, да печели дивиденти или да задоволява егото си. Той не можеше да не направи сравнение с често злобните спорове от негово време между инженери и администратори от Космическата агенция, конгресмени и промишленици.
Да, човешката раса несъмнено беше станала по-добра. Мозъчната шапка невероятно бе повишила ефикасността на образованието. И все пак си имаше недостатъци — в това общество почти нямаше забележителни личности. Без да се замисля, можеше да се сети само за четирима — Индра, капитан Чандлър, д-р Хан и дамата на дракона.
Председателката остави обсъждането плавно да тече, докато всеки се изкаже, и накрая обобщи:
— Първият очевиден въпрос е доколко сериозно трябва да приемаме тази заплаха и дали си струва да си губим времето за нея. Даже да е фалшива тревога, тя потенциално е толкова ужасна, че трябва да я приемем за действителна, докато не получим убедително доказателство за противното. Съгласни ли сте? Добре. Освен това не знаем с колко време разполагаме. Затова трябва да приемем, че опасността е непосредствена. Навярно Халмън ще е в състояние да ни даде още някои указания, но дотогава може да е прекалено късно. Затова единственото, което трябва да решим, е как можем да се защитим от нещо толкова могъщо, колкото Монолита? Вижте какво се случи с Юпитер! А очевидно и с Нова Скорпио… Сигурна съм, че грубата сила ще е безполезна, макар че навярно трябва да проучим тази възможност. Доктор Краусман, колко време е нужно за построяването на свръхбомба?
— Ако допуснем, че проектите все още съществуват, така че да не се налага проучване, о, сигурно две седмици. Термоядреното оръжие е доста просто и използва разпространени материали — в края на краищата нали са го произвеждали още през второто хилядолетие! Но ако искате нещо по-сложно, да речем антиматерийна бомба или миниатюрна черна дупка, хм, това може да отнеме няколко месеца.
— Благодаря ви, можете ли да се заемете с проучването на въпроса? Но както вече казах, не вярвам да има смисъл — със сигурност нещо, което владее такива сили, трябва да е в състояние и да се защищава от тях. И така — други предложения?
— Можем ли да преговаряме? — без особена надежда попита един от съветниците.
— С какво… или с кого? — попита Краусман. — Както разбрахме, като цяло Монолитът е обикновен механизъм, който само следва програмата си. Може би тази програма притежава известна гъвкавост, но няма начин да го разберем. А определено не можем да се обърнем към шефовете му — те са на петстотин светлинни години оттук!
Пул слушаше, без да се намесва — не можеше с нищо да помогне, а всъщност и почти не го интересуваше. Започваше да изпитва коварно униние — нямаше ли да е по-добре, чудеше се той, да не разпространяват тази информация? Ако се окажеше фалшива тревога, за никого нямаше да има каквото и да е значение. А ако беше истина — е, човечеството щеше да запази душевния си мир, преди да го сполетеше неизбежната му участ.
Все още разсъждаваше над тези мрачни мисли, когато внезапно дочу познат израз.
Тих, дребен член на Комисията, чието име бе толкова дълго и сложно, че Пул така и не успя да го запомни, а още по-малко да го произнесе, неочаквано изрече само две думи:
— Троянски кон!
Последва една от онези тишини, най-често описвани като „тежки“, а след това хор от „Защо не се сетих за това!“, „Разбира се!“ и „Отлична идея!“, докато председателката за първи път трябваше да помоли за тишина.
— Благодаря ви, професор Тиругнанасампантамурти — с лекота каза д-р Оконор. — Бихте ли се конкретизирали?
— Естествено. Ако, както очевидно всички смятат, Монолитът наистина е машина без съзнание — и следователно само с ограничена способност за самоконтрол — може би вече имаме оръжията, с които да го победим. Заключени в Склада.
— И средството, с което да ги използваме — Халмън!
— Точно така.
— Един момент, докторе. Ние не знаем нищо, абсолютно нищо за архитектурата на Монолита. Как можем да сме сигурни, че нещо, създадено от примитивната ни раса, ще е в състояние да го победи?
— Не можем, но си спомнете следното. Колкото и сложен да е, Монолитът трябва да се подчинява на абсолютно същите универсални закони на логиката, които са формулирани още преди векове от Аристотел и Бул. Ето защо той може — не, трябва! — да е уязвим за нещата, заключени в Склада. Трябва да ги сглобим по такъв начин, че поне едно от тях да сработи. Това е единствената ни надежда — освен ако някой не предложи по-добра алтернатива.
— Извинете ме — най-после загубил търпение, се намеси Пул. — Някой би ли ми казал какво представлява този прословут Склад и къде се намира?
36. Залата на ужасите
Историята е пълна с кошмари: някои естествени, а други — създадени от човека.
Към края на двайсет и първи век повечето от естествените — едра шарка, бубонна чума, СПИН, ужасните вируси, дебнещи из африканските джунгли — бяха унищожени или поне поставени под контрол. Никога обаче не трябваше да се подценява изобретателността на Майката природа и никой не се съмняваше, че бъдещето все още крие неприятни биологични изненади.
Ето защо изглеждаше разумна предпазна мярка да запазят отделни образци от всички тези ужаси за научни изследвания — грижливо пазени, разбира се, за да не избягат и отново да посеят смърт сред
