Личният живот на Пул бе помрачен от трагедия, шокирала обитателите на Слънчевата система. Капитан Чандлър и целият му екипаж загинаха, когато ядрото на изследваната от тях комета внезапно експлодира и унищожи „Голиат“ до такава степен, че после успяха да открият само няколко парченца от него. Такива експлозии — предизвиквани от реакции на нестабилни молекули, които съществуваха при много ниски температури — бяха добре известна опасност за събирачите на комети и по време на кариерата си Чандлър беше преживял няколко подобни инцидента. Никой нямаше да разбере точните обстоятелства, изненадали толкова опитен астронавт като него.
Чандлър ужасно липсваше на Пул: той бе изиграл уникална роля в живота му и никой не можеше да го замени — никой, освен Дейв Боумън, с когото бяха споделили толкова невероятно преживяване. Двамата често планираха отново да потеглят в космоса, навярно чак до Ойортния облак с неговите неразкрити загадки и далечни, но неизчерпаеми и безценни запаси от лед. Но някакво разминаване в личните им програми винаги проваляше намеренията им и пътуването беше отложено за бъдеще, което никога нямаше да настъпи.
Пул обаче успя да осъществи друга своя стара мечта — въпреки лекарските забрани. Спусна се на повърхността на Земята — и този път му бе достатъчен.
Машината, с която пътува, почти напълно приличаше на количките, използвани от по-богатите инвалиди от негово време. Беше с мотор и надуваеми гуми, които й позволяваха да върви по сравнително равни повърхности. Тя обаче можеше и да лети — на височина от двайсетина сантиметра — на въздушна възглавница, образувана от чифт малки, но много мощни перки. Пул остана изненадан, че все още се използва толкова примитивна технология, но инерционните двигатели бяха прекалено големи за толкова малки превозни средства.
Удобно настанен на летящото си кресло, той почти не усещаше увеличаването на тежестта си, докато се спускаше към сърцето на Африка — забелязваше известно затруднение при дишането, но по време на астронавтското си обучение Пул бе имал далеч по-неприятни преживявания. Но се оказа напълно неподготвен за ужасната жега, връхлетяла го, когато излезе от гигантския, пронизващ небето цилиндър, образуващ основата на кулата. А едва започваше утрото: какво ли щеше да е по пладне?
Тъкмо успя да посвикне с топлината, когато бе поразено и обонянието му. Вниманието му привличаха безброй миризми — нито една неприятна, но всички непознати. За няколко минути затвори очи в опит да не претовари входящите си вериги.
Преди да реши отново да ги отвори, Пул усети, че нещо голямо и влажно опипва тила му.
— Запознайте се с Елизабет — рече водачът му, снажен младеж в традиционните дрехи на „големия бял ловец“, прекалено чистички, за да са били използвани в действителност. — Тя е нашият официален посрещач.
Пул се завъртя на стола си и видя сантименталните очи на малко слонче.
— Здрасти, Елизабет — доста немощно каза той. Слонът приветствено повдигна хобот и издаде звук, какъвто обикновено не можеше да се чуе в доброто общество.
Въпреки това той прекара на планетата Земя по-малко от час, носейки се над някаква джунгла — чиито недорасли дървета не можеха да се сравняват с тези в кулата — и се срещна с повечето представители на местната фауна. Водачът му се извини за добродушието на разглезените от туристите лъвове, което бе компенсирано от злобното изражение на крокодилите: това всъщност беше лицето на девствената и непроменена Природа.
Преди да се завърне в кулата, Пул рискува да направи няколко крачки без помощта на количката. Разбираше, че това ще е все едно да носи на гръб собствената си тежест, но усилието не му се струваше невъзможно и никога нямаше да си прости, ако не го бе направил.
Идеята не беше добра — навярно трябваше да я осъществи в по-хладен климат. След не повече от десет крачки той с радост се отпусна в приятните прегръдки на количката.
— Достатъчно — уморено каза Пул. — Да се връщаме в кулата.
Докато влизаше във фоайето, той съзря надпис, който от вълнение не бе забелязал на идване:
Забелязал интереса му, водачът попита:
— Познавахте ли го?
Такива въпроси Пул чуваше прекалено често и в момента не бе в настроение да обяснява.
— Не, струва ми се — уморено отвърна той, когато огромните врати се затвориха зад него, отделяйки го от всички миризми и звуци на първия дом на човечеството.
Неговото вертикално сафари задоволяваше потребността му да посети Земята и когато се завърна в апартамента си на десетхилядния етаж — престижно равнище, дори в това демократично общество — той положи всички усилия да сподави болката. Индра обаче леко се разтревожи от вида му и го прати право в леглото.
— Точно като Антей — но с обратен знак! — мрачно измърмори тя.
— Кой? — попита Пул. Имаше моменти, в които ерудицията на жена му го поразяваше, но той беше решен да не й позволява да предизвика у него комплекс за малоценност.
— Синът на Гея, богинята на Земята. Херакъл се борил с него — но всеки път, щом паднел на земята, Антей възвръщал силите си.
— И кой победил?
— Херакъл, разбира се — като го вдигнал във въздуха, така че майчето да не може да му зареди батериите.
— Хм, сигурен съм, че няма да ми трябва много време, за да заредя моите. А и научих нещо. Ако не правя повече упражнения, може да ми се наложи да се преместя на етажа с лунна гравитация.
Добрите му намерения продължиха цял месец. Сутрин енергично изминаваше пет километра, като всеки ден избираше различни етажи на Африканската кула. Някои от тях все още бяха огромни, кънтящи пустини от метал, които навярно завинаги щяха да останат необитаеми. Други бяха застроени през вековете в объркващо множество от архитектурни стилове. Голяма част от тях бяха заети от минали епохи и култури, а други загатваха за бъдеще, което Пул нямаше желание да види. Поне нямаше опасност да му омръзне. По време на много от разходките му на почтително разстояние го придружаваха малки групи добродушни деца. Те обаче рядко успяваха да поддържат темпото му.
Един ден, докато крачеше по убедителна — макар и безлюдна — имитация на „Шан’з Елизе“, Пул внезапно зърна познато лице.
— Данил! — извика той.
Другият изобщо не го забеляза, дори когато отново го повика, този път още по-високо.
— Не ме ли помниш?
Данил — когато го настигна, Пул ни най-малко не се съмняваше, че е той — изглеждаше искрено озадачен.
— Съжалявам — каза той. — Вие, разбира се, сте командир Пул. Но съм сигурен, че никога не сме се срещали.
Сега беше ред на Пул да се смути.
— Беше глупаво от моя страна — извини се той. — Трябва да съм се припознал. Приятен ден.
Срещата го зарадва и му бе приятно да научи, че Данил се е завърнал в нормалното общество. Независимо дали престъплението му беше убийство с брадва или пресрочване на книги, взети от библиотеката, някогашният му работодател вече не трябваше да се безпокои за него — сметката бе уредена, досието му закрито. Макар че понякога му липсваха полицейските сериали, които често обичаше да гледа в детството си, Пул беше започнал да приема позицията на съвременното общество: прекомерният
