шокирана.
И все пак в известен смисъл отговор имаше. „Сокол“ продължаваше необезпокояван да се спуска към Галилейско море.
Европа бе само на петдесет километра — Пул можеше да различи тясната черна лента на Монолита, който стоеше на стража — ако наистина правеше това — край Циенвил.
От хиляда години на нито едно човешко същество не беше позволявано да стигне толкова близо.
25. Огън в бездната
Милиони години наред това бе океански свят, чиито води бяха скрити от космическия вакуум с ледена кора. На повечето места ледът беше дебел километри, но имаше слаби участъци, където се бе напукал и разчупил. Последва кратката битка между две непримирими стихии, които не бяха влизали в пряк контакт на нито един друг свят от Слънчевата система. Войната между Морето и Космоса винаги завършваше с пат — откритата вода мигновено кипваше и замръзваше, възстановявайки ледената си броня.
Без намесата на недалечния Юпитер моретата на Европа отдавна щяха напълно да замръзнат. Неговата гравитация постоянно раздвижваше ядрото на малкия свят. Силите, които разтърсваха Йо, действаха и тук, макар и далеч не толкова яростно. Навсякъде в глъбините имаше доказателства за тази борба между планета и спътник — в непрестанния рев и тътен на подводните земетръси, в писъка на газовете, изригващи от вътрешността, в инфразвуковите вълни на лавините, спускащи се над равнините на морското дъно. В сравнение с бурния океан, който покриваше Европа, бяха тихи дори шумните морета на Земята.
Тук-там из пустините в бездните бяха пръснати оазиси, които биха удивили и зарадвали който и да е земен биолог. Те обхващаха по няколко километра около преплетени тръби и комини, утаени от минералните разтвори, които изригваха от вътрешността. Често образуваха естествени имитации на готически замъци, от които бавно и пулсиращо се лееха черни течности, сякаш изтласквани от някакво могъщо сърце. И подобно на кръвта, те бяха сигурен белег на самия живот.
Кипящите течности отблъскваха назад прииждащия отгоре смъртоносен студ и образуваха на морското дъно топли острови. Освен това те носеха от вътрешността на Аврора всички химически вещества на живота. Такива плодородни оазиси, предлагащи изобилна храна и енергия, бяха открити през двайсети век от изследователите на земните океани. Тук те бяха в много по-едър мащаб и в далеч по-голямо разнообразие.
В „тропичните“ зони до самите източници на топлина процъфтяваха изящни паякообразни структури, които, изглежда, бяха аналог на растения. Сред тях пълзяха странни охлюви и червеи, някои от които се хранеха с растенията, а други получаваха храната си направо от богатите на минерали води наоколо. На най-голямо разстояние от подводните огньове, около които се топлеха всички тези създания, живееха по- издръжливите, по-здрави организми, напомнящи на раци или паяци.
Армии от биолози биха могли да прекарат живота си в изучаване само на един-единствен малък оазис. За разлика от палеозойските морета на Земята, европеанските бездни не бяха стабилна среда, затова еволюцията напредваше с изумителна бързина и създаваше разнообразни фантастични форми. И всички те имаха една и съща присъда с неопределен срок: рано или късно всеки извор на живот отслабваше и умираше, защото силите, които го движеха, се насочваха някъде другаде. Свидетелства за такива трагедии бяха пръснати по цялото морско дъно на Европа — скелети и минерализирани останки от мъртви организми покриваха безбройни кръгли участъци, в които от книгата на живота бяха изтрити цели глави от еволюцията. Някои бяха оставили като единствен спомен огромни, празни черупки, напомнящи на тромпети, по-големи от човешки ръст. Имаше и миди с различни форми — двучерупчести и дори тричерупчести, както и дълги много метри спирали — точно като красивите амонити, толкова загадъчно изчезнали от земните океани в края на креда.
Сред най-големите чудеса на европеанските глъбини бяха реките от гореща лава, извиращи от кратерите на подводни вулкани. Налягането на тази дълбочина беше толкова голямо, че водата, влизаща в досег с нажежената до червено магма, не можеше да се превърне в пара. Така двете течности съжителстваха в неспокойно примирие.
Там, на друг свят и с извънземни актьори, се разиграваше нещо като историята на Египет много преди появата на Човека. Както Нил бе носил живот на тясна ивица от пустинята, така и тази топла река оживяваше европеанските глъбини. По бреговете й, в лента широка не повече от няколко километра, еволюираше, процъфтяваше и изчезваше вид след вид. И някои оставяха след себе си трайни паметници.
Често не беше лесно да бъдат различени от естествените образувания край термичните отвори и дори когато явно не бяха резултат на чиста химия, трудно можеше да се определи дали са продукт на инстинкт, или на разум. На Земята термитите издигаха общежития почти толкова внушителни, колкото и онези в единствения огромен океан, обгръщащ този замръзнал свят.
По тясната плодородна ивица в морските пустини можеха да са се развили и загинали цели култури, и дори цивилизиции, под заповедите на някой европеански Тамерлан или Наполеон можеха да са марширували — или плували — цели армии. И останалата част от техния свят никога нямаше да разбере, защото оазисите им бяха изолирани един от друг, като самите планети. Организмите, които се топлеха край реките от лава и се хранеха около горещите отвори, не можеха да пресекат враждебната пустош между самотните си острови. Ако някога имаше историци и философи, всяка култура щеше да е убедена, че е сама във вселената.
И все пак дори пространството между оазисите не бе напълно лишено от живот — там имаше по- издръжливи организми, които дръзваха да предизвикат студа. Някои бяха европеански аналози на риба — източени торпеда, движещи се с вертикални опашки и насочващи се с перки, разположени по тялото. Приликата с най-разпространените обитатели на земните океани беше неизбежна — при едни и същи инженерни проблеми еволюцията трябваше да излиза с едни и същи отговори. Свидетелство за това бяха делфинът и акулата — на пръв поглед почти еднакви и все пак от съвсем далечни клонове на дървото на живота.
Между рибите в европеанските морета и тези в земните океани обаче имаше една много очевидна разлика: първите нямаха хриле, защото от водите, в които плуваха, не можеше да се извлича кислород. Подобно на организмите около геотермичните извори на Земята, техният метаболизъм се основаваше на серни съставки, които бяха в изобилие в тази вулканична среда.
И само някои от тях имаха очи. Освен мъждукащия блясък на лавата и случайната биолуминисценция на съществата, търсещи брачни партньори, или на хищници, преследващи плячката си, това бе свят без светлина.
Свят, който беше обречен. Не само, че енергийните му източници бяха спорадични и непрестанно променящи се, но и силите на привличане, които ги тласкаха, постоянно отслабваха. Даже да развиеха истински разум, европеаните бяха в капан между огъня и леда.
Ако не станеше чудо, те щяха да загинат при окончателното замръзване на малкия си свят.
И Луцифер беше извършил това чудо.
26. Циенвил
Докато се спускаше над брега с умерената скорост сто километра в час, Пул се зачуди дали в последния момент няма да се случи нещо непредвидено. Но всичко протичаше нормално, дори когато бавно мина край зловещо черната Велика стена.
Нямаше по-подходящо име за европеанския Монолит, тъй като за разлика от малките си събратя на Земята и Луната, той лежеше хоризонтално и дължината му надхвърляше двайсет километра. Макар че имаше буквално милиарди пъти по-голям обем от ТМА-0 и ТМА-1, пропорциите му бяха абсолютно същите — онова интригуващо съотношение 1:4:9, вдъхновило през вековете толкова много нумерологични безсмислици.
Тъй като вертикалната стена бе висока почти десет километра, според една от правдоподобните теории, освен всичко останало Великата стена спираше вятъра и предпазваше Циенвил от свирепите вихри, които от време на време бушуваха откъм Галилейско море. Сега, когато климатът се беше стабилизирал, те вече бяха
