на Господ!
Но водихме много интересни спорове — не, диалози — въпреки че през повечето време говори той. Никога не съм си мислил, че след всички тези години като инженер пак ще се занимавам с философия. Навярно първо е трябвало да ги изживея, за да мога сега да го оценя. Чудя се как ли би ме оценил като студент?
Вчера опитах нов подход, за да проверя реакцията му. Възможно е да е оригинален, макар че се съмнявам. Реших, че ще искаш да го чуеш. Забележките ти ще са ми интересни. Ето и нашата дискусия:
Г-ЦЕ ПРИНГЪЛ — КОПИРАНЕ АУДИОЗАПИС 94
— Тед, със сигурност не можеш да отречеш, че повечето от най-великите произведения на човешкото изкуство са вдъхновени от религиозна набожност. Това нищо ли не доказва?
— Да, но не по начин, който да успокои вярващите! Понякога хората се забавляват, като правят списъци на най-големите, най-великите и най-добрите — сигурен съм, че това е било популярно и по твое време.
— Определено.
— Е, правени са няколко известни опита в това отношение и в областта на изкуството. Разбира се, такива списъци не могат да установят абсолютни, вечни ценности, но са интересни и показват промяната на вкусовете през различните епохи…
Последният списък, който видях — беше по земната Артнет само преди няколко години — имаше дялове „Архитектура“, „Музика“, „Визуални изкуства“… Спомням си няколко примера… Партенона, Тадж Махал… „Токата и фуга“ на Бах бяха на първо място в музиката, следвани от „Реквием“ на Верди. В изобразителното изкуство — „Мона Лиза“, разбира се. След нея — не съм сигурен за точния ред — група от статуи на Буда някъде в Цейлон и златната смъртна маска на младия фараон Тут. Останалите нямат значение, даже да можех да си ги спомня — което, разбира се, не мога. Важна е тяхната културна и религиозна основа. Като цяло, не доминира нито една-единствена религия — освен в музиката. И това може да се дължи на чисто техническа случайност: органът и другите пределектронни музикални инструменти са били усъвършенствани в християнския Запад. Положението можеше да е коренно различно, ако например гърците или китайците са се отнасяли към машините като към нещо повече от играчки. Но онова, което окончателно решава въпроса за мен, е единодушното мнение за едно-единствено най-велико произведение на изкуството. В почти всички списъци това е „Анкор Ват“12. И все пак религията, вдъхновила създаването му, е изчезнала от векове — никой дори не знае точно каква е била, освен че е имала стотици богове, а не само един!
— Иска ми се да можех да кажа това на милия стар Беренщайн — сигурен съм, че би дал добър отговор.
— Не се съмнявам. Иска ми се да можех лично да се срещна с него. И се радвам, че не е доживял да види какво се е случило с Израел.
КРАЙ НА АУДИОЗАПИСА.
Това е, Индра. Иска ми се „Гранимед“ да имаше в менюто си „Анкор Ват“ — никога не съм го виждал — но човек не може да има всичко…
А сега на въпроса, който всъщност те интересува… Защо доктор Тед толкова се радва, че съм тук?
Както знаеш, той е убеден, че ключът към много загадки лежи в Европа, където от хиляда години насам никой не е бил допускан да кацне.
Тед смята, че аз може би ще съм изключение. Според него имам приятел тук. Да, Дейв Боумън, или онова, в което се е превърнал…
Известно ни е, че е оцелял, след като е бил привлечен в Големия брат, и че после по някакъв начин е посетил Земята. Но има още нещо, за което нямах представа. Съвсем малко хора го знаят, защото ганимедците се срамуват да говорят за него…
Тед Хан е прекарал години в събиране на доказателства и сега е съвсем сигурен във фактите — въпреки че не е в състояние да ги обясни. Поне в шест случая, раздалечени с по век един от друг, достоверни свидетели тук, в Анубис, са съобщавали, че са видели… призрак… също като онзи, който Хейууд Флойд срещнал на борда на „Дискавъри“. Макар че никой от тях не знаел за това, всички те успели да разпознаят Дейв, когато са им показвали холограмата му. Видели са го и на борда на изследователски кораб, който преди шестстотин години се приближил до Европа.
Поотделно нито един от тези случаи не може да се приеме сериозно, но взети заедно те образуват система. Тед е абсолютно сигурен, че Дейв Боумън съществува в някаква форма, навярно свързана с Монолита, който наричаме „Великата стена“. И че все още се интересува от нас.
Въпреки че не се е опитвал да установи връзка, Тед се надява да успеем да влезем в контакт. Той смята, че аз съм единственият човек, който може да го направи.
Все още не зная какво да правя. Утре ще поговоря с капитан Чандлър. Ще ти съобщя какво решение съм взел. С обич, Франк.
ЗАПИШИ
ПРАТИ
21. Карантината
— Вярваш ли в духове, Дим?
— Решително не, но като всеки разумен човек се страхувам от тях. Защо питаш?
— Ако не е било призрак, това беше най-живият сън, който някога съм сънувал. Снощи разговарях с Дейв Боумън.
Пул знаеше, че капитан Чандлър ще му повярва, и не остана разочарован.
— Интересно, но за това има очевидно обяснение. Ти живееш в апартамента „Боумън“, за Деус! Нали самият ти ми каза, че ти се струвал обитаван от призраци.
— Сигурен съм… е, деветдесет процента съм сигурен, че си прав и че всичко това се дължи на разговорите ми с професор Тед. Чувал ли си, че Дейв Боумън от време на време се появява в Анубис? Приблизително веднъж на всеки сто години? Точно като на доктор Флойд на борда на „Дискавъри“ след реактивирането му.
— Какво се е случило там? Чувал съм някои неща, но никога не съм ги приемал сериозно.
— Затова пък доктор Хан ги приема, както и аз. Видях оригиналния запис. Флойд седи на старата седалка, когато зад него се образува някакъв облак прах и приема формата на главата на Дейв. После предава онова прочуто съобщение, с което го предупреждава да си тръгне.
— Кой не би повярвал? Но това е било преди хиляда години. Напълно достатъчно време, за да фалшифицират записа.
— И какъв смисъл има? Вчера с Хан го изгледахме. Залагам живота си, че е автентичен.
— Всъщност, съгласен съм с теб. И аз съм чувал за тези появявания.
Чандлър провлачи глас с леко засрамен вид.
— Много отдавна имах приятелка тук, в Анубис. Тя ми каза, че дядо й бил виждал Боумън. Аз й се изсмях.
— Чудя се дали Тед е включил този случай в списъка си. Можеш ли да го свържеш с приятелката си?
— Тя… абе, не. Не сме се чували от години. Доколкото ми е известно, може да е на Луната или на Марс… Така или иначе, защо се интересува професор Тед?
— Тъкмо затова исках да поговоря с теб.
— Звучи ми зловещо. Казвай.
— Тед смята, че е възможно Дейв Боумън, или онова, в което се е превърнал, все още да съществува — там горе на Европа.
— След хиляда години?
— Е, само погледни мен.
