се приближава с такава скорост.
— Съгласен. И на мен ми трябва време да помисля. Ще гледам да пътувам поне няколко часа. И все още се надявам… — Пул провлачи глас и замълча.
— Какво се надяваш?
— Че ще успея да установя някакъв контакт с Дейв, или там каквото е сега, преди да се опитам да кацна.
— Да, винаги е проява на неучтивост да се натресеш неканен — даже когато хората те познават, да не говорим за абсолютни непознати като европеаните. Навярно трябва да вземеш някакви подаръци. Какво бяха използвали някогашните изследователи? Огледалца и мъниста, струва ми се.
Шеговитият тон на Чандлър не можеше да скрие сериозната му загриженост и за Пул, и за скъпоценната машина, която приятелят му искаше да вземе назаем — и за която капитанът на „Голиат“ носеше цялата отговорност.
— Все още се мъча да измисля как да го направим. Ако се върнеш като герой, искам да се погрея на твоята слава. Но какво ще кажа, ако загубя „Сокол“, а и теб? Че си откраднал совалката, докато ние сме гледали другаде ли? Страхувам се, че никой няма да се върже. Ганимедският трафик контрол действа много резултатно — така и трябва! Ако тръгнеш без предварително предупреждение, ще те засекат на микросекундата — е, на милисекундата. Няма друг начин да го направиш, освен навреме да заявя плана за полета ти.
Та ето какво предлагам, освен ако не се сетя за нещо по-добро.
Ти взимаш „Сокол“ за последно изпитание — всички знаят, че вече си летял сам. Излизаш в две хиляди километрова орбита над Европа — в това няма нищо необичайно, хората постоянно го правят и местните власти, изглежда, нямат нищо против. Прогнозно време за полета пет часа плюс минус десет минути. Ако неочаквано промениш решението си да се върнеш обратно, никой не може да направи нищо — поне никой на Ганимед. Разбира се, аз възмутено ще вдигна шум и ще се развикам колко съм ядосан от толкова големи навигационни грешки и така нататък. Така че после да имам лице за пред неизбежното следствие.
— Чак дотам ли ще се стигне? Не искам да ти причинявам неприятности.
— Не се безпокой, време е нещата тук да се пораздвижат. Но за всичко това знаем само ние с теб — опитай се да не споменаваш нищо пред екипажа. Искам да могат с чиста съвест да заявят, че не са имали никаква представа какво замисляш.
— Благодаря ти, Дим, наистина съм ти признателен за това, което правиш. И се надявам никога да не съжаляваш за това, че си ме качил на борда на „Голиат“ там край Нептун.
На Пул му бе трудно да не събужда подозрения с поведението си към членовете на екипажа, докато подготвяше „Сокол“ за — както се предполагаше — краткия и рутинен полет. Само двамата с Чандлър знаеха, че може да остане уникален в историята.
Все пак не се отправяше в пълна неизвестност, тъй като хиляда години по-рано с Дейв Боумън вече го бяха правили. В паметта на совалката бяха записани високоразделителни карти на Европа, показващи и най-малките подробности на релефа. Знаеше точно къде иска да иде — оставаше само да види дали ще му бъде позволено да наруши многовековната карантина.
24. Бягството
— Ръчен контрол, моля.
— Сигурен ли си, Франк?
— Съвсем сигурен, „Сокол“… Благодаря.
Колкото и нелогично да изглеждаше, повечето представители на човешката раса откриваха, че не могат да не се държат учтиво със своите изкуствени рожби. По въпроса за етикета във взаимоотношенията между човек и машина бяха написани цели томове по психология, както и популярни справочници (сред най- разпространените заглавия бяха „Как да не нараните чувствата на вашия компютър“ и „Изкуственият интелект — истинска досада“). Отдавна бяха решили, че колкото и маловажна да изглежда, грубостта към роботите не трябва да бъде насърчавана, защото спокойно можеше да проникне и в човешките взаимоотношения.
„Сокол“ вече беше в орбита, точно както обещаваше планът за полета, на безопасните две хиляди километра над Европа. Полумесецът на гигантската луна господстваше на небето и дори неогряваният от Луцифер район бе толкова ярко осветен от много по-далечното слънце, че ясно се виждаше всяка подробност. Пул не се нуждаеше от оптични средства, за да види целта си на все още заледения бряг на Галилейско море, недалеч от скелета на първия космически кораб, кацнал на този свят. Въпреки че европеаните много отдавна бяха свалили всичките му метални части, злощастният китайски кораб все още играеше ролята на паметник на екипажа си. Единственият „град“ — макар и извънземен — на планетата основателно носеше името Циенвил.
Пул беше решил да се спусне над морето и после бавно да полети към Циенвил — с надеждата, че така ще изглежда най-добронамерен или поне незаплашителен. Макар да признаваше пред себе си, че това е много наивно, той не можеше да измисли по-добра алтернатива.
Неочаквано, точно когато се спускаше под равнището на хиляда километра, последва контакт — не такъв, какъвто се надяваше, а какъвто очакваше.
— Ганимедски трафик контрол вика „Сокол“. Отклонявате се от плана за полета си. Моля, незабавно съобщете какво се е случило.
Беше трудно да пренебрегне толкова настоятелно искане, но при тези обстоятелства така му се струваше най-добре.
Точно трийсет секунди по-късно и сто километра по-близо до Европа Ганимед повтори съобщението. Пул отново не му обърна внимание — но не и „Сокол“.
— Съвсем сигурен ли си, че не искаш да го направиш, Франк? — попита совалката. Макар отлично да разбираше, че си въобразява, Пул би се заклел, че в гласа й долавя тревожна нотка.
— Съвсем сигурен, „Сокол“. Зная точно какво правя.
Това определено не беше вярно. Вече всеки момент можеше да се наложи да продължи да лъже, само че този път по-интелигентна публика.
В края на пулта за управление замигаха рядко активиращи се датчици. Пул доволно се усмихна: всичко вървеше според плана.
— Тук Ганимедски трафик контрол! Чувате ли ме, „Сокол“? Летите на ръчно управление, така че не съм в състояние да ви помогна. Какво става? Продължавате да се спускате към Европа. Моля, незабавно отговорете.
Пул започна да изпитва слабо угризение. Стори му се, че разпознава гласа на дежурната и почти бе сигурен, че това е очарователната жена, с която се беше запознал на прием, даден от кмета малко след пристигането му в Анубис. Гласът й звучеше искрено разтревожен.
Внезапно осъзна как да я успокои — а и да опита нещо, което по-рано бе отхвърлил като абсурдно. Навярно в крайна сметка си струваше — със сигурност нямаше да навреди никому, а можеше дори да се получи.
— Тук е Франк Пул от „Сокол“. Добре съм — само че, изглежда, нещо пое управлението и отнася совалката надолу към Европа. Надявам се, че ме чувате. Ще продължа да докладвам колкото е възможно по-дълго.
Е, всъщност не беше излъгал уплашената дежурна и се надяваше, че някой ден ще може да се изправи пред нея с чиста съвест.
Той продължи да говори, като се опитваше да звучи напълно искрен, а не плъзгащ се по ръба на истината.
— Повтарям, тук е Франк Пул на борда на совалката „Сокол“, която се спуска към Европа. Предполагам, че някаква външна сила е поела управлението на кораба ми и ще го приземи безопасно. Дейв, тук е старият ти приятел Франк. Ти ли си силата, която ме контролира? Имам основания да смятам, че си на Европа. Ако е така, с нетърпение очаквам да се срещнем — където или каквото и да си.
Нито за миг не си и представяше, че ще последва какъвто и да е отговор. Дори дежурната мълчеше
