Разбира се, съществуваха стотици компютърни вируси, повечето от които трудно можеха да се открият и унищожат. А имаше и още по-ужасяващи болести. Те бяха блестящо изобретени и за тях не съществуваше лек — в някои случаи дори възможност за лек…
Много от тях бяха свързани с велики математици, които биха останали ужасени от това извращаване на откритията им. Тъй като за човек е характерно да подценява действителната опасност, като я нарича по абсурден начин, те често носеха забавни имена: „Годеловият гном“, „Плетеницата на Манделброт“, „Комбинаторната катастрофа“, „Транскрайният капан“, „Загадката на Конуей“, „Торпедото на Тюринг“, „Лабиринтът на Лоренц“, „Бомбата на Бул“, „Примката на Шанън“, „Катаклизмът на Кантор“…
Онова, което обединяваше всички тези математически ужаси, беше фактът, че действат на един и същи принцип. Ефикасността им не зависеше от толкова наивното изтриване на памет или объркване на кодове — тъкмо обратното. Подходът им бе много по-фин — те убеждаваха машините приемници да започнат изпълнението на програма, която не можеше да бъде завършена преди края на вселената, или друга — най-смъртоносният пример беше „Плетеницата на Манделброт“ — която включваше буквално безкрайна поредица от действия.
Типичен пример за това е изчисляването на Пи или което и да е друго ирационално число. Дори най- глупавият електрооптичен компютър обаче не би се хванал на толкова прост капан: отдавна бе минал денят, в който механичните кретени щяха да изтъркат чарковете си в опити да разделят на нула…
Предизвикателството за демоничните програмисти се състоеше в това да убедят мишените си, че поставената им задача има определено решение, което може да се получи за определено време. Във войната на умове между човечеството (представлявано главно от мъжката си половина, въпреки примери като лейди Ада Лъвлис, адмирал Грейс Хопър и д-р Сюзън Калвин) и машината, последната почти неизбежно загуби.
Можеха — въпреки че в някои случаи щеше да е трудно и дори опасно — да унищожат заловените ужаси с команди за изтриване и презаписване, но тези програми представляваха инвестиция на огромно време и изобретателност, които макар и злонамерени, беше жалко да хвърлят на вятъра. По-важно бе, че навярно трябваше да ги запазят за проучване на някое сигурно място като гаранция срещу преоткриването им от някой зъл гений.
Решението беше очевидно. Дигиталните демони трябваше да бъдат заключени при своите химични и биологични събратя в склада „Пико“ с надеждата това да е завинаги.
37. Операция „Дамокъл“
Пул не поддържаше сериозен контакт с екипа, сглобил оръжието, което всички се надяваха никога да не се налага да използват. Операцията — зловещо, но подходящо наречена „ДАМОКЪЛ“ — бе толкова тясно специализирана, че той не можеше пряко да помогне с нищо, достатъчно познаваше членовете на спецгрупата, за да разбере, че някои от тях са едва ли не извънземни. Всъщност един от най-важните участници очевидно лежеше в психиатрия — Пул с изненада откри, че такива места все още съществуват — и председателката Оконор понякога твърдеше, че при него би трябвало да бъдат пратени поне още двама.
— Някога чували ли сте за проекта „Енигма“? — след особено досадно заседание попита тя Пул.
Когато той поклати глава, Оконор продължи:
— Изненадана съм — това е било само няколко десетилетия преди да се родите. Попаднах на информацията, когато търсех материали за „ДАМОКЪЛ“. Много сходен проблем — по време на една от вашите войни тайно била образувана група от блестящи математици, за да дешифрират вражески код… И за тази цел те случайно създали един от първите истински компютри. А има и една прекрасна история — надявам се, че е вярна — която ми напомня за собствената ни малка група. Веднъж министър-председателят отишъл на проверка и после казал на ръководителя на проекта: „Когато ви наредих да обърнете всеки камък, за да съберете необходимите хора, не очаквах да приемете думите ми толкова буквално“.
За проекта „ДАМОКЪЛ“ навярно бяха обърнати всички камъни. Тъй като никой обаче не знаеше дали разполагат с дни, седмици или години, отначало беше трудно да се настроят на спешна вълна. Необходимостта от секретност също пораждаше проблеми — тъй като нямаше смисъл да вдигат паника из Слънчевата система, за проекта знаеха не повече от петдесет души. Но всички те бяха хора с позиция — хора, които можеха да съберат всички необходими сили и да дадат заповед за отварянето на склада „Пико“ за първи път от петстотин години.
Когато Халмън съобщи, че Монолитът все по-често получава съобщения, вече нямаше никакво съмнение, че нещо ще се случи. През тези дни Пул не беше единственият, който трудно заспиваше нощем, въпреки помощта на програмите против безсъние на мозъчната шапка. А преди да заспи, често се чудеше дали отново ще се събуди. Но накрая бяха сглобени всички съставни части на оръжието — оръжие невидимо, неосезаемо и невъобразимо за почти всички воини, живели някога на земята.
Нищо не можеше да изглежда по-безобидно и невинно от съвсем стандартната терабайтова плочка, ежедневно използвана от милиони мозъчни шапки. Но фактът, че е заключена в масивен, обгърнат от метални ленти кристален блок, показваше, че е нещо напълно необикновено.
Пул я взе с неохота — чудеше се дали куриерът, получил ужасяващата задача да откара ядрото на приготвената за Хирошима атомна бомба до тихоокеанската военновъздушна база, се е чувствал по същия начин. И все пак, ако всичките им страхове бяха оправдани, неговата отговорност навярно бе още по- голяма.
А нямаше как да е сигурен, че дори първата част от мисията му ще мине успешно. Тъй като никоя верига не можеше да е абсолютно сигурна, все още не бяха съобщили на Халмън за проекта „ДАМОКЪЛ“ — Пул щеше да го направи, когато се завърнеше на Ганимед.
После можеше само да се надява, че Халмън ще се съгласи да изиграе ролята на Троянски кон — и така може би да предизвика собствената си гибел.
38. Превантивният удар
Беше странно след всички тези години отново да е в хотел „Гранимед“ — най-вече защото въпреки всичко случило се, му се стори абсолютно същият. Когато влезе в апартамента „Боумън“, пак го посрещна познатото изображение на приятеля му. И както се надяваше, там го очакваше Боумън/Халмън, който изглеждаше съвсем малко по-безплътен от древната холограма.
Преди да успеят дори да се поздравят, стенният видеофон издаде настоятелното си трио от издигащи се тонове — също непроменено от последното му идване — и на екрана се появи стар приятел: прекъсване, което по всяко друго време Пул би посрещнал с радост.
— Франк! — извика Тиъдър Хан, — защо не ме предупреди, че пристигаш? Кога можем да се срещнем? Защо няма образ — има ли някой при теб? И какви бяха всички онези официални типове, които кацнаха едновременно…
— Моля те, Тед! Да, съжалявам, но повярвай ми, имам основателни причини. По-късно ще ти обясня. И наистина не съм сам. Ще те потърся веднага щом мога. Довиждане!
След като със закъснение даде командата „Не ме безпокойте“, Пул любезно каза:
— Извини ме за това. Знаеш кой беше, разбира се.
— Да, доктор Хан. Той често се опитваше да се свърже с мен.
— Но ти изобщо не си му отговорил. Може ли да попитам защо? — Макар че имаше да се тревожи за далеч по-важни проблеми, Пул не успя да устои на изкушението да му зададе този въпрос.
— Единственият канал, който исках да поддържам, беше този между нас с теб. Освен това често ме нямаше. Понякога с години.
Това бе изненадващо — макар че не би трябвало. Пул отлично знаеше, че Халмън е виждан на много места в различни моменти. Но чак пък „с години“? Можеше да е посетил много звездни системи — навярно тъкмо затова имаше информация за Нова Скорпио, само на четирийсет светлинни години разстояние. Но беше абсолютно изключено да е стигнал чак до Централата — пътуването би отнело деветстотин години.
— Какъв късмет, че си бил тук, когато имахме нужда от теб!
