очевидно нарочно е разположен точно така, че да скрие Ганимед от всякаква светлина. Ще увеличим изображението, за да видим дали има някакви подробности, макар че се съмнявам…
Откъм Калисто дискът се виждаше като овал с дължина два пъти по-голяма от широчината му. Той се уголеми, докато изпълни екрана, и вече не можеше да се каже дали образът е увеличен, тъй като не се забелязваха каквито и да е структури.
— Както и смятах, няма какво да се види. А сега да се придвижим към края му…
Отново нямаше усещане за движение, но звездното поле внезапно се появи, рязко отрязано от заобления ръб на диска. Беше все едно, че гледат над хоризонта на безвъздушна, съвършено гладка планета.
Не, не бе съвършено гладка…
— Интересно — отбеляза астрономът, който вече говореше забележително спокойно, сякаш такива неща се случваха ежедневно. — Ръбът му изглежда назъбен, но много равномерно, като трион…
— Кръгъл трион — измърмори Пул. — Дали ще се вреже в нас? Не ставай смешен…
— Това е максималното приближение — по-нататък дифракцията ще развали изображението. По-късно ще обработим картината и ще получим много повече подробности.
Сега увеличението беше толкова голямо, че бяха изчезнали всички следи от кръглата форма на диска. На екрана се виждаше черна ивица, назъбена по ръба от толкова еднакви триъгълници, че на Пул му бе трудно да заобиколи зловещата аналогия с трион. Но в ума му се въртеше още нещо…
Както всички останали на Ганимед, той виждаше безкрайно по-далечните звезди, които се появяваха и изчезваха от тези съвършено геометрични долини. Навярно мнозина други още преди него бяха стигнали до същия извод.
Ако се опиташ да направиш диск от правоъгълни блокчета — независимо дали съотношенията им са 1:4:9 или каквито и да е други — ръбовете му не могат да са равни. Разбира се, кръгът може да стане максимално съвършен чрез използване на все по-малки блокчета. Но защо да си правиш толкова труд, ако просто искаш да построиш достатъчно голям екран, за да скриеш слънцето?
Кметът беше прав — затъмнението наистина щеше да е временно. Но краят му нямаше нищо общо с този на слънчевото.
Първите лъчи минаха точно през центъра, а не като обичайната огърлица на Бейли по самия край. От ослепителен отвор сияеха назъбени линии — а после при най-голямото увеличение се разкри и самата структура на диска. Той се състоеше от милиони идентични правоъгълници, навярно големи колкото Великата стена на Европа. И те започнаха да се разпадат така, сякаш някой разглобяваше гигантска мозайка.
Вечната, но за кратко прекъсната светлина на Ганимед бавно се завръщаше, докато дискът се разпадаше и лъчите на Луцифер се процеждаха през разширяващите се пролуки. Изпаряваха се и самите съставни части, сякаш се нуждаеха от допира си една до друга, за да съществуват.
Макар че за уплашените зрители в Анубис сити като че ли бяха изтекли часове, цялото събитие бе продължило по-малко от петнайсет минути. Едва когато всичко свърши, обърнаха внимание на самата Европа.
Великата стена я нямаше. Изтече почти час, преди от Земята, Марс и Луната да пристигне вестта, че, изглежда, и самото слънце е помръкнало за няколко мига, преди да се върне към обичайната си работа.
Това бе изключително избирателна поредица от затъмнения, очевидно насочени към човечеството. Никъде другаде в Слънчевата система не би могло да се забележи каквото и да е.
Измина още известно време, докато светът осъзна, че са изчезнали ТМА-0 и ТМА-1, оставяйки на Тайхо и в Африка единствено четири милиона годишните си отпечатъци.
Европеаните за пръв път срещаха хора, но не изглеждаха нито уплашени, нито изненадани от огромните същества, които се движеха сред тях с такава светкавична бързина. Разбира се, не беше много лесно да разтълкуваш емоционалното състояние на нещо, което приличаше на малък безлист храст, без видими сетивни органи или средства за общуване. Но ако бяха уплашени от пристигането на „Алкиона“ и появата на нейните пътници, те със сигурност щяха да останат скрити в иглутата си.
Докато навлизаше в хаотичния Циенвил, леко обременен от предпазния си скафандър и блестящата медна тел, която носеше като подарък, Франк Пул се чудеше какво си мислят за последните събития европеаните. За тях не беше имало затъмнение на Луцифер, но изчезването на Великата стена със сигурност трябва да ги бе шокирало. Тя се бе издигала там от незапомнени времена като щит, после внезапно бе изчезнала, сякаш никога не я е имало…
Петабайтовата плочка го очакваше, заобиколена от група европеани, проявяващи първите признаци на любопитство, които Пул забелязваше у тях. Той се зачуди дали Халмън по някакъв начин не им е казал да пазят този дар от космоса, докато той не дойде да го прибере.
И да го отнесе, тъй като сега съдържаше не само заспал приятел, но и ужаси, които някоя бъдеща епоха можеше да прогони на единственото сигурно място.
40. В полунощ: Пико
„Трудно е да си представя — помисли си Пул — по-мирна картина — особено след травмата от последните седмици.“ Косите лъчи на почти пълната Земя разкриваха всички дребни детайли на безводното Море на дъждовете — без да ги заличават, както би направило нажеженото яростно слънце.
Малкият конвой от луноходи описваше полукръг на сто метра от незабележимия отвор в основата на Пико16, който представляваше вход към Склада. Оттук Пул можеше да види, че планината не отговаря на името, което заблудени от острата й сянка астрономи й бяха дали. Повече приличаше на заоблен хълм, отколкото на остър връх и той разбираше защо едно от местните развлечения е изкачването с велосипед до най-високата му точка. До този момент спортистите не се бяха досещали за тайната, скрита под колелата им — надяваше се, че зловещото познание няма да обезсърчи здравословните им упражнения.
Един час по-рано Пул със смесени чувства на тъга и триумф беше предал плочката, която бе донесъл — без нито за миг да я изпуска от поглед — от Ганимед направо на Луната.
— Сбогом, стари приятели — промълви той. — Добре се справихте. Навярно някое бъдещо поколение ще ви събуди. Но като цяло се надявам завинаги да останете заспали.
Съвършено ясно можеше да си представи поне едно отчаяно основание отново да се нуждаят от познанията на Халмън. Към онази неизвестна централа вече със сигурност пътуваше новината, че нейният представител на Европа вече не съществува. С малко късмет щяха да изминат около деветстотин и петдесет години, преди да може да се очаква какъвто и да е отговор.
В миналото Пул често проклинаше Айнщайн, но сега го благославяше. Вече изглеждаше сигурно, че дори силите, които стояха зад Монолитите, не могат да разпространяват влиянието си по-бързо от скоростта на светлината. Така че човешката раса би трябвало да разполага почти с хиляда години, за да се приготви за следващата среща — ако такава изобщо имаше.
От тунела излизаше нещо — монтираният върху релси полухуманоиден робот, отнесъл плочката в Склада. Беше смешно да видиш машина в същия изолиращ костюм, който се използваше за защита от смъртоносни зарази — при това тук, на безвъздушната Луна! Но никой не искаше да поеме какъвто и да е риск, колкото и невероятен да изглеждаше той. В крайна сметка роботът се бе движил сред онези внимателно изолирани кошмари и макар че според видеокамерите му всичко изглеждаше наред, винаги съществуваше вероятност някоя епруветка да е протекла или някоя кутия да се е разхерметизирала.
Роботът спря на петдесет метра от тунела. Огромната порта бавно се плъзна и започна да се върти като гигантски болт, завинтван в планината.
— Моля всички, които не носят тъмни очила, да затворят очи или да се извърнат от робота! — обади се по радиостанцията на лунохода настоятелен глас.
Пул се завъртя на седалката си точно навреме, за да види на покрива на машината светлинна експлозия. Когато отново се обърна и погледна към Пико, от робота беше останала само купчина тлееща шлака. Макар да бе прекарал толкова голяма част от живота си сред вакуум, му се стори изключително странно, че струйките дим не се издигат нагоре.
