— Стерилизирането завършено — съобщи гласът на ръководещия мисията. — Благодаря на всички. А сега се връщаме в Платон сити.
Каква ирония, че човешката раса е спасена чрез умело използване на собствените си безумия! Каква поука би могла да се извлече от този случай, зачуди се Пул.
Той отново погледна към прекрасната синя Земя, сгушила се под оръфаното си одеяло от облаци, за да се защити от космическия студ. Надяваше се, че няколко седмици по-късно там горе ще люлее в ръце първия си внук.
Каквито и божествени сили и принципи да се криеха отвъд звездите, напомни си Пул, за обикновените хора бяха от значение само две неща: Любовта и Смъртта.
Тялото му още не беше остаряло със сто години. Оставаше му предостатъчно време и за двете.
Епилог
— Тяхната малка вселена е съвсем млада и нейният бог е още дете. Но е твърде рано да ги съдим. Когато се завърнем в Последните дни, ще помислим какво би трябвало да запазим.
Източници
За описание на ловните полета на капитан Чандлър, открити още през 1992 г., вж. „Куйперовият пояс“ от Джейн Кс. Лу и Дейвид С. Джуит („Scientific American“, 06.1996 г.)
Концепцията за „пръстен около света“ в геостационарната орбита, свързан със Земята от кули по екватора, може да изглежда напълно фантастична, но всъщност има твърда научна основа. Тя е очевидно развитие на „космическия асансьор“, измислен от санктпетербургския инженер Юрий Арцутанов. Имах удоволствието да се запозная с него през 1982 г., когато родният му град носеше друго име.
Юрий отбелязва, че теоретично е възможно да свърже с кабел Земята и сателит, който виси над същата точка на екватора — което и прави, ако е в геостационарна орбита, дом на повечето от съвременните комуникационни сателити. На тази основа можел да се създаде космически асансьор (или по образните думи на Юрий, „космически въжен път“) и в орбита можели само с електрическа енергия да се издигат товари. Ракетно гориво щяло да е нужно единствено за останалата част от пътуването.
Освен за избягване на опасността, шума и екологичните рискове на ракетите, космическият асансьор би направил възможно удивително съкращаване на стойността на всички космически мисии. Електричеството е евтино и извеждането на един човек в орбита би струвало само стотина долара. А пътуването надолу би струвало десетина долара, тъй като при спускането повечето енергия ще се възвръща! (Разбира се, обслужването и прожектирането на филми по време на полета ще повишат цената на билета. Какво ще кажете за хиляда долара до геостационарна орбита и обратно?)
Теорията е безупречна, но дали съществува достатъчно здрав материал, че да виси до екватора от височина 36 000 километра и да издига полезен товар? Когато Юрий написал статията си, само едно вещество изпълнявало тези строги изисквания: кристализиралият въглерод, повече известен като диамант. За съжаление, на пазара не са налични необходимите мегатонови количества, макар че в „2061: Третата Одисея“ давам повод да се смята, че такива може би съществуват в ядрото на Юпитер. Във „Фонтаните на рая“ предлагам по-достъпен източник — орбитиращи фабрики, в които диамантите могат да се отглеждат при условията на нулева гравитация.
Първата „малка крачка“ към космическия асансьор беше направена през август 1992 г. на совалката „Атлантис“, когато един от експериментите включваше освобождаването — и връщането — на товар по двайсет и един километров кабел. За съжаление механизмът за отпускане на кабела блокирал едва на първите неколкостотин метра.
Много бях поласкан, когато по време на орбиталната си пресконференция екипажът на „Атлантис“ представи „Фонтаните на рая“ и след завръщането си на Земята специалистът на мисията Джефри Хофмън ми прати книгата с автограф.
Вторият подобен експеримент, извършен през февруари 1996 г., постигна малко по-голям успех: товарът наистина бил освободен, но по време на връщането му кабелът се скъсал поради освобождаване на електрически заряд, предизвикан от повреда в изолацията. (Този инцидент може и да е бил щастлив — не мога да не си спомня, че някои от съвременниците на Бен Франклин загинали, когато се опитали да повторят знаменития му и опасен експеримент с летящото хвърчило по време на гръмотевична буря.)
Освен вероятните опасности, освобождаването на завързани на кабел товари от совалка много прилича на риболов с изкуствена примамка: не е толкова просто, колкото изглежда. Но в крайна сметка последният „гигантски скок“ ще бъде направен — чак до екватора.
Междувременно откриването на третото състояние на въглерода, бъкминстърфулъренът (C60), направи концепцията за космическия асансьор много по-правдоподобна. През 1990 г. група химици от университета „Райс“ в Хюстън създадоха тръбовидна форма на C60, която притежава далеч по-голяма здравина от диаманта. Ръководителят на групата, д-р Смоли, дори стигна дотам, че го обяви за най-здравия материал, който може да съществува, и прибави, че ще направи възможно построяването на космическия асансьор. (С радост научих, че за това си откритие д-р Смоли е получил Нобелова награда за химия.)
А сега за едно наистина удивително съвпадение — толкова свръхестествено, че ме кара да се чудя кой е там горе?
Бъкминстър Фулър почина през 1983 г., така че не доживя да види откриването на топките и тръбите, осигурили му толкова голяма посмъртна слава. По време на едно от последните му многобройни пътувания около света имах удоволствието да разведа него и съпругата му Ан със самолет из Шри Ланка и да им покажа някои от местата, на които се развива действието във „Фонтаните на рая“. Малко по-късно записах романа на дългосвиреща плоча (спомняте ли си ги?) и Бъки беше така любезен да нахвърля някои забележки. Те завършваха с изненадващо откритие, което спокойно може да е залегнало в основата на идеята ми за Стар сити:
„През 1951 г. проектирах свободно летящ пръстен, който да се монтира около екватора. В този «ореол» Земята ще продължава да се върти, докато кръглият мост ще следва свое собствено темпо. Предвидих възможност за вертикално издигане на земния трафик към моста, завъртане и после спускане на необходимото място на Земята.“
Не се съмнявам, че ако човешката раса реши да направи такава инвестиция (съвсем нормална според някои изчисления на икономическия растеж), Стар сити може да бъде построен. Освен че ще осигури нов начин на живот и ще даде на посетителите от светове с ниска гравитация, като Марс и Луната, по-добър достъп до родната планета, той ще сложи край на изстрелването на ракети от земната повърхност и ще го прехвърли в дълбокия космос, където е и мястото му. (Макар да се надявам, че от време на време в Кейп Кенеди ще празнуват годишнината му, за да връщат вълнението от първите дни.)
Почти сигурно е, че по-голямата част от града ще остане като скеле и само малка част ще бъде населена или използвана за научни и технически цели. В крайна сметка всяка от кулите ще отговаря на небостъргач с десет милиона етажа — а обиколката на пръстена около геостационарната орбита ще се равнява на повече от половината разстояние до Луната! Ако е изцяло затворено, в такова пространство може да се побере население, наброяващо много пъти земното. (Това ще породи някои интересни организационни проблеми, които ще се задоволя да оставя за „упражнение на студентите“.)
За отлична история на концепцията за „Бобовото стъбло“ (както и много други още по-фантастични идеи като антигравитацията и космическите измествания) вж. Робърт Л. Форуърд, „Неразличима от магията“ (1995).
