измислени обвинения, след като се опитал да посети родния си Китай. След много разпити и продължително задържане, Циен най-после бил депортиран в родината си — заедно с всичките си несравними познания и опит. Както твърдят мнозина от прочутите му колеги, това било едно от най-глупавите (и най-позорни) неща, които Съединените щати някога са правили.
Според Дзуан Фенган, заместник-директор на комитета по наука и техника в Китайското национално космическо управление, след експулсирането му Циен „започна ракетния бизнес от нулата… Без него Китай щеше да изостане с двайсет години“. Щеше да се забави също смъртоносната противокорабна ракета „Силкуорм“, както и площадката за изстрелване на сателити „Лонг Марч“.
Малко след като завърших този роман, Международната академия по астронавтика ме награди с най- високото си отличие, наградата „Фон Карман“, която трябваше да ми бъде връчена в Пекин! Не можех да откажа това предложение, особено когато научих, че д-р Циен живее там. За съжаление, когато пристигнах в китайската столица, разбрах, че той е в болница и лекарите не му позволяват посетители.
Ето защо съм изключително признателен на личния му секретар, генерал майор Уан Шоюн, който занесе на д-р Циен екземпляри от „2010“ и „2061“ със съответните посвещения. В замяна генералът ми подари издадения от него дебел том „Събрани трудове на Х. Ш. Циен: 1938 — 1965“ (Science Press, 16, Donghuangcheggen North Street, Beijing 100707, 1991). Това е удивителна книга, която започва с многобройни съвместни разработки с фон Карман по проблеми на аеродинамиката и завършва със самостоятелни статии върху ракетите и сателитите. Последната част, „Термоядрени електростанции“ („Jet Propulsion“, 07.1965) е написана, докато д-р Циен е бил затворник на ФБР, и разглежда въпрос, който днес е още по-актуален — макар че почти не е осъществен напредък към създаването на „електростанция, използваща реакцията на деутериеви ядра“.
Точно преди да напусна Пекин на 13 октомври 1996 г., с радост научих, че въпреки осемдесет и пет годишната си възраст, д-р Циен продължава да се занимава с научните си проучвания. Искрено се надявам двата ми романа да са му доставили удоволствие и нямам търпение да му пратя тази „Последна Одисея“.
В резултат от поредица от заседания на Сената по въпросите на компютърната сигурност през юни 1996 г., на 15 юли 1996 г. президентът Клинтън подписа президентска заповед 13010, насочена срещу „основаващите се на компютър удари срещу информационни или комуникационни компоненти, които контролират важни инфраструктури («киберопасности»)“. С този акт се създава спецчаст за борба с кибертероризма, включваща представители от ЦРУ, Управлението за национална сигурност, военните институции и т.н.
Идваме, Пико…
След като написах последния абзац, с интерес научих, че финалът на „Денят на независимостта“, който все още не съм гледал, също включва използване на компютърни вируси като Троянски коне! Освен това ми съобщиха, че началото му е идентично с това на „Краят на детството“ (1953) и че съдържа всяко известно научнофантастично клише още от „Пътуване до Луната“ на Мели (1903).
Не зная дали да поздравя сценаристите за единствената им оригиналност — или да ги обвиня в транстемпоралното престъпление „пророческо плагиатство“. Във всеки случай, страхувам се, че не мога да направя нищо, за да попреча на Джон. К. Попкорн да си мисли, че съм откраднал края на „Денят на независимостта“.
Следният материал е заимстван — обикновено със сериозна преработка — от предишните книги от поредицата:
От „2001: Една Одисея в космоса“: Осемнайсета глава „През астероидите“ и Трийсет и седма глава „Експериментът“.
От „2010: Втората Одисея“: Единайсета глава „Лед и вакуум“, Трийсет и шеста глава „Огън в бездната“ и Трийсет и осма глава „Пейзаж от пяна“.
Благодаря на „Ай Би Ем“ за това, че ми подариха прекрасния малък „Thinkpad 755CD“, на който е написана тази книга. Много години наред ме смущаваше напълно неоснователният слух, че името ХАЛ е получено от буквите, предхождащи тези на Ай Би Ем21. В опит да развенчая този мит на компютърната ера, аз дори накарах създателя на ХАЛ д-р Чандра да го отрече в „2010: Втората Одисея“. Неотдавна обаче ме увериха, че компанията изобщо не се дразни от тази връзка, а дори се гордее с нея. Затова се отказвам от каквито и да е бъдещи опити да изясня нещата — и пращам поздравите си на всички онези, които на 12 март 1997 г. ще присъстват на „купона по случай рождения ден“ на ХАЛ в (разбира се) Илинойския университет.
С разкаяние поднасям благодарността си на моята редакторка от „Дел Рей букс“ Шели Шапироу за ужасните десет страници, които впоследствие много допринесоха за крайния продукт. (Да, аз самият съм бил редактор и не страдам от обичайното убеждение на авторите, че представителите на този бранш са вечно недоволни касапи.)
Накрая и най-важно: Най-дълбока благодарност на стария ми приятел Сирил Гарднър, шеф на хотел „Гал фейс“, за гостоприемството на великолепния му (и огромен) личен апартамент, в който писах тази книга. Той ми даде спокоен пристан в тревожно време. Бързам да прибавя, че макар апартаментът да не може да осигури такива просторни въображаеми пейзажи, „Гал фейс“ е далеч по-добър от „Гранимед“ и аз никога през живота си не съм работил в по-комфортна обстановка.
Или пък в по-вдъхновяваща, защото голяма плоча на входа изброява повече от сто държавни глави и други изтъкнати гости, които някога са се забавлявали тук. Сред тях са Юрий Гагарин, екипажът на „Аполо 12“ — втората мисия до Луната — и много театрални и кинозвезди: Грегъри Пек, Алек Гинес, Ноел Коуърд, Кари Фишър от „Междузвездни войни“… А също Вивиън Лий и Лоурънс Оливие — които за кратко се появяват в „2061: Третата Одисея“ (Трийсет и седма глава). За мен е чест да видя името си сред тях.
Струва ми се логично, че начинание, започнало в прочут хотел — нюйоркския „Челси“, онзи извор на оригинален и подражателски гений — завършва в друг, на другия край на света. Но е странно да чувам бруления от мусони Индийски океан само на няколко метра от прозореца си, вместо трафика по любимата ми 23-та улица.
С дълбока скръб чух — буквално докато редактирах тези редове — че Сирил Гарднър е починал два часа по-рано.
Известна утеха ми носи фактът, че той вече беше прочел признателните ми думи, които му доставиха искрена радост.
Сбогуване
„Никога не обяснявай, никога не се извинявай“ — това може би е отличен съвет за политици, холивудски звезди и индустриални магнати, но писателят трябва да се отнася към читателите си с повече внимание. Затова, макар че нямам намерение да се извинявам за нищо, сложният генезис на тетралогията „Одисеи“ навярно изисква малко обяснение.
Всичко започна по Коледа 1948-ма — да, 1948-ма! — с разказ от четири хиляди думи, който написах за конкурс, спонсориран от Би Би Си. В „Постът“ се разказваше за откриването на малка пирамида на Луната, поставена там от някаква извънземна цивилизация, за да чака появата на човечеството като пътуващ между планетите вид. Загатваше се, че дотогава ще сме прекалено примитивни, за да предизвикваме какъвто и да е интерес22.
