десет до петнайсет бита (един петабит). Дори съвременните оптични влакна могат да предадат това количество информация само за минути.
Следователно моето предположение, че телепортаторът от „Стар Трек“ няма да съществува и през 3001 г., може да се окаже смешно късогледо само след един век, а отсъствието на междузвездни туристи в момента просто да се дължи на факта, че на Земята все още не е създадена съответната техника за посрещането им. Навярно вече се разработва…
Особено ми е приятно да отдам дължимото на екипажа на „Аполо 15“. След завръщането си от Луната астронавтите ми пратиха чудесна релефна карта на мястото на кацане на лунния модул „Сокол“, на която сега съм отделил видно място в кабинета си. На нея са показани маршрутите на модула по време на трите му екскурзии, един от които минава покрай кратера „Земна светлина“. На картата е написано следното: „На Артър Кларк от екипажа на «Аполо 15» с много благодарности за космическите му фантазии. Дейв Скот, Ал Уордън, Джим Ъруин“. В замяна аз посветих „Земна светлина“ (действието на книгата, написана през 1953 г., се развива на територията, която модулът посети през 1971 г.) „на Дейв Скот и Джим Ъруин, първите хора, навлезли в тази земя, и на Ал Уордън, който ги наблюдаваше от орбита“.
След като отразих кацането на „Аполо 15“ в студиото на Си Би Ес заедно с Уолтър Кронкайт и Уоли Шира, отлетях за космическата централа, за да наблюдавам навлизането на кораба в атмосферата и приводняването му. Седях до дъщеричката на Ал Уордън, когато тя първа забеляза, че един от трите парашута на капсулата не се е разтворил. Моментът беше напрегнат, но за щастие останалите два парашута бяха достатъчни.
За описание на удара на сондата вж. Осемнайсета глава на „2001: Една одисея в космоса“. В момента точно такъв експеримент се планира за предстоящата мисия на „Клемънтайн 2“.
Малко съм смутен, че в първата ми „Космическа одисея“ откриването на Астероид 7794 е извършено от Лунната обсерватория — през 1997-ма! Е, ще го прехвърля през 2017-та — навреме за стотния ми рожден ден.
Само няколко часа след като написах горните редове, с радост научих, че Астероид 4923 (1981 E027), открит от С. Д. Бъс в Сайдинг спринг, Австралия, на 2 март 1981 г., е наречен Кларк, отчасти заради проект „Космическа стража“ (вж. „Среща с Рама“ и „Чукът на Бога“). С дълбоки извинения ми съобщиха, че поради злополучно недоглеждане номер 2001 вече не е на разположение, тъй като бил определен за някой си А. Айнщайн. Извинения, извинения…
Но с искрено удоволствие научих, че Астероид 5020, открит на същия ден като 4923, е бил наречен Азимов — макар да ме натъжи фактът, че старият ми приятел никога няма да го разбере.
Както е обяснено в сбогуването и в „Бележки на автора“ към „2010: Втората Одисея“ и „2061: Третата одисея“, надявах се, че амбициозната мисия „Галилей“ до Юпитер и неговите луни вече ще ни е дала много по-подробна информация — както и смайващи снимки отблизо — за тези странни светове.
Е, след много забавяния „Галилей“ стигна до първата си цел — самия Юпитер — и се справя възхитително. Но уви, има проблем — кой знае защо главната антена изобщо не се разтвори. Това означава, че изображенията трябва да се пратят с нискообхватна антена и че ще пристигнат мъчително бавно. Макар че за да се компенсира това, бяха направени чудеса с препрограмирането на бордовия компютър, ще са необходими часове за получаване на информация, която би трябвало да пристигне само за минути.
Така че трябва да имаме търпение — и аз бях в мъчителното положение да проучвам Ганимед на хартия точно преди „Галилей“ да започне да го прави в действителност на 27 юни 1996 г.
На 11 юли 1996 г., само два дни преди да завърша тази книга, качих първите изображения от Джей Пи Ел — за щастие нищо — засега! — не противоречи на моите описания. Но ако сегашните пейзажи на надупчените с кратери ледени полета внезапно отстъпят пред палмови дървета и тропични плажове — или още по-лошо, на плакати „ЯНКИ, ВЪРВЕТЕ СИ“ — сериозно ще загазя…
Очаквам с особено нетърпение снимките отблизо на „Ганимед сити“ (Седемнайсета глава). Това удивително образувание е точно такова, каквото го описвам — макар че се колебаех да го направя, защото се страхувах, че моето „откритие“ може да попадне на първите страници на „Нешънъл приварикейтър“20. Ганимед сити ми изглежда далеч по-изкуствен от прословутото „марсианско лице“. И какво от това, че улиците и булевардите му били широки по десет километра? Навярно ганимедците са били ОГРОМНИ…
Градът може да се види на снимките от „Вояджър“ с номера 20637.02 и 20637.29 или в по-достъпния монументален труд на Джон Х. Роджърс „Гигантската планета Юпитер“ (Cambridge University Press, 1995).
За доказателства, подкрепящи твърдението на Хан, че по-голямата част от човечеството е поне отчасти безумна, вж. 22 епизод „Среща с Мария“ от телевизионната ми поредица „Загадъчната вселена на Артър Кларк“. И имайте предвид, че християните представляват съвсем малка група от нашия вид: далеч по- огромен брой вярващи, отколкото онези, които са почитали Дева Мария, са боготворили такива напълно несъвместими божества като Рама, Кали, Шива, Тор, Вотан, Юпитер, Озирис и така нататък, и така нататък…
Най-удивителният — и злощастен — пример за блестящ човек, чиито вярвания са го превърнали в яростен лунатик, е Конан Дойл. Въпреки безкрайните доказателства, че любимите му медиуми са мошеници, вярата му в тях останала непоклатима. И създателят на Шерлок Холмз дори се опитал да убеди великия фокусник Хари Худини, че се „дематериализира“, за да изпълнява невероятните си номера с измъкване от вериги — често основаващи се на трикове, които, както би се изразил д-р Уотсън, са „абсурдно прости“. (Вж. есето „Нелогичността на Конан Дойл“ в „Нощта е голяма“ от Мартин Гарднър.)
Американските имиграционни власти предприеха мерки поне срещу едно от варварствата на религиозна основа. Списанието „Тайм“ („Повратни точки“, 24 юни, 1996) съобщава, че момичетата, подлагани на генитално осакатяване в родните си страни, трябва да получават убежище в САЩ.
Вече бях написал тази глава, когато попаднах на „Глинените крака: силата и обаянието на гурутата“ от Антъни Стор (The Free Press, 1996) — практически учебник по този потискащ проблем. Не е за вярване, че когато със закъснение го арестували, един от тези свети мошеници бил събрал деветдесет и три ролс-ройса! Нещо повече, осемдесет и три процента от хилядите му американски жертви били завършили колеж и следователно отговарят на любимото ми определение за интелектуалец: „Човек, който е получил образование, надхвърлящо интелигентността му“.
В предговора на „2010: Втората Одисея“ от 1982 г. обясних защо съм нарекъл кацналия на Европа китайски космически кораб на името на д-р Циен Хсю Шен, един от основателите на ракетните програми в Съединените щати и Китай.
Роденият през 1911 г. Циен получил стипендия, отвела го през 1935 г. в САЩ, където станал ученик, а впоследствие и сътрудник на блестящия унгарски специалист по аеродинамика Теодор фон Карман. По- късно, отначало като професор в Калифорнийския технически институт, той участвал в създаването на Гугенхаймовата лаборатория по въздухоплаване — пряк предшественик на известната лаборатория по реактивни двигатели в Пасадена. След като Китай проведе изпитание с управляеми ядрени ракети над собствената си територия, „Ню Йорк Таймс“ отбеляза: „Животът на Циен е ирония на историята на Студената война“ („Ръководител на пекинската ракетна програма получил образование в САЩ“, 28 октомври 1966).
Получил достъп до строго секретна информация, през петдесетте години той имал огромен принос в американските ракетни проучвания, но по време на истерията в епохата на Маккарти го арестували по
