Останах удивен, когато прочетох в местните вестници от 19 юли 1996 г., че ръководителят на групата за проучване на изкуствения живот на „Бритиш телеком“ д-р Крис Уинтър смята, че информационният носител, който описвам в тази глава, може да бъде създаден след трийсет години! (В романа си „Градът и звездите“ от 1956 г. аз го пратих на повече от милиард години напред в бъдещето… очевидно сериозен недостиг на въображение.) Д-р Уинтър твърди, че това ще ни позволи да „възпроизведем човек физически, емоционално и душевно“, и смята, че необходимата за тази цел памет ще е около десет терабайта (1013 байта), а не един петабайт (1015 байта), както аз предполагам.
Иска ми се да се бях сетил за името на д-р Уинтър за това устройство, което със сигурност ще предизвика яростни дебати в църковните среди: „ловец на души“… За неговото приложение в междузвездното пътуване вж. бележката за Девета глава.
Смятах, че съм измислил описания в Трета глава информационен обмен с длани, затова се смутих, когато разбрах, че Никълъс Негропонте и неговата лаборатория в Масачузетския технически институт от години работят по тази идея.
Ако някога бъде използвана невъобразимата енергия на полето при абсолютната нула17 (понякога наричана „квантови флуктуации“ или „вакуумна енергия“), въздействието й върху нашата цивилизация ще е невероятно. Всички сегашни източници — нефт, въглища, ядрена, водородна и слънчева енергия — ще престанат да се използват и с тях ще изчезнат много от страховете ни от екологично замърсяване. Всичко ще се сведе до един огромен проблем — топлинното замърсяване. Цялата енергия в крайна сметка се превръща в топлина и ако всеки има на разположение по няколко милиона киловата, тази планета скоро ще последва Венера — неколкостотин градуса на сянка.
Това обаче си има и положителната страна: може би няма друг начин да предотвратим следващата ледникова епоха, която иначе е неизбежна („Цивилизация е периодът между две ледникови епохи“ — „История на цивилизацията“, Уил Дюрънт18.)
Докато пиша тези редове, в лаборатории по целия свят много компетентни инженери се опитват да разработят този нов енергиен източник. Известна представа за възможностите му дава прочутата забележка на физика Ричърд Фейнмън, според когото енергията в обема на чаша кафе (който и да е такъв обем и където и да е!) е достатъчна, за да накара всички океани по света да закипят.
Тази идея определено кара човек да се замисли. В сравнение ядрената енергия изглежда слаба като влажна клечка кибрит.
А колко много свръхнови, питам се аз, наистина са промишлени инциденти?
Един от основните проблеми на живота в Стар сити би бил предизвикан от огромните разстояния: ако искате да посетите приятел в съседната кула (а комуникациите никога няма напълно да изместят личния контакт, въпреки всички пробиви във виртуалната реалност), пътуването ви ще се равнява на това до Луната. Дори с най-бързите асансьори това ще означава не часове, а дни, иначе ускорението ще е невъзможно за хора, приспособени към ниска гравитация.
Концепцията за „безинерционен двигател“ — т.е. двигателна система, въздействаща върху всеки атом от дадено тяло така, че когато ускорява, да не изпитва каквото и да е напрягане — навярно е измислена от майстора на „космическата опера“ Е. Е. Смит през трийсетте години. Тя не е толкова невероятна, колкото изглежда на пръв поглед — тъй като гравитационното поле действа точно по този начин.
Ако падате свободно близо до Земята (без да се взимат предвид ефектите на въздушното съпротивление), всяка секунда скоростта ви ще се увеличава с малко под десет метра в секунда. Ще се чувствате в безтегловност — няма да изпитвате усещане за ускоряване, въпреки че с всяка минута и половина скоростта ви нараства с един километър в секунда!
И това ще е също толкова вярно, ако падате при гравитацията на Юпитер (точно над два и половина пъти по земната) или дори в невероятно по-мощното поле на бяло джудже, или неутронна звезда (милиони или милиарди пъти по-голямо). Няма да усещате нищо, даже само за минути да доближите скоростта на светлината. Ако обаче сте достатъчно глупави, за да навлезете по-близо до привличащия обект, неговото поле вече няма да е еднакво по цялата дължина на тялото ви и силите на привличане скоро ще ви разкъсат на части. За повече подробности вж. сълзливия ми, но точно озаглавен разказ „Неутронно привличане“ (в „Слънчев вятър“).
Доскоро „безинерционният двигател“, който действа като управляемо гравитационно поле, никога не е бил сериозно обсъждан другаде, освен на страниците на научната фантастика. Но през 1994 г. трима американски физици направиха точно това, като разработиха някои от идеите на великия руски физик Андрей Сахаров.
Някой ден „Инерцията като Лоренцова сила на полето при абсолютната нула“ от Б. Хайш, А. Рюда и X. Е. Путоф („Физ ривю А“, 02.1994) може да се смята за основополагаща статия и за целите на художествената литература аз я направих такава. Тя разглежда проблем, който е толкова фундаментален, че обикновено се приема за даденост със свиване на рамене и думите „Вселената просто си е такава“.
Въпросът, който Хайш, Рюда и Путоф ни задават, е следният: „Какво дава на даден обект масата (или инерцията), за да е нужно усилие да бъде приведен в движение и абсолютно същото усилие, за да бъде върнат в първоначалното си състояние?“.
Хипотетичният им отговор зависи от удивителния и — извън кулите от слонова кост на физиците — малко известен факт, че т.нар. празно пространство всъщност представлява котел с кипящи енергии — полето при абсолютната нула (вж. по-горе). Тримата учени предполагат, че и енергията, и гравитацията са електромагнитни явления, предизвикани от взаимодействието с това поле.
Още от времето на Фарадей са правени безброй опити за свързване на гравитацията с магнетизма и макар мнозина експериментатори да твърдят, че са постигнали успех, техните резултати никога не са били потвърждавани. Ако теорията на Хайш, Рюда и Путоф обаче се докаже, се открива макар и далечна перспектива за създаване на антигравитационни „космически двигатели“ и дори още по-фантастична възможност за овладяване на инерцията. Това може да доведе до някои интересни ситуации: ако дори съвсем леко докоснете някого, той светкавично ще изчезне с хиляди километри в час и милисекунда по- късно ще отскочи от отсрещната стена на стаята. Добрата новина е, че пътнотранспортните произшествия ще станат на практика невъзможни. Автомобилите и пътниците ще могат без каквато и да е опасност да се сблъскват с всякаква скорост. (А вие си мислите, че съвременният живот е прекалено трескав?)
„Безтегловността“, която сега приемаме за даденост при космическите пътувания — и на която през следващия век ще се наслаждават милиони туристи — би изглеждала на прадедите ни като магия. Но премахването — или поне ограничаването — на инерцията е съвсем друго нещо и може да се окаже напълно невъзможно19. Но това е прекрасна идея, защото е в състояние да осигури еквивалента на „телепортирането“ — почти мигновено можете да стигнете до която и да е точка (поне на Земята). Честно казано, не зная как би съществувал без него Стар сити…
Едно от предположенията, които правя в този роман, е, че Айнщайн е прав и че никой сигнал — или предмет — не може да се движи по-бързо от светлината. Неотдавна се появиха някои чисто математически статии, които предполагат, че на галактическите стопаджии може да не им се наложи да страдат от това досадно ограничение — нещо, което безброй автори на научна фантастика приемат за даденост.
Като цяло се надявам, че са прави — но, изглежда, съществува фундаментално възражение. Ако телепортирането е възможно, къде са всички онези стопаджии — или поне богатите туристи?
Едно от възможните обяснения е, че нито един здравомислещ извънземен не би построил междузвезден кораб поради абсолютно същата причина, поради която ние не сме създали самолети с твърдо гориво: има много по-добри начини да постигнеш същата цел.
Въпросът за изненадващо малкият брой „битове“, необходими за определяне на човешко същество или за съхраняване на цялата информация, която човек е в състояние да придобие през живота си, се разглежда в „Машинният интелект, стойността на междузвездното пътуване и парадоксът на Ферми“ от Луис К. Шефър („Куортърли джърнъл ъв ройъл астрономикъл съсайъти“ 35, №2 [06.1994]: 157–175). Според тази статия (определено най-фантастичната, която това сериозно списание е публикувало през цялото си съществувание!) цялото умствено състояние на стогодишен човек с отлична памет може да се представи с
