Можеше дори тази да е простата причина, макар че това, разбира се, рядко беше единствената причина.
Отново погледна часовника си; навярно двамата Крейг смятаха, че нарочно отбягва темата. И бяха съвършено прави. Хайде, побързайте, господин Генерален директор.
Сякаш по поръчка усети познатото бръмчене на китката си.
— Извинете ме — каза на домакините си. — Разговорът е важен. Ще ми отнеме не повече от минута.
— Разбира се, ще ви оставим да си проведете разговора.
Колко ли милиона пъти на ден се изпълняваше този ритуал на учтивост! Етикетът налагаше всички да напуснат стаята, когато постъпеше обаждане; възпитанието изискваше да остане единствено търсеният по телефона, който се извиняваше на всички останали. Тази сцена имаше безброй варианти в зависимост от обстоятелствата и националността. В Япония, както често се оплакваше Като, формалните извинения траеха толкова дълго, че обаждащият се често губеше търпение и затваряше.
— Съжалявам, че ви прекъснах — извини се отново Брадли, когато се присъедини към другите. — Беше във връзка с нашата работа. Не можех да потвърдя окончателно преди този разговор.
— Надявам се, че резултатът е благоприятен — каза Доналд Крейг.
— Аз бих се радвал да работя с вас, но…
— …Предложението на Парки е по-добро, нали? — прекъсна го Едит със зле прикрито презрение.
Брадли я изгледа спокойно и отговори без злоба:
— Не, госпожо Крейг. Моля ви да бъдете дискретни. Предложението на Групировката „Паркинсън“ беше наистина щедро, но два пъти по-скромно от вашето. А това, което току-що ми направиха, не носи и една десета от него. И въпреки това, ще го обмисля сериозно.
Настъпи отново неловко мълчание, нарушено от нехарактерното за Ейда изхилване.
— Трябва да сте безумец — каза Едит.
Доналд само се усмихна.
— Може би сте права. Не съм стигнал до онзи етап, когато да не са ми нужни пари. Добре е да ги имаш. — Брадли замълча и се засмя. — Всъщност какво означава да имаш достатъчно? Не зная дали сте чували остроумната забележка на Астор, най-известния човек сред загиналите на „Титаник“: „Човек, който притежава един милион, е точно толкова заможен, колкото и този, който е богат.“ Спечелил съм няколко милиона през кариерата си, част от тях са все още в банката. Като че ли повече не са ми нужни, а ако ми потрябват, винаги мога да сляза на дъното и да погъделичкам някой октопод. Но ето нещо, което не бях предвидил. Точно преди два дни бях решил да приема предложението ви.
Едит го гледаше по-скоро учудено, отколкото враждебно:
— Бихте ли ни казали все пак кой успя да измести предложението на „Нипон-Търнър“?
Брадли поклати глава:
— Дайте ми малко време. Съществуват известни проблеми, а не ми се иска да падам от два стола на земята.
— Мисля, че разбирам — намеси се Доналд. — Има само една причина човек да работи за грошове. Всеки дължи нещо на професията си.
— Това ми звучи като цитат отнякъде.
— Да, от д-р Джонсън.
— Харесва ми. Може би ще го използвам през следващите седмици. Междувременно, преди да взема окончателно решение, трябва ми малко време да обмисля нещата. Отново ви благодаря за гостоприемството, както и за предложението. Все още мисля, че мога да го приема, но дори и да откажа, надявам се да останем приятели.
Докато Брадли се издигаше над замъка, въздушната вълна от хеликоптера раздвижи водите на езерото Манделброт и замъгли отражението на кипарисите в него. Брадли обмисляше най-големия пробив в кариерата си и преди да вземе окончателно решение, се нуждаеше от пълно отпускане.
Знаеше точно как да го постигне.
21. Дом с добра репутация
Дори въвеждането на свръхзвуковите скорости не допринесе особено много за промяната на статута на Нова Зеландия; за повечето хора това беше просто последната спирка преди Южния полюс. Повечето новозеландци бяха доволни от това състояние на нещата.
Ивлин Мерик беше едно от изключенията и бе предпочела на зрялата (в нейния случай — твърде зряла) възраст 17 години да търси щастието си другаде. В резултат на три брака, които я бяха оставили емоционално уязвена, но напълно финансово осигурена, тя вече бе намерила мястото си в живота и се чувстваше напълно щастлива, в рамките на разумното.
Вилата, както беше известен домът й, бе разположена върху живописен терен в една от все още незасегнатите части на графство Кент, на удобно място от летище „Гатуик“. Предишният й собственик беше известен информационен магнат, който бе вложил всичко в остарялата система, шеметно пометена от висококонтрастната телевизия в края на XX век. По-късните му опити да възвърне състоянието си се бяха оказали безуспешни и в момента гостуваше на правителството на Негово Величество за следващите пет години.
Като човек със здрави морални устои той бе възмутен от начина, по който Ива използваше сега владенията му, и дори се бе опитал да я лиши от право на собственост. Но адвокатите й бяха почти толкова добри, колкото и неговите; може би дори по-добри, защото тя остана на свобода и имаше абсолютното намерение да продължи да прави каквото си иска.
Вилата се управляваше с придирчива взискателност: паспортите на момичетата, отчисленията за данъци, пенсионни и здравни осигуровки, здравни картони и т.н. бяха винаги на разположение на всички държавни служители, които, както често кисело отбелязваше Ива, бяха се навъдили в изобилие.
Като цяло това беше благородно начинание, изпълнено с емоционални и интелектуални стимули. Ивлин Мерик определено не изпитваше етични угризения, отдавна решила, че всяко нещо, което се харесва на пълнолетните, е напълно приемливо, стига да не е опасно за живота, нехигиенично или да не се пълнее от него. Основната й причина за оплаквания беше, че личните обвързвания с клиентите водеха до голямо текучество на персонала й, както и до големи разходи за сватбени подаръци. Освен това забеляза, че заченатите във Вилата бракове продължаваха по-дълго, отколкото онези с по-конвенционален произход, и възнамеряваше да публикува статистическо изследване, когато се увереше напълно в данните си; в момента корелационният коефициент беше все още под границата на значимото.
Както можеше да се очаква за нейната професия, Ивлин Мерик беше жена с много тайни, предимно чужди, но имаше и една лична, която пазеше особено грижливо. Би било лошо за професията й, ако излезеше на бял свят. През последните две години използваше своите богати, може би уникални познания в областта на парафилията10, за да довърши доктората си по психология в университета в Оукланд.
Не беше виждала никога професор Хинтън, освен по видеофона, но това беше само в извънредно редки случаи, тъй като и двамата предпочитаха дигиталната безличност на разменяните помежду им информационни файлове. Един ден, може би десетилетие след пенсионирането й, този докторат щеше да бъде публикуван, макар и не под собственото й име и след променянето до неузнаваемост на всички описани в него случаи. Дори професор Хинтън не познаваше засегнатите изследвани лица, макар често да правеше невероятно точни предположения.
„Изследвано лице О. Дж. — написа Ива на компютъра си. — Възраст: 50 години. Инженер с успехи в кариерата си.“
Загледа се внимателно в екрана. Инициалите бяха променени според нейния простичък код, а възрастта бе закръглена до най-близкото десетилетие. Но последно въведените данни бяха точни: професията отразяваше мъжка личност и не биваше да бъде променяна, освен ако не беше напълно необходимо, за да се избегне разпознаването. Дори тогава трябваше да се направи много внимателно, така че подмяната да не бъде прекалено голяма. В случая с един световно известен музикант Ива бе заменила „пианист“ с „цигулар“ и бе превърнала един точно толкова прочут скулптор в художник. Беше си позволила дори да
