— „Иксплорър“ до „Марвин“. Хайде, чакаме.
— Прощавайте… просто се възхищавах на гледката. Величествен е. Камерите не го показват вярно. Човек трябва да го види с очите си.
Това беше стар спор, който поне за Брадли беше решен отдавна. Макар че роботите и техните електронни сенсори бяха ненадминато средство за разузнаване и действителни операции, те никога не даваха пълната картина за дъното на океана. „Телеприсъствието“ беше чудесно, но нерядко създаваше опасни илюзии. Човек можеше да повярва, че възприема сто процента от някаква отдалечена действителност, а всъщност това беше вярно на 95 процента — и именно останалите пет можеше да се окажат от съществено значение. Хора загиваха поради непълното предаване на тези предупредителни сигнали, които можеше да разпознава единствено човешкият усет. И макар че беше виждал хиляди фотоси и видеокадри от останките, едва сега Брадли започна да ги осъзнава като реалност.
Изпита нежелание да се откъсва от съзерцанието и разбра колко разочарован трябва да е бил Болърд, имайки на разположение само няколко секунди за разглеждане на кораба. След това завъртя „Марвин“ покрай величествената метална скала и се насочи към истинската си цел.
Къртицата лежеше на подпори на около двадесет метра встрани от „Титаник“, насочена надолу под ъгъл от 45 градуса. Приличаше на космически кораб, ориентиран в обратна посока, и беше добра илюстрация към ширещите се напоследък шеги за стапелите, построени от инженерите в някои малки европейски страни.
Коничната работна глава на Къртицата беше вече забита дълбоко в наноса. Брадли придвижи „Марвин“ по-близо, за да осигури по-добра видимост, и включи видеомагнетофоните на бърза скорост.
— Готови сме — съобщи горе. — Започнете обратното броене.
— Засичаме Т минус десет секунди… 7… 6… 5… 4… 3… 2… 1… Вдигам! Извинявай, исках да кажа „Спускам!“
Сондата започна да се върти и почти мигновено Къртицата се скри в облаци от тиня. Брадли обаче успя да забележи, че съоръжението изчезва с изненадваща скорост; само за секунди бе потънало дълбоко в дъното.
— Свирете отбой — обади се горе, запазвайки тържествения дух за случая. — Тук не се вижда вече нищо, подпорите са обвити в пушилка… Да, де — кал… Сега се проясни. Къртицата е изчезнала. Виждам само малък кратер, който бавно се пълни. Ще минем от другата страна, за да разгледаме по- внимателно.
— Спокойно си вършете работата. Имате между 30 и 50 минути за оглед. Немалко часове лежат там долу.
И доста милиончета, помисли си Брадли, докато направляваше „Марвин“ отново към носа на „Титаник“. Ако Къртицата заседнеше преди да е завършил мисията си, Парки и Сие трябваше да се върнат към чертожната дъска.
Точно след четиридесет и пет минути Къртицата излезе отново на дъното; беше първото пътуване на съоръжението, така че не му даваха много зор и не гонеха рекорди.
Сега всички планирани тридесет ремъка с единична товароподемност от хиляда тона бяха здраво закрепени за повърхността на кораба. След приключването на операцията „Титаник“ щеше да бъде издигнат от дъното на океана, опасан целият, като пъпеш в мрежа.
Така поне беше на теория и всичко изглеждаше правдоподобно. До Флорида все още беше далеч, но след днешния ден разстоянието малко се скъси.
29. Саркофаг
— Открих го!
Рой Емерсън никога не беше виждал Рупърт Паркинсън в толкова възбудено състояние; това определено не беше по английски.
— Къде? Сигурен ли си?
— Деветдесет и девет… добре де, деветдесет и пет процента. Точно където предполагах. Имало е един необитаем апартамент, който не е бил готов до времето на отплаването. На същата палуба, където е бил прадядо, и само на няколко метра встрани. И двете врати са заяли, така че ще трябва да си пробиваме път дотам. Сега ще се наложи нашият ДУС да резне малко. Трябваше да си тук да видиш.
Може би, помисли си Емерсън. Но това е семейна работа и той би се чувствал като натрапник. Освен това можеше да е фалшива тревога, както повечето слухове за потънали съкровища.
— За колко време ще успеете да проникнете?
— Не би ми отнело повече от час… стоманата е сравнително тънка и ще се справим с нея за секунди.
— Желая ти успех… дръж ме в картинката.
Рой Емерсън се върна към така наречената си работа. Чувстваше се гузен, че не работи по някакво изобретение, както напоследък прекарваше повечето от времето си. Опитите да намали електронния хаос в многобройните създадени бази данни, като ги преподреждаше и класифицираше отново, му създаваха илюзията за полезно занимание.
Ето защо пропускаше важното събитие.
Малката групичка в апартамента на Рупърт на борда на „Глоумър Иксплорър“ беше толкова съсредоточена върху екрана на монитора, че питиетата в чашите им бяха напълно забравени, което не беше особена беда, тъй като по стара традиция на подобни съдове не се пиеше алкохол.
Рекорден брой представители на фамилията Паркинсън — почти пълен кворум, както бе отбелязал някой — се бяха събрали специално за случая. Макар че малцина от тях споделяха увереността на Рупърт, това беше чудесен претекст за посещение на мястото на операцията. Единствено Джордж беше идвал и преди; Уилям, Арнълд и Глория бяха новаци. Останалите от групата, която наблюдаваше как ДУС-3 тихо се плъзга по палубата на „Титаник“, бяха от висшия състав на кораба и инженери, събрани от половин дузина фирми, занимаващи се с океански проучвания.
— Забелязахте ли — прошепна някой — как всичко е обрасло с водорасли? Може би това се дължи на прожекторите ни. Не беше така, когато започнахме. Вижте, мостикът прилича на Вавилонските висящи градини…
Като цяло коментарите бяха много малко; разговорите станаха още по-малко, когато ДУС-3 се спусна в зеещата пропаст на Голямото стълбище. Един век преди това по плътния килим се бяха разхождали напред-назад елегантни дами и лъскавите им свити, без да подозират съдбата си и без да могат да си представят, че след малко повече от две години августовските оръдия щяха да сложат край на златната Едуардианска епоха, която те така идеално представяха.
ДУС-3 зави по главния коридор на палубата за разходки край редиците първокласни каюти. Движеше се много бавно в тези тесни пространства и телевизионният образ застина в черно и бяло, като на две секунди показваше нова картина.
Всички данни и контролни сигнали се предаваха по ултразвукова връзка чрез препредавател, монтиран на палубата. От време на време настъпваха досадни паузи, когато екранът угасваше напълно и единственият индикатор за съществуването на ДУС беше един пронизителен сигнал. Някакво препятствие пречеше на вълните и причиняваше разпадане на връзката. Трябваше да се изчака краткият интервал, докато електронните уреди разменят своето „извинявай“ и коригират грешката; след това картината щеше да се върне и управляващият ДУС, на четири километра над него, можеше да продължи. Тези прекъсвания не помагаха за намаляване на напрежението пред екрана; беше изминало доста време, без никой в апартамента на Паркинсън да каже дума.
Всички въздъхнаха с облекчение, когато роботът спря най-сетне пред една обикновена врата, чиято бяла боя ослепително засия пред прожекторите на ДУС-3. Сякаш бояджиите си бяха тръгнали едва вчера; с изключение на няколкото обелени места, боята се бе запазила непокътната.
Сега ДУС започна сложната, но съществена операция по закрепянето си — важна процедура не само в космоса, но и под вода. Първо роботът изстреля под налягане два винта през вратата и се закачи със скоби за тях, така че вече бе здраво захванат за работната площ.
