— Несъмнено е в изключително добри ръце. — Психиатърът направи една от онези дълги паузи, които бяха част от основния инвентар в професията му.
— Знаете ли, господин Крейг, всъщност аз трябва да съм ви доста сърдит.
— Защо? — запита Доналд искрено учуден.
— Това ми струваше най-добрия член на моя екип, моята дясна ръка.
— Сестра Долорес? Чудех се защо не я виждам исках да й благодаря за всичко, което направи.
Последва още една точно премерена пауза, после доктор Джафърджий каза:
— Тя помогна на Едит много повече, отколкото можете да предположите. Явно никога не сте подозирали и това, което ще ви кажа, може да ви шокира. Не смятам, че ви дължа истината. Тя само ще ви помогне. Първоначалното влечение на Едит не е било към мъжете, а Долорес определено ги мразеше, макар че понякога любезно правеше изключения в държанието си с мен… Тя успя да установи контакт с Едит на физическо равнище далеч преди да успеем да повлияем върху психиката на жена ви.
Те като че ли са родени една за друга. Макар че Долорес дяволски ще ми липсва. Доналд Крейг остана безмълвен и вцепенен, след това успя да изломоти:
— Искате да кажете, че… са били любовници? И вие го знаехте?
— Разбира се; моята работа като психиатър е да помагам на пациентите си с всички възможни средства. Вие сте интелигентен човек, господин Крейг… изненадан съм, че това може да ви шокира.
— Вашето поведение е определено непрофесионално!
— Ама че глупост! Тъкмо обратното. Да, през варварския XX век мнозина биха спорили. Можете ли да повярвате, че по онова време се е считало за престъпление лекарите да имат сексуални отношения със своите пациенти дори когато това е било единственото възможно лечение за тях? Или да вземем единствената добра последица от СПИН-а: болестта принуди хората да станат по-откровени, помогна им да се отърсят от пуританското си тесногръдие. Моите индийски колеги с техните проститутки в храмовете и еротични скулптури — винаги са били на по-прав път от всички нас. Бедата на Запада е, че имахме да наваксваме три хиляди проклети години.
Доктор Джафърджий спря да си поеме дъх и едва сега Доналд успя да събере мислите си. Не можеше да се отърси от чувството, че лекарят е престъпил професионалния си дълг. Дали беше изпитвал еротичен интерес към недостъпната сестра Долорес? Или пък имаше някакви други, по-дълбоки проблеми?
Разбира се, всеки знае защо някои хора стават психиатри…
С повече късмет човек успяваше да се излекува сам. А дори да не успееше, работата беше много интересна, а заплащането — отлично.
IV. ФИНАЛ
38. Осма степен по скалата на Рихтер
Джейсън Брадли стоеше на мостика на „Глоумър Иксплорър“ и следеше движенията на Дж. Младши по дъното на океана, когато усети внезапния рязък трус. Вперили очи в дисплеите, двамата електронни инженери не забелязаха нищо; навярно помислиха, че това е някаква обичайна промяна в непрестанния ритъм на корабните двигатели. За миг Джейсън си припомни друг момент преди близо век, останал също толкова незабелязан от повечето пасажери на борда.
Разбира се, „Иксплорър“ беше на рейд (котвите се намираха на четири километра под водата, това пък как ли би удивило капитан Смит!) и никакъв айсберг не можеше да се промъкне незабелязан от радарите. А и не би могъл да направи нищо по-страшно от това, да олющи малко боя от корпуса.
Преди Джейсън да успее да се обади в комуникационния център, една червена точка започна да проблясва на екрана на светлинния факс. Веднага от рядко използвания високоговорител на уреда зазвуча пронизителен сигнал за тревога със стопроцентова гаранция да събуди дори и мъртвите с килохерцовия си обхват. Джейсън изключи звука и се съсредоточи върху съобщенията. Дори двамата „сухопътни моряци“ до него усетиха, че нещо не е наред.
— Какво става? — запита единият разтревожено.
— Земетресение — при това доста силно. Сигурно е някъде наблизо.
— Опасно ли е?
— Не и за нас. Чудно къде ли му е епицентърът…
Трябваше да изчака няколко минути, докато свързаният в мрежа компютърен сеизмограф направи изчисленията си. След това върху екрана на факса се появи следното съобщение:
Нищо не се случи през следващите няколко секунди; после на екрана се появи още един ред:
На четири километра под водата Дж. Младши търпеливо и съвестно вършеше работата си, като се плъзгаше на десет метра над дъното със скорост осем възела. (Някои морски традиции от древни времена се бяха запазили: възлите и клафтерите14 не можаха да бъдат изместени в метричната ера.) Навигационната му програма беше така заложена, че сканираше местността на откоси, подобно на орач, който минава напред-назад по нивата, подготвяйки я за следващата реколта.
Първата ударна вълна не смути Дж. Младши повече, отколкото хората горе на „Иксплорър“. Дори двете атомни подводници наблизо не усетиха нищо; бяха конструирани да издържат и на по-лошо, макар че командирите им изкараха няколко напрегнати секунди, очаквайки нещо да се случи с подводните бомби.
Джейсън Младши продължи автоматичното си разузнаване, като събираше и запаметяваше няколко мегабайта информация всяка секунда. 95% от нея нямаше да представлява интерес за никого; може би щяха да изминат векове, преди от утайките й да се изрови някакво научно златно зрънце.
За човешкото око или за видеокамерата дъното изглеждаше почти напълно безинтересно, но мястото бе избрано особено грижливо. Първоначалното „поле на отломките“ около разсечената кърма бе отдавна прочистено от всички по-интересни предмети; дори разпилените от бункерите бучки въглища, бяха събрани и превърнати в сувенири. Но едва преди две години магнетометричното проучване бе разкрило аномалии близо до носа, които заслужаваха по-внимателно проучване. Дж. Младши беше безкрайно подходящ за тази работа; след няколко часа той щеше да приключи огледа и да се върне в базата.
— Това ми напомня за 1929 г. — каза Брадли.
В лабораторията на МОМД доктор Цвикер поклати глава:
— Много по-лошо е.
В Токио, друга точка на набързо свиканата конференция, Като запита:
— Какво се е случило през 1929 година?
— Земетресението в Големите плитчини. Предизвикало е мътно течение, нещо като подводна лавина. Понесено по дъното, то е разкъсало телеграфните кабели един по един като памучни конци. Скоростта му била определена на 60 км в час, ако не и повече.
— Тогава може да стигне и дотук — ужас! — след три-четири часа. Каква е вероятността от щети?
— Засега няма как да се определи. В най-добрия случай — малка. Трусът от 1929 г. не е засегнал „Титаник“, макар мнозина да са сметнали, че корабът е напълно погребан. За щастие подводната лавина минала на няколкостотин километра западно от него. Повечето от калната маса се отложила в един каньон и напълно пощадила останките от кораба.
— Извинете — намеси се Рупърт Паркинсън, — току-що научихме, че един от нашите плавателни модули е излязъл на повърхността. Изскочил е на 20 метра над водата. Изгубихме всякаква телеметрична връзка с кораба. А вие, Като?
Като се поколеба за миг, после извика нещо на японски към някакъв сътрудник извън екрана.
