същото. Каквото и да изпуснеше, колкото и леко да бе, щеше веднага да се натъкне на земната атмосфера. Не трябваше да изпуска от внимание този факт. Въпреки височината не можеше да се наслади на безтегловността като астронавтите.
Все едно се намираше в сграда, висока четиристотин километра. Приготовляваше се да отвори прозореца и да излезе на тясната палуба.
Глава 51. На палубата
Въпреки че на върха на Шри Канда бе тясно и неудобно, тълпата продължаваше да расте. Малката звездичка в зенита сякаш хипнотизираше. В нея бяха фокусирани мислите на хората от целия свят, а също — и лъчът от „Кинте“.
Щом пристигнеха, всички посетители се отправяха към северната релса, докосваха я някак срамежливо, недоверчиво и сякаш си казваха: „Зная, че е глупаво, но ме кара да чувствувам връзка с Морган!“. След това се скупчваха около автомата за кафе и слушаха рапортите, огласявани от високоговорителната система.
Нямаше новини от бегълците в кулата. Всички те спяха или опитваха да заспят, с цел да съхранят кислорода. Закъснението на Морган все още не бе фатално и затова още не бяха информирани за пречката. Но несъмнено до час щяха да започнат да се обаждат на „Междинната станция“ по собствена инициатива, за да разберат какво беше се случило.
Максин Дювал бе пристигнала десет минути след старта на инженера и не можа да го изпрати. В други случаи такова разминаване на косъм я ядосваше. Сега тя просто сви рамене и се успокои с мисълта, че щеше да бъде първата, която щеше да сграбчи Морган в прегръдките си. Кингзли не й позволи да разговаря лично с него и тя прие тази заповед безропотно. Да, Дювал старееше…
През последните пет минути единствените звуци, които се чуваха в капсулата бяха серия от сигнали „Проверка“, тъй като Морган минаваше рутинна подготовка, подпомогнат от експертите горе в „Междинната станция“. Когато приключи, всички зачакаха напрегнато следващата съдбоносна стъпка.
— Изпускам въздуха през клапата — съобщи Морган. Върху гласа му се насложи ехо, поради това че бе затворил визьора на шлема си. — Налягането в капсулата е нула. Нямам проблеми с дишането.
Тридесетсекундна пауза.
— Отварям предната врата. Поддава се. Разкопчавам предпазния колан.
Наблюдателите се размърдаха несъзнателно и замърмориха под нос. Във въображението си всеки от тях бе горе в транспортьора и почувствува празното пространство, зейнало пред пилота.
— Аварийната катарама — освободена. Протягам крака. Няма много място.
Изпитвам скафандъра. Наистина е доста гъвкав! Излизам на палубата. Не се притеснявайте. Увих предпазния колан около лявата си ръка…
Фю! Трудна работа! Едвам се наведох. Но виждам онази перчата гайка. Намира се под решетката на палубата. Правя усилия да я достигна…
Коленичил съм… не ми е удобно…
Напипах я! Сега да видим дали ще превърти…
Слушателите застинаха мълчаливи. След това вкупом се отпуснаха едновременно с облекчителни въздишки.
— Няма проблем! Завъртам я с лекота. Вече направих два оборота. Всеки момент ще се развие. Само още мъничко. Почти се развъртя… Ей, вие долу, внимавайте!
Думите му последваха бурно ръкопляскане и радостни възгласи. Някои се пошегуваха и сложиха ръце над главите си сякаш наистина се предпазваха. Само един-двама, които не осъзнаваха напълно, че гайката евентуално щеше да падне след пет минути и то — на около десет километра на изток, действително се алармираха.
Само Кингзли не се присъедини към всеобщото ликуване.
— Рано е да празнуваме — предупреди Дювал той. — Все още не сме стъпили на безопасен бряг!
Секундите се проточиха. Изнизаха се минута, две…
— Няма смисъл да опитвам повече — рече накрая Морган. Гласът му бе подрезгавял от ярост и неудовлетвореност. — Не мога да помръдна планката. Тежестта на батерията я притиска в нареза. Тласъците или експлозията трябва да са я заварили към болта.
— Върни се възможно най-бързо — обади се Кингзли. — Вече е на път нова акумулаторна батерия. Ще те снарядим за по-малко от час. След което ще достигнем кулата подир… да кажем, шест часа. При условие че не възникнат нови усложнения, разбира се.
„Несъмнено! — помисли Морган. — Освен това няма да си даде труда да провери щателно претоварената спирачна система, нито ще се пише доброволец да направи второто изкачване!“ Чувствуваше напрежението от последните няколко часа и скоро умората щеше да забави неговите мисъл и реакции, точно когато се нуждаеше от максималната ефективност и на двете.
Върна се в пилотското кресло, а вратата на капсулата остана отворена към открития Космос. Все още не се бе освободил от стегнатия предпазен колан. Ако го направеше, значеше, че признаваше поражението си, а това нямаше да си прости до края на дните си.
Немигащият лъч на лазера на „Кинте“ идеше почти вертикално отгоре и го пробождаше безмилостно със своята светлина. Той се опита да съсредоточи мисълта си върху проблема така, както лъчът се фокусираше върху паяка.
Нуждаеше се от пособие за рязане на метал — ножица или ножовка. С тяхна помощ можеше да отреже задържащата планка. За пореден път изруга, задето на борда липсваше комплект инструменти. Но дори и да имаше, едва ли щеше да намери нужното му.
В акумулаторната батерия, вградена в транспортьора, се съхраняваха мегавати енергия. Можеше ли да ги използува по някакъв начин? За кратко си въобрази как възбуждаше електрическа дъга и прогаряше планката. Но дори и да се намереха подходящи дебели проводници — а такива нямаше — достъпът до главното захранване бе невъзможен.
Кингзли и всички най-големи мозъци се събраха и не можаха да намерят някакво решение. Ваневар остана сам — физически и интелектуално. В действителност, това бе предпочитаната от него ситуация…
И тогава, точно преди да протегне ръка, за да затръшне вратата на капсулата, Морган се сети какво да направи. През цялото време отговорът се намираше на една ръка разстояние!
Глава 52. Другият спътник
Сякаш огромен товар падна от раменете на Морган. Той усети пълна макар и ирационална увереност. Този път трябваше здраво да поработи!
Въпреки това не помръдна от мястото си, докато не планира действията си с точност до минута. И когато Кингзли, малко загрижен, го подкани отново да побърза да се върне, му даде уклончив отговор. Не желаеше да подбужда илюзорни надежди нито на Земята, нито в кулата.
— Ще опитам един експеримент — рече кратко. — Оставете ме сам за няколко минути.
Грабна в ръка спинеретката, която бе използувал при толкова много демонстрации за отпускане на хипернишката — същата, с чиято помощ бе успял да се спусне в пропастта на Якагала преди години. От съображения за сигурност имаше само едно изменение: първият метър от нишката бе покрит със слой пластмаса, за да не бъде съвсем невидима и да може да бъде пипана с голи ръце.
Морган погледна малката кутийка в ръцете си и осъзна, че я считаше до голяма степен за талисман, нещо като бяла магия. Разбира се, на практика не вярваше в подобни щуротии, но винаги бе имал достатъчно логически основания да носи спинеретката със себе си. Преди да започне изкачването, му хрумна, че би могла да се окаже полезна поради своята здравина и необикновена сила на повдигане. Почти бе забравил, че нишката притежаваше и други уникални свойства…
Изкатери се още веднъж с мъка от креслото и коленичи върху металната решетка на външната тясна палуба на паяка, за да изследва причината за нещастието. Капризният болт се подаваше на десет
