въже, като по този начин спаси останалите. Явно Морган бе се оплел в дебрите на отчаянието, защото макар и за кратък миг обмисли реално и тази идея, преди здравият разум да се върне у него.
Откакто паякът се предаде в битката с гравитацията, до момента, когато Морган най-накрая прие, че не можеше да се направи нищо друго, измина може би по-малко от минута. Тогава Кингзли зададе въпрос, който изглеждаше дразнещ със своята неуместност.
— Още веднъж ми кажи разстоянието, Ван! На колко метра точно си от кулата!
— Какво значение има, по дяволите? Дори и да съм на една светлинна година…
Настъпи тишина. Помощникът му заговори пак с тон, с който се поучаваше малко дете или капризен инвалид.
— Има голямо значение. Не спомена ли двадесет метра?
— Да… горе-долу толкоз.
Неочаквано, но съвсем определено Уорън въздъхна така, че всички чуха. В неговия глас прозвуча дори радост, когато отговори:
— През всичките тези години, Ван, си въобразявах, че ти си Главният инженер на проекта! Представи си, че наистина разстоянието е точно двадесет метра…
Ваневар го прекъсна с крясък.
— Какъв съм идиот! Кажи на Сесуи, че ще се скача след… да кажем, петнадесетина минути!
— Вероятността е четиринадесет срещу пет, в случай че си отгадал разстоянието с голяма точност! Сега нищо на света не може да те спре!
Твърдението бе прекалено рисковано и на Морган му се прииска Кингзли да не го беше изричал. Адаптерите за стиковане понякога не пасваха едни с други поради незначителни грешки, дължащи се на производствени толеранси. И разбира се, тази конкретно система никога не бе изпробвана на практика.
Почувствува само леко смущение от своята недосетливост. В края на краищата, при екстремни ситуации човек забравяше дори своя телефонен номер и даже — рождената си дата. А от друга страна най-важният фактор, предопределящ ситуацията, бе напълно пренебрегнат.
Ставаше дума за теорията на относителността. Не можеше да достигне кулата, но кулата щеше да пристигне — поради неумолимия си напредък от два километра на ден!
Глава 55. Твърдо скачване
Рекордът на строежа за един ден бе тридесет километра при сглобяването на тънката и лека част на кулата. Сега, когато най-масивната порция — самия корен на конструкцията бе пред завършване в орбита, скоростта бе спаднала до два километра. Бе достатъчно бързо. Това даваше на Морган време да провери свързването на адаптера и да изрепетира наум своите прецизни действия, които трябваше да извърши между потвърждаването на изпълнението на твърдото стиковане и отпускането на спирачките на паяка. Ако спирачната система останеше включена малко по-дълго, щеше да се получи неравностойно състезание по сила между капсулата и движещите се мегатони на кулата.
Петнадесетте минути изминаха бавно, но спокойно. Морган се надяваше, че бе успял да умири КОРА. Към края на изпитанията събитията, изглежда, се развиваха с главоломна бързина. Последното усилие му изглеждаше като катастрофа в механична преса, тъй като твърдият покрив на небето започна да се спуска върху му. Само след секунда основата на кулата достигна на метри от него. Миг по-късно той почувствува и чу сблъсъка на скачващия механизъм.
Много животи зависеха от умението и точността, с която инженери и механици бяха свършили своята работа преди години. Ако съединението не се вместеше в зададените толеранси, ако захващащият механизъм не сработеше правилно, ако херметичната сглобка не бе въздухонепроницаема… Морган се опита да интерпретира бъркотията от звуци, които блъскаха в ухото му, но се оказа недостатъчно подготвен, за да разшифрова съобщенията им.
Накрая, като сигнал за победа, на индикаторното табло светна надписът „Скачването е завършено“. Трябваше да изминат десет секунди, докато телескопичните елементи последваха движението на напредващата кула. Пилотът изчака само пет, преди да отпусне предпазливо спирачките.
Бе се приготвил да ги натисне отново мигновено, в случай че паякът започнеше да пада, но сензорите не бяха излъгали: кулата и капсулата сега бяха свързани неразривно помежду си. Морган трябваше да изкачи само няколко стъпала на стълбата и щеше да достигне целта си.
Съобщи за успеха си на ликуващите слушатели от Земята и „Междинната станция“ и приседна за миг да поеме дъх. Странно — това бе второто му посещение на същото място, но той си спомняше малко за първото, направено преди години на тридесет и шест хиляди километра по-високо. Бе присъствувал на, да го наречем по липса на по-добър израз, „полагането на фундамента“. В „Основата“ бе се провело малко тържество и бяха вдигнали безчет тостове в безтегловност. Тази секция на кулата не бе построена първа, но щеше да докосне Земята най-напред след дългото си спускане от орбита. На времето бе импровизирана кратка церемония и Морган сега си спомни, че дори дългогодишният му враг, сенатор Колинз, бе го удостоил с присъствието си и даже му бе пожелал успех с язвителна макар и добронамерена реч. Сега имаше по- добър случай за празнуване…
Ваневар вече чуваше слабото приветствено барабанене с пръсти от вътрешната страна на въздушния шлюз. Разкопча предпазния колан, изкатери се непохватно на седалката и се заизкачва по стълбата. Люкът над главата му най-напред се запъна сякаш природните стихии, опълчили се срещу му, се изпречиха немощно за последно. Въздухът изсъска кратко и въздушното налягане се изравни. Кръглият капак се отвори бързо надолу и нетърпеливи ръце му помогнаха да влезе в кулата. Морган пое първата глътка от зловонния въздух и се почуди как някой бе могъл да оцелее. Почувствува увереност, че ако бе прекъснал мисията си, вторият опит щеше да се окаже прекалено закъснял.
Голата, съвсем празна камера бе осветена само от флуоресциращи панели, които търпеливо улавяха и след това излъчваха слънчевата светлина в продължение на повече от десетилетие в очакване на спешен случай като настоящия. Слабото осветление разкри сцена, която можеше да се случи само по време на война. Сякаш бездомни разчорлени бегълци от разрушен град бяха намерили подслон в противобомбено убежище с малкото лични вещи, които бяха успели да спасят.
Но не много подобни бежанци биха носили кутии с надписи от рода на „Йонен прожектор, произведено от корпорация «Лунар хотел», собственост на Федерална Република Марс“ или вездесъщото „(Не) може да се съхранява във вакуум“. Нямаше весели лица. Дори тези, които лежаха неподвижно, за да пестят кислород, едвам се усмихнаха и махнаха сковано с ръка. Морган отвърна на поздрава им и краката му се подкосиха, а пред очите му причерня.
През живота си не бе припадал и когато силната студена струя кислород го свести, първата му емоция бе остро смущение. Погледът му бавно се фокусира и той видя маскирани сенки да кръжат около него. За момент се почуди дали не се намираше в болница, след това мозъкът и зрението му станаха нормални. Докато бе бил в безсъзнание, ценният му товар явно бе разопакован.
Маските представляваха молекулярни сита. Ако човек ги носеше около устата и носа, те спираха въглеродния двуокис и позволяваха преминаването само на кислорода. Прости по устройство, но технологически твърде сложни, те позволяваха оцеляването в атмосфера, в която в друг случай би настъпило незабавно задушаване. Дишането през тях малко се затрудняваше, но в природата нищо не се постигаше без компромис, а в случая се плащаше малка цена за спасяването на човешки живот.
Морган се вдигна на крака неуверено, но без чужда подкрепа. Представи на спасените от него мъже и жени макар и със закъснение. Тревожеше го само една мисъл: докато бе в безсъзнание, дали КОРА не бе произнесла някоя от нейните програмирани речи? Не искаше да го повдига на въпрос, но продължаваше да се чуди…
— От името на всички нас искам да ви благодаря за постъпката! — обърна се към него професор Сесуи с непохватността на човек, който рядко проявяваше вежливост към когото и да било. — Дължим ви живота си!
Всеки логически или задушевен отговор би носил белега на фалшива скромност, затова Морган, под предлог, че си оправяше маската, измърмори нещо неразбираемо.
Тъкмо щеше да започне да проверява дали цялата екипировка бе разтоварена, когато Сесуи доста разгорещено добави:
